Мария Галчева
Щедър художник е есента. И невероятно талантлив. Пожари от цветове се разгарят пред очите ми по пътя за село Маджаре. В полите на Рила, кротко легнало в скута и ме чака да отида и да изслушам неговата история.
„Селото е разположено по десния брег на Черния Искър, в една падина, запазена от ветър, сгодно за курорт. Сега (ок. 1928 г.) горската индустрия е държавна. Селото си има нова, красива църква, строена на 1896 г., училището също е ново, строено преди 2-3 години (ок. 1925-26 г.)”
Имало едно време…
….едно село, много старо село. Легендите, обвити с неприкрит романтизъм разказват, че поселването на Искровете е започнало преди турското нашествие, но не е ясно кога точно. Чували сме и другата теза, че районът е населен след турската инвазия.
Отново ще си послужим с ръкописа на Христо Семерджиев, който е нашият пътеводител в света на миналото на самоковските села.
„Според преданието жителите му били 3-4 къщи маджари, които първоначално живели къде Татар – гичит (Татарски брод), но поради разбойничеството що вършели там, били разселени тук. Това нещо се съглесява с горецитирания документ (крепостния акт на Ахмед Паша), само че преданието поставя заселването на пленниците маджаре по-късно от онова на сърбите, пак разбира се в XVI век. На новите заселници маджаре била отстъпена мера от с. Мала църква и от с. Говедарци, което се пък компенсирало от Доспей махала. Така, границата между поселението в двете села била река Гърковица, а после станала Юрушка река. На 1852 г. селото било 17 къщи, на 1873 г. 16 къщи с 69 мъжко население, на 1900 г. 252 жители, на 1910 г. – 303, на 1920 г. – 363, на 1926 г. – 453.” – разказва Семерджиев.
В друга книга, тази на Асен Г. Христофоров „Искровете” проследяваме как „Преселването на цели села или групи от хора е било често явление в турско време. Дори дълго преди турското нашествие. Известно е, че жителите на Рельово са били доведени отнякъде и поселени на това място, за да плавят руда. Рельово се намира близо до Татар-гечит, отгдето са били преселени потомците на днешните маджарци. И тъй както доскоро жителите на съседните до Рельово села са наричали рельовци с прозвището „елинци“, дадено им заради техния чуждинен произход, така и днешните искровци наричат жителите на Маджаре с прозвището „маджири“.
Маджарци са маджири, а това още не значи, че не са българи. Дори легендата за тях премълчава произхода им. Тя само сочи предишното им поселище в Татар-гечит. И понеже е известно от историята, че в XIV и XV век саксонци са копаели руда в Босна, Сърбия и България, повикани в тези земи откъм Унгария и Седмоградско, мнозина са склонни да търсят унгарска кръв в жилите на някогашните маджарци. Това не е изключено, ала е малко вероятно, защото преселниците маджари, като членове на едно по-културно племе, не биха живели в землянки както при Татар-гечит, така и край Черни Искър.”
Вървим по следите на историята и търсим облика на селото през годините. Днес Маджаре се намира на десетина километра от града. Съвременната структура на селищната мрежа в община Самоков е формирана след продължително историческо развитие, което води началото си от средните векове и е резултат от множество сложни процеси от социално-битов и икономически характер. Самоков е бил един от големите и значителни културни центрове през Възраждането и средище на църковно просветителските борби. Селата Мала църква (Сръбско село) и Маджаре са възникнали при разцвета на града, заселени със сърби и трансилванци, твърдят някои източници.
Името на селото Асен Христофоров обвързва с името „мухаджир” – „В Искровете ще ви кажат, че първите маржарци са били маджири, а не маджари и дори ще наблегнат върху и-то. При бързия изговор побългарената чуждица мухаджири се е превърнала в маджири. Прозвището се е запазило не само поради късното идване на маджарци в долината, но и поради тяхното насилствено преселване от Татар-гечит. От извращението на маджири произлиза и Маджаре, с ударението върху първата сричка. В по-раншните турски документи за Искровете селото изобщо не се споменава”.
Целият регион на Искровете, пък и не само, е известен с това, че е богат на желязна руда. За набавянето и преработването на тази суровина, както и за захранването на Oсманската империя с нея е бил необходим и голям човешки ресурс.
„Тъкмо късното поселване на маджарци в долината на Искровете е сигурен довод срещу предположението за техния иностранен произход. Саксонци, маджари, хървати и сърби са разработвали рудните залежи в нашите земи както през Второто българско царство, така и през първите два века от турското владичество и местното население в Самоковско ги е наричало с общото име „маджари“. Ала преселването на маджарци е станало много по-късно — толкова късно, че при Освобождението селището им е наброявало едва петнадесетина къщи. Дори църквата им е била съградена чак в 1898 година.
Какви лоши „католици“!… При това в Маджаре не е запазено предание за прадеди чужденци”.
Животът на Маджаре днес
За разлика от много други села на територията на цялата община, Маджаре е „живо” село. В него се срещат много млади хора, които са уредили живота си там. Това е така благодарение на изключителната близост до планината и превръщането на много от домовете в къщи за гости. Туризмът, в частност селският туризъм, е привлекателна част за човека от големия град или за този, който за първи път е гост на страната или региона ни.
Маджаре и Говедарци са част от селата, които се радват на голям туристически интерес, наред с Бели Искър и Радуил.
„В турско време селяните секли борови трупе по 2 м. дълги, туряли ги да съхнат на фигури и от месец март почвали да ги горят за въглища по дворовете, а летно време по гората. На частните гори плащали по 2-3 гроша на година за секира. Карали въглищата на коне, понеже немало шосета. Равносметката с турците господари приключвали щом почвало да мръзне, но се селяните оставали неиздължени.” – разказва Христо Семерджиев. Ако търсите обаче книга, в която да прочетете нещо повече за Маджаре, няма да намерите, защото няма издавано нищо. В нашите разкази за селата често се натъкваме на големи фактологични липси и тогава ред идва на възрастните жители.
Такава среща разказва живота на една жена. Покрай нейната лична история, ще узнаете много факти за самото село, силно преплетени едното с другото, че превърнали се в един много здрав възел. Възел, който държи здраво едно голямо семейство.
В Маджаре ме посрещна баба Трънка, която е на 87 години. Невероятна жена, витална и жилава, с много свежо чувство за хумор. Записът с нея продължи повече от час, навън валеше проливен дъжд, а вътре, под напева на горящата печка, тя ме върна толкова назад във времето, че забравих абсолютно всичко. Видях селото през нейните очи преди близо 90 години. Малкото село, с няколко къщи, от които тръгва историята на едно от красивите места по Искровете.
Баба Трънка разказва, че на фона на Бели Искър и на Говедарци, Маджаре е било много по-малко. Нейната майка е родом от Бели Искър и когато се омъжила, дошла тук, където имало само около 15 къщи. „После се разрасна селото, стана големо, много големо, па сега пак изчезна. По времето на Тодор Живков всичко направиха. Много хора се балдисаха от работа в ТКЗС-то, много измреха, ама всичко имаше, работа за всекого”. Тя няма по-дълбоки спомени, освен разказите на нейната майка и баба. Първите заселили се са дошли с имената си и са дали началото на първите маджарски родове – Ковачки, Маркови, Павлини, Дашини, Матеви, Джелепови. „Едно семейство – една махала. Три рода – едно село” – смее се тя. Историята разказва, че първият унгарец, който се е заселил в селото се е казвал Чомпал, оттам е имало род, който са наричали Чомпалите. Пряко доказателство за унгарската следа в живота на маджарци. Родовете са се отличавали не само по препитанието си. Много интересна е тяхната структура – бащата предава името на синовете си, те на своите синове и така нататък. Тя прилича на едно огромно дърво, които корени са далеч назад, но малките листа свидетелстват за неговото достолепие.
„Ние сме осем деца. Аз съм осмото” – казва баба Трънка и продължава с прегледа на родовете. Рядко се е срещало тогава броят на децата да е малък, както днес. Случвало се е в една малка къща да живее многобройна челяд. Не са били изключение и моментите, когато някой от синовете отива и става зет някъде. Толкова много хора са се събирали под един покрив. След като се сформира ТКЗС-то на нуждаещите се раздават места и семействата си построяват нови къщи.
Животът на всички семейства по онова време си прилича. Докато бащата се грижи да осигури основния поминък, майката е тази, която е въртяла цялата къща. „Майка ми е прела всичко сама, на газово виделе. Всички тогава беха облечени с домашни дрехи. Чуват овце, тя преде вълната, ткае плата за чешири. Едно време в Самоков имаше евреи, които търгуваха с памук. Те докарват памук, баща ми купи памука, докара го тука, а мама го работи – ткае го. На момичетата ризи, кошули, прави. На момчетата пак ризи – на мъжете правеше само по една риза, елек, чеширите и антерията. Тия са дрехи – на всички по едно. После другата година направи по друго и така ги е обличала, а когато пораснат от едното минава на другото – преносват дрехите. Много трудно се живееше, но мама на всички беше направила ризи, сукмани за всичките 4 сестри – ние сме 4 сестри и 4 братя. Всичките ризи са с шевица и го е шила зад игла, не на кръст бод. Мама е шила кошулите с клачищни конци, тогава не е имало макари. Тя можеше да крои мъжки гащи и са идвали съседки да я молят да им помага”. Много момичета от селото са били слугинчета по града или в София и са научили доста неща, които после са пренесли в бита си. Давали са ги не само защото са били много деца. Основната причина е била парите – да могат да изкарат достатъчно, за да са в помощ на семействата си – „Ходила е, та е слугувала мама да може да купи памук. С тоя памук е и мене дарила – и за нея дрехи, и за мен също”. Момичетата също са ходили на жетва – в Лозен и в Ямболско. Причината отново е финансова. Много деца, невъзможност на всички да се дадат пари и са търсили начин да изкарват допълнително. „После вече всичко държавата взема, не можехме и на жетва да ходим” – спомня си тя.
Баба Трънка разказва още, че в Маджаре са се гледали основно животни. Земеделието навлиза по-късно. Животните са карали високо в планината – на Вада. Там са ги гледали да порастат. Есента са ги докарвали обратно в селото – всички се събират и чакат да дойде стоката, която огласяла всичко с големи звънци, окачени на шиите им.
Когато е била малка, нейният баща я водил на голямото пазарище в Самоков /в района Топливо/. Това е оставило доста ярък спомен – „Там продаваха стоката – коне, юнци, крави и кой, каквото има в повече. Там продаваха, за да има после с какво да си храни децата – да купи жито, работа немаше никъде. Само дома се работеше, стоката да чува да си храни децата. Когато докараха юнците – който е за продан, се продаваше. Но се оставяше и за семейството. По двама, по трима се стават и един голем юнец го заколят. След това го насолят и го слагат в качета. А картофи малко се садеше. Когато майка ми дошла тук, е имала само една малка градинка пред къщата. Тя се е занимавала с нея, садила е едната година картофи сади, другата година зеле. След като ние пораснахме, тогава всеки беше захванал да си сади градината”.
В Маджаре е имало воденици и чаркове. Всеки род си е имал воденица. Чаркът е гатер, на който са е обработвала дървесината. Изключително интересен факт е, че покритите с гори ридове на селото тогава са били голи. Цялата необходима дървесина е била добивана от по-високите части на Рила – общо е имало 5 чарка. Всеки сам си е докарвал дърва или в повечето случаи клек. Ридовете около Маджаре са залесявани по-късно – преди близо 60-65 години, защото баба Трънка си спомня много добре кога се е случило то, преди това са ходили там за лешници „Набереме по цел чувал лешници, та си зъбите батишеме” и стаята отново избухва в смях от нейния искрен разказ.”Там, в гората имаше киселици, диви ябълки. Идеме, набереме си и ги сложим у амбаро при житото. Беше много мизерия. Сега годините са ви хубави, но са ви без пари – то и едно пари немаше, но всичко е имало. От дома са всичко яли – от що сме здрави, мило? Ние не сме яли изкуствени работи – е, киселици съм яла. Летно време деца сме били, идеме на ливадите, напуниме чифутите, киселец набереме и ядеме. Кое дете сега яде киселец? Сега – бонбони, шоколади, зрънчо. Ние сме яли тогава кисели ябълки и киселец”.
Е, мизерия е било, но в крайна сметка са били здрави и баба Трънка разказва за хора, които са живели по 90 години.
Хората тогава са се греели с клек, него са секли и после са докарвали в къщите си. Който не е имал волове или коне, е правил дърварника си горе в планината. Никой не е секъл борове, за да се грее с тях. Гората е била нагоре, казва тя, във Вада – оттам са идвали трупите за чарковете. Било е разпределено кой откъде и докъде може да сече, както за малоцръковци и говедарчани, така и за маджарци. Разпределението по планината е било такова, че да има възможност както за добив на дървесина, така и за пасища на животните. Част от Лакатица, Бела вода, Коджакарица са местности, които са маджарски, чак до Сапарева баня, с която са муша. В по-ниските части са ливадите, където е била коситбата за животните. През лятото задача за децата е било да отидат в планината, където да пасат животните – лятно време са били овчари. Конете и воловете също са били пускани на паша в планината. Когато за тях няма работа – почиват и се угояват.
След като избичат дъските, са ги карали към София с волски впрягове „Тата натовари каруцата с воловете и за два-три дена стига дотам да ги продаде.”
Тегарчук се казва торбата, в която се е носило житото, ако няма пшеница – ечемик. Полека лека маджарци започнали да сеят овес, ечемик, ръж.
Голямо събитие е идването на тока в селото. Това се случва около 1937 година. „Аз тогава бех момиче. Дали съм била и на десетина години. Дойде техник да ни постави лампата, а мама го пита къде ще я постави, за да може да се вижда по-добре, да е до разбоя, за да вижда да си вдене нишката. Той я успокои, че ще може да вижда и като е поставена нависоко и че така ще се вижда навсекъде. А мама като ткае, тури видалето отдолу, за да види нишката”. Когато запалили лампата, дошъл мигът на изненадата от обилното количество светлина, нахлула в малката стая.
Вярата и упованието в Бог е неизменна част от живота на всеки българин. Затова и тук не отминахме въпроса за това колко религиозни са били маджарци преди и сега. Моята домакиня е много откровена в отговора си „Много маненка бех, кога я правиха, едва помним даже. Една беше, ама какво е стара била, не помним. Една църква имаме, ама и у нея не идат – нема кой и да иде. Едно време, като идехме на черква, имаме тука събор на Спасовден. Дойдат хора от Говедарци, от Маджаре, от Мала църква, а Маджаре цело село върви – мама, тата, старите, всички пременени, деца с них и те и всичко на черква. Нема дека игла да хвърлиш – толко народ.
Дойде Богородица, ще има курбан, пак ще ни премени мама, пак ще ходим на курбан, но тя ще омеси погача. Ние, децата, ходим по селото, та събираме дърва да кладат огин и да сварят курбан. И като сварят курбана, всеки си носи погача и паниче. Седахме на фамилии, на семейства.”
С особена почит в Маджаре посрещат Спасовден, Васильовден, Великден, Св. Богородица. Даже на Богородица се е правил преход към Рилския манастир и то всяка година. На Великден кръшните хора са се играли по три дена. „От що ме нозете болят? Не жалете ме дека ме нозете болят. И на Коледа, на Великден – тогава ще има събор и се почва свирки, музикантите, като дойдеха и така три дена. Те свират, ние играем – младите невести, децата.
А на Великден, коя е невеста млада и носят яйца на нея – цело село или по-близките и преди празника и носят яйце. И она ги сбере дома, боядише ги и на Великден отива на хорото невестата и ги раздава. Свекървата е заедно с нея и така, при който е дал яйце се отива, целува му ръка и му го връща, а пък той дава пари. Така беше на Великден, а на Коледа пак по три дни се играеше хоро. С налъми играехме, с гуменчета, нема като сега високи токове”.
Това е една от най-милите срещи дотук по проекта „Мисия предай нататък познанието за родния край”. Посреща ме и ме изпраща толкова топло, все едно, че се познаваме от години.
Тази жена е събрала толкова много радост и мъка за всичките си 87 години. Сутрин става и веднага се захваща с нещо. Не може да стои така, денят не и минава без да свърши нещо по двора или да отиде в кошарата. Ден да мине, друг да дойде и чака, не само тя, а и всички други баби, по-добро време за децата си.
