Журналистът Георги Даскалов: „Абсолютната свобода съществува само по книгите”

Анна Манова

Журналистът Георги Даскалов е роден през 1964 година в Самоков. Детството и съзнателната част от живота му минават на няколко километра от града, в село Драгушиново, в което и днес се завръща, защото с него го свързват силно родствени връзки, приятелства и най-вече дома.

Завършва средното си образование в гимназия ПГ „Константин Фотинов”, а през 1982 година го приемат специалност философия в СУ „Климент Охридски”. Следват месеци в казармата, а след това завърша право отново в Софийския университет. Професионалният му път обаче е леко встрани от тези специалности, тъй като започва да работи в сферата на журналистиката. Първите сериозни стъпки на Даскалов в тази посока са във вестник „Самоковска комуна”/ 1990 година/. Продължава работа в преименувания след това като вестник „Любословие”, където става главен редактор и не скрива, че именно там се е научил на занаят. Професионалната му биография е допълнена с работа във в. „Демокрация”, в. „24 часа”, в. „Дневник”, а днес е главен редактор в новинарския сайт „Екипнюз” и пише всекидневни коментари по всякакви теми в ТВ „Европа”.

Пъстър и доста интересен е творческият път на Даскалов, който започва с репортаж за козите в Мала Църква и достига до интервюта с най-големите имена в държавата. Успял е да обиколил Европа, дори е бил и заплашван в процеса на работата си. За това в каква позиция са медиите днес, как вижда Самоков, колко струва да казваш истината и докъде ни докара моралният релативизъм, четете в следващото интервю.

Откъде тръгна професионалният Ви път и как избрахте журналистиката?

Започнах работа във вестник „Самоковска комуна“ през 1990. Тогава това беше единственият вестник в Самоков и много трудно беше да се започне работа в него. Имаше огромен тираж – 6000 бройки. Днес много национални вестници нямат такива тиражи. Но през 1990 година се освободи едно място и ме взеха за редактор в отдел „Икономика“. Винаги съм искал да бъда журналист и не съжалявам, че станах. Харесва ми да пиша за нещата, които вълнуват хората.

Доста динамично се е развил творческият Ви път. Разкажете малко повече за работата Ви в различните медии.

Първо в „Самоковска комуна“, който го прекръстихме после на „Любословие“ и по едно време му станах главен редактор. Бяха златни времена, вестникът имаше огромно влияние. В „Любословие“ се научих на занаята. Писал съм репортажи, уводни статии, анализи и коментари, правил съм интервюта, даже и снимки. За първи път в Самоков вкарахме компютри и започнахме сами да си правим предпечатната подготовка. В края на 1996-а се преместих в София и почнах работа във в. „Демокрация“ като криминален и съдебен репортер. През 1999 година станах първи заместник-главен редактор, но през 2000 година се скарахме с тогавашното ръководство на СДС и напуснахме цялото ръководство на вестника. Отидох като коментатор в „24 часа“, а оттам – във в. „Дневник“. През 2006 година възстановихме „Демокрация“ и му станах главен редактор. Сега съм главен редактор на новинарския сайт „Екипнюз“ и пиша всекидневни коментари за телевизия „Европа“. Написал съм десетки хиляди статии, интервюирал съм президенти и министър-председатели, министри, кметове, депутати, нормални хора.

Със сигурност работата Ви е срещнала с интересни хора и събития. С какво се сблъскахте през професионалния си път?

Работата ми е шарена. Виждал съм се и съм разговарял с много хора. Благодарение на професията съм ходил в над 20 държави в Европа и в Япония. На повечето места е трудно да видиш нещо друго освен пресцентровете, но съм се старал, където и да съм, да разговарям с хората и да слушам. Това ми е дало много. Иначе съм имал и много трудности, карал съм се с редакторите, когато ми преправяха статиите, няколко вестника съм направил от нулата, включително като редакции, научил съм десетки, ако не и стотици хора, на занаята. Работил съм във времена, когато главният редактор беше цар и господар, но и в такива, в които собствениците диктуваха. Убедил съм се, че между хората, които отговарят за някакво издание, било вестник, било електронно, трябва да има сходство в ценностите, иначе не става. Може да има различни мнения, даже е задължително, но когато ценностните системи започват да се разминават, тогава просто си тръгвам. Гледам спокойно на нещата и знам, че абсолютната свобода съществува само по книгите. Въпросът е да извлечем максимума при условията, в които работим.

Като стана дума за свободата, бих искала да перефразирам известната фраза на Дон Кихот: „Свободата, Санчо, е на върха на… перото” – така ли е според Вас? И как се развива взаимовръзката власт – медии – свобода?

Не. Свободата е преди всичко вътрешно състояние. Тя определя поведението на човека, избора на професия, почти целия живот. Има щастливи несвободни хора, има и нещастни свободни хора. Но все пак повечето свободни хора са щастливи. Няма нужда да пренаписваме „Дон Кихот“. Свободата е наистина на върха на копието. В способността човек да отстоява разбиранията си. Медиите сами по себе си са власт. Мисля даже, че в модерния свят – не по-малко силна от останалите власти. В някои случаи – много по-силна. В природата на медийната власт е да бъде опозиция на всички други власти. За съжаление, парите все повече я приобщават към другите власти и тя губи от силата си. Може би няма да сме живи, но медийната власт ще се премести към друг център – интернет, непосредственото общуване – ако медиите не проумеят какво ги прави силни. Доверието на хората.

Докъде ни докара моралната относителност?

Лицемерието при комунизма беше задължително. Сега можем да казваме какво мислим. Но мнозинството от хората се страхува. Преглъщаме. И си мълчим. Имал съм случай и аз да си мълча. Например имах редакторка, удивително неграмотна. Беше със средно образование, но ми гледа вестника, подчертава и драска. И вика – „и аз като учителка с червения молив”. На устата ми беше да ѝ кажа, че да е учител, човек трябва да има висше образование. Но си замълчах. Да си спестя неприятности и разправии. Във всекидневния живот няма как да не приемаш от време на време подобни неща. В журналистическата професия добрият стандарт е да не мълчиш. Ние имаме възможността да казваме какво всъщност става. Не трябва да се страхуваме. Страхът ни убива като хора и като общество. Затваряме се в себе си и за тези, на които им е все едно, няма проблем да правят каквото си искат. Не трябва да се мълчи.

С какви хора успяхте да се срещнете и какво научихте?

С всякакви хора. Първият ми материал в „Самоковска комуна“ беше за една бригада в Белчин, която гледаше картофи на акорд. Тогава земята беше на ТКЗС-та и те я даваха на хората да работят. Писал съм репортажи за козите в Мала църква, интервюирал съм стриптийзьорки, Иво Карамански, Иван Татарчев, президентите Петър Стоянов и Жельо Желев, министър-председателите Иван Костов, Стефан Софиянски, Димитър Попов, десетки министри преди да станат министри и след това, кого ли не. Вярвам, че всеки има какво да каже и трябва да има възможност да го каже. Нашата работа е не само да напишем нещо, но и да дадем територия, на която хората, дори и да се отдалечени и да не се познават, да могат да водят разговор.

Вие сте известен с пиперливия си и остър език. Това по някакъв начин създавало ли Ви е спънки?

А, пиперлив. Това са легенди на самоковските комунисти. Аз съм кротък и разбран човек. Но това, което съм писал, ми е създавало проблеми. Ако никой не се вълнува от това, което пишеш, защо тогава да си в тази професия. Имал съм няколко случая, когато са ме заплашвали, разпитвали са ме следователи, но общо взето съм знаел, че ще е така, когато съм се захващал. Важното е никого да не обиждаш и да се придържаш към фактите. Когато имаш факти, никой не може да ти направи нищо.

И боли ли да се казва истината днес?

Ами не. Истината не е болка. Истината си е истина. За съжаление, не е достатъчно да се каже истината. Важното е да има и кой да я чуе.

Коя е темата, която най-много Ви вълнува? И тази, за която никога не бихте говорили и писали?

Най-много се интересувам от хората. А иначе много се ядосвам, че доходите в България са далече от нормалните в Европа. Винаги казвам, че това в момента е най-важното – хората да получават реални пари за труда си. Не мисля, че има теми, по които не може да се пише и да се говори. Важното е как.

Самоков – какво място заема в живота Ви? И има ли обратен път към дома?

Обичам Самоков, обичам и Драгушиново. Тук са ми най-добрите приятели, най-близките хора. Всъщност аз никога не съм си тръгвал от Самоков. Къщата ми е тук, майка ми е тук, гробът на баща ми е тук, тук са родителите на жена ми Домника Чакърова, приятелите от детинството, огромна част от живота ми.

Кои според Вас са нерешените проблеми на града? И какъв е пътят за решението им?

Циганите са основният проблем. Огромна за мащабите на града маса от хора, повечето от тях неработещи. Дългосрочно и даже средносрочно това ще промени града тотално. Ако местната власт не намери начин да накара тези хора да си заработват хляба, Самоков няма да издържи чисто икономически. Освен усилията в тази посока, Самоков има и други важни неща за вършене и първото сред тях е хубав път до София. Ако от София до Самоков има път, по който може да се стига за половин час, мнозина софиянци ще дойдат да живеят тук. Това ще промени града бързо към добро. Имаме хубава природа, Боровец е на 10 километра, условията за живот са много по-добри, отколкото в доста софийски квартали. Тук е работата на самоковските депутати. Ако не се лъжа, имаме четирима, което от години не е било, даже изобщо не е било и ще е хубаво да обединят усилия и да направят така, че пътят Самоков – София да почне да се строи. Най-добре магистрала.

Съвсем скоро предстоят избори. Каква е според Вас общата картина?

Градът и общината се движат по инерция. Безработицата е висока, икономиката не работи както се полага. Виждам, че се полагат усилия за инфраструктурата и се направиха не лоши неща, но това ми се струва недостатъчно. Както и в държавата, и в Самоков е важно хората да имат добре платена работа. Тогава няма да бягат. Няма по-хубаво от родната къща, от родния дом.

Имали ли сте предложения от някоя политическа партия и как гледате на политиката като цяло?

Имал съм. През 1995 година се кандидатирах за кмет от СДС. Взех около 5000 гласа, но не стигнаха. Станах общински съветник и година по-късно се отказах, понеже вече не можех да си изпълнявам задълженията както ги разбирам. През годините също са ме канили било за кмет, било за общински съветник, а и за депутат. И сега имам предложения. Но имам и колебания. Не казвам „никога“, но си давам сметка, че за човек като мен политиката би била черна и неблагодарна работа, понеже винаги, когато съм се захващал с нещо, съм имал разбирането, че трябва да постигна резултати. Ако съм убеден, че мога да направя нещо свястно не само за мен, но и за другите хора, навярно пак бих се опитал. Ама засега нещо куражът ми липсва.