ИнтервюРегионални

Елина Рангелова: „Както ти се отнасяш към света, така и той се отнася към теб”

Анна Манова

Елина Рангелова е от онези млади хора, които са граждани на света. Нейният житейски компас я отвежда далече извън пределите на родината, където тя открива любовта и своята професионална реализация.

От около 6 години Елина живее в САЩ, като всичко започва с първото пътуване на студентска бригада до Невада. Преди това тя завършва ПГ по туризъм в Самоков и следва педагогика в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Попадайки в чужбина, тя открива множество възможности, засилва се и желанието й да научи добре езика. Ето защо, след втората бригада, която е във Вирджиния, решава да остане една година да учи в колеж. Връща се в България след година и половина, за да завърши образованието си. И отново заминава, но този път в столицата Вашингтон. Там Елина успява да намери работа по специалността си в Български образователен и културен център „Климент Охридски”. Наред с това е запленена от йогата и започва да преподава.

Днес светът, през кристално сините й очи, е широко отворен и позитивен. Елина се стреми да изгради мост между двете пространства, намиращи се на хиляди километри едно от друго, които нарича свой дом. Желанието й е да има достатъчно време и то да бъде пълноценно прекарано тук и там. Винаги се завръща в родното място с ентусиазъм и любов, там където е домът, семейството, приятелите и любимите й – Седемте Рилски езера.

Здравей, Елина. От няколко години живееш извън пределите на страната, работиш и се реализираш в САЩ. Разкажи малко повече за това как избра новото си място или то теб те избра?

Всичко започна от тръгването ми на студентска бригада в Невада, САЩ. Беше едно изключително приключение и мога да кажа изненада. Цялата група, която заминахме си мислехме, че отиваме на място, което сме виждали по телевизията. Но не беше точно така. Представляваше място с възвишения, пясък и камъни. Всички говореха на мексикански и беше голям шок. Но всъщност се оказа, че хората са много топли, невероятна общност са. Работех като крупие на границата между Невада и Юта, където бяха съсредоточени много казина. Беше хубаво преживяване, цялата група студенти бяхме очаровани и искахме на следващата година да се върнем пак там. Но малко преди да заминем отново Хилъри Клинтън беше говорила как идването на студенти в страната им е културен обмен и не е логично, нито пък е част от културата, те да работят в казина. И затова бяха забранили договорите с игралните зали. Така се оказах във Вирджиния, намираща се до столицата Вашингтон. Там се сблъсках с реалността, която включваше 40 минути пътуване до работа, трудно се изграждат приятелства. И за мен беше много по-различно преживяване. Към средата на зимата осъзнах, че точно на това място са съсредоточени голяма част от интелигентните хора и усещаш как от разговори и контакти се развиваш. И аз реших, че искам да науча по-добре езика. Останах една година и се записах в колеж. Запознахме се с мъжа ми Скот и започнахме да живеем заедно.

Разказаното звучи като приказка, която обаче ти си изживяла и още изживяваш. Какво стана с образованието ти тук, семейството и приятелите?

Прибрах се след година и половина, за да завърша образованието си. Оставаше ми единствено да си взема последния изпит. Скот дойде след три месеца. Оженихме се тук, живяхме половин година в България.

Как се почувства, когато се върна в родното място?

След като бях прекарала толкова време навън, връщането тук беше колкото мило, толкова и разочароващо. Главно поради факта, че законите не се спазват, всеки търси да използва някакви странични вратички. Самият манталитет на хората тук е по-различен. И някак това го усещаш, когато се завърнеш от някоя точка на света. Съзнателно или не се прави съпоставка. Тук всеки ти обяснява как нещо не може да стане, а тръгнеш ли да летиш, те уверява, че ще паднеш.

Бригадата дава възможност да погледнеш на света в по-широк обхват. Оказва се, че хората сме еднакви навсякъде, само чувството ни за принадлежност, сигурност и спокойствие са различни. Поне според мен, но и това до известна степен е относително.

Как човек решава къде да се установи и на кое място принадлежи?

Мисля си, че решението е много лесно за повечето хора – да тръгнат, когато се уморят от различни неща в страната ни. Но по-трудно е решението да останеш в чуждата държава, защото след няколко месеца започва да дотежава, със сигурност проговаря и носталгията. Самият манталитет на хората там е много по-различен от нашия. Когато заминах отново през 2015 година, вече беше окончателно и с идеята да се установя като гражданин там.

Трудно ли е за един чужденец да се реализира добре професионално?

Това, което аз има като наблюдения от прекараните в САЩ около 6-7 години е, че много се работи. По едно време работех на три места – като учител в детски център, в българското училище и преподавах йога. Буквално не ми оставаше време за абсолютно нищо. Докато в България кой работи на три места? Хората работят на едно място и се оплакват как не им стигат парите, докато пият кафе по няколко часа. Самата атмосфера не те стимулира. Даже ако някой работи на повече места хората му се чудят. Имам усещането, че сами се дърпаме надолу. Когато реших да се установя във Вашингтон моето желание беше да се реализирам по специалността си. Открих, че има българско училище, което е съботно. То съществува от 20 години и е основано от страхотни хора. Преподават се базисни предмети като български език и литература, история и география. Започнах работа в детската градина там. Трудно е, защото дечицата са смесена група от малки и малко по-големи, на които първи език се оказва английският, защото са от смесени бракове. Учим се на български език, не позволяваме в детската говорене на английски.

Спомена, че се занимаваш с йога и че в момента преподаваш. От кога е интереса ти към йогата?

Започнах да правя йога от 2014 година. В началото гледах клипчета в интернет, които ми се струваха изключително трудни. След като се преместих във Вашингтон започнах всеки ден да посещавам едно студио. И реших че искам и с това да се занимавам.  И вече преподавам йога в същото студио, в което ходех преди.

От разговора ни и от това, което успявам да прочета в очите ти усещам една положителна нагласа към света като цяло. В тази връзка намерила ли си своята лична хармония на мястото, в което се намираш?

Аз лично съм намерила много приятна среда. Особено това важи за йогата, там са много хубави хора, които приемат всякакви различия. Много добре се чувствам с общност като българското училище, общност на емигранти, които живеят там вече повече от 20 години. Много съм щастлива от това, което имам. Струва ми се, че човек трябва да съумее да вземе положителното от двата свята, да пътува, да се обогатява.

Какво разказваш на приятелите си чужденци за България?

Оказва се, че голяма част от по-зрелите хората, живеещи във Вашингтон, например, са идвали в България по времето на комунизма. Повечето са запознати къде се намира. Когато говоря за България и родното си място винаги показвам Седемте Рилски езера, които са ми слабост. Усещам, че хората са отворени към нас, въпреки че има една надвиснала безнадежност, пак виждам светлина. Дори на моя съпруг Скот, когато за първи път дойде в България през 2013 година, му бяха интересни старите панелки. И си беше направил снимки.

Какво е усещането, когато се прибереш вкъщи? Как изглежда Самоков през твоите очи?

Това е нещото, заради което ми става много мъчно. Не се бях прибирала от около две години. Трудно е да си идваш често, особено ако работата ти е от понеделник до петък, от 8 до 17:00 часа. А отпуската ти е само две седмици. Сега съм щастлива, че съм се прибрала за по-дълъг период от време. Всеки път идвам с голям ентусиазъм. Виждам как Самоков се променя, особено осезателно през последните две години. Дълги години не са се случвали такива неща по една или друга причина. Харесвам новия парк, градинките. Видима е една огромна промяна.

Как виждаш бъдещето си? И в твоя личен житейски план има ли все пак вратичка за връщане обратно в страната и града?

Да, много се надявам да успея да изградя този мост – да мога да прекарвам половината от годината тук, а другата – там. Иска ми се да пътувам по света. Забелязала съм, че както ти се отнасяш към света, така и той се отнася към теб. Опитвам се по-малко да се съсредоточавам върху негативното. Човек винаги има избор.

А сега накъде?

Обратно към Вашингтон, към дечицата, на които преподавам и към йогата.

 

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close