Анелия Балабанова
Само хора, които са далеч от родното място могат да говорят с огън и плам за изгубеното. За нещо, с което са се разделили, но не съвсем. Защото макар и от разстояние, на работното място сред оживлението на големия град, спомените очакват удобен момент, за да се отключат. Такъв е и случаят с Румяна Денчева – дългогодишен журналист във в. „24 часа”. Наскоро излезе неин материал за родния Самоков, с който обръща поглед към едни отминали години. И днес това е град, който събира в едно историята и модерността. Старите му символи – Голямата чешма, Чадър чешма, читалището, музеят, съжителстват с новите – площада с множество заведения и кафетерии, а през зимата и с открита ледена пързалка” – пише тя и мислено ни предлага разходка до всичките тези места. Сякаш за да покаже, че забравата е относително понятие. Всяко ново посещение на бащиния дом превръща в химера твърдението „Далече от очите, далече от сърцето”. Търсим информация от извора затова какво осмисля днес дните й. Вижте отговорите от самата Румяна.
Г-жо Денчева, скоро ми попадна един Ваш материал „Самоков – градът по пътя към Бога, обграден от пет планини”. Такава ли е асоциацията, която навява днес мисълта за родното място?
Преоткривам родния си град. Младите се вълнуват повече от това какви нови градове ще обиколят. Като понатрупа мъдрост, човек си дава сметка какво означава за него мястото, в което се е родил.
Като човек, който следи процесите от дистанция може ли да кажете къде виждате потенциал за развитие и какво не ни достига, за да бъде оползотворен и материализиран?
Радвам се, че не стана умиращ град. Изглежда пълен с живот. Можеше да е още по-пълен, ако София не привличаше с близостта си – ако не за живеене, то за работа. И ако самоковци бяха развили имунитет към днешните болести – непрофесионализъм и корупция.
От позицията на икономически репортер и журналист имате широк поглед. Споделете Вашето лично мнение и преценка, къде е Самоков по отношение на бизнеса и инвестициите?
Боли ме, че изостава. От другите зимни курорти. От градове с неговия калибър. Някак разчита на „прикачването си“ към проекти, които да минат през него. И когато те пропаднат, има вакуум. Иска ми се местните власти да бяха по-активни, каквито уви, не са. Бих могла да помагам с многото си контакти, ако ме потърсят.
Да си поговорим малко и за журналистика. Що е то свободна медия и има ли почва у нас с оглед на зависимостите, които се създават?
Свободната медия е илюзия. А „почвите“ ни оказаха благоприятни за всякакви зависимости. Като се започне от страстите на читателите, та до личните на собственика. Когато е известен. Защото стават все повече тези, собственост на г-н или г-жа „Х“. Уви, в свят, в който властта принадлежи на парите, истинска свобода не знам да има.
Какво е да работиш в голяма медия?
В началото е вълнуващо. Галещо егото. Постепенно се усещаш претоварван с отговорности и напрежение. Докато осъзнаеш, че е месомелачка. Няма личен проблем, настроения, не мога, не искам. А като си помислиш колко хора би подвел, ако сгрешиш… Но, наркотикът да си голям е по-силен. И обсебва. Затова оставаш.
Какъв е начинът да се преустановят разни порочни процеси и явления?
Не съм сигурна че го знам. Банално е, но ако има гражданско общество, което да притиска силно и без прекъсване онези горе, във властта, всичко щеше да бъде по-различно. В достатъчна степен различно, за да бъде животът ни и по-лесен и по-добър.
Няма как да не питам и за Вашия баща Денчо Денчев – ветеран от Втората световна война, общественик и родолюбец. Кое е най-важното нещо, което Ви научи приживе?
Татко… Навремето пил вода от Голямата чешма, видял мама и… останал в Самоков. Беше най-духовния човек в живота ми. И най-любопитния- искаше всичко да научи, да разбере, да опита. А най- важното, на което ме научи бе да споделям с другите това, което имам. Без значение дали става дума за знание, опит, или вещи.
Негова заслуга беше появата на общинската организация в Самоков. Имате ли желание да продължите по някакъв начин неговото дело?
Имам. Нямам неговата енергия, но бих опитала. Бих започнала от сега, ако намеря партньори, с които да го правя от дистанция. А ако Бог е решил, може и да се върна.
Ако трябва да се представите с няколко думи за читателите ни, които не Ви познават толкова добре, кои са те?
Самоковка. С желания, слабости, грешки и непостигнати цели. Живея в София, работя във в. „24 часа“ от 20 години. Мъжът ми е университетски професор. Влюбен в Самоков. С много близки хора- неговите деца, племенницата ми, сестра ми, зет ми, приятелите ни. Мама, която живее тук. Татко, който вече живее само в сърцето ми.
Пред прага сме на поредните избори, интересувате ли се от политика?
Няма как да не се интересувам. Чета, слушам, доста кандидати познавам лично, покрай професията си. Опитвам да не пускам пристрастията си, когато работя. Знам доста нелицеприятни неща, които понеже не могат да бъдат доказани, остават ненаписани. Заради тях съм песимист. Страхувам се, че нищо добро не се задава.
За какво мечтаете и как си представяте бъдещето?
В личен план- хората, които обичам да са живи, здрави и щастливи. В по-общ план, същото – да сме социално здрави. Да не мрънкаме, да не се оплакваме, а да вземем живота си в своите ръце. Да оставим на политиците все по-малко неща за решаване и все по-малко свобода да грешат. И да ги наказваме все по-сурово, ако го правят.
