Българското образование отдавна има поставена диагноза – пагубна разруха.
Разруха на ценности, знания, възпитание.
В буквалния смисъл – на сгради.
Със следващата история няма да ви кажа нищо ново. Просто ще ви покажа поредната разруха. На образованието. Българското.
Ще ви покажа нагледно защо на матурите за 7-ми клас има 18 000 двойки. Ще ви покажа защо няма уважение към училището като институция. Ще ви покажа къде изчезна познанието.
То се намира там. Някъде между мухлясалите порутени стени на поредното изоставено училище. Гледка, която не ни прави впечатление. Гледка, която се вижда във всяко второ населено място у нас.
Гледка, която трябва да ни стряска, а ние я намираме за нормална. Част от пейзажа.
За всичко това е виновна късата ни памет. За всичко това сме виновни самите ние.
Но ето. Днес ще се опитаме заедно да потърсим познанието в едно малко училище близо до връх Мальовица.
Да, на тези снимки вие виждате училище. Може би го помислихте за изоставен склад, но не. В тази сграда се е градяло бъдещето.
Това училище се намира в село Маджаре. Малко селце, което, ако мигнете докато преминавате през него, ще го изпуснете. Не преувеличавам.
Аз съм от там и ви го казвам със сигурност.
За моите 21 години в това село нищо не се промени. Само хората намаляха. Друго всичко си остана непокътнато от времето.
Единственото, което променяше своя облик е тази сграда. С всяка изминала година тя се рушеше все повече. През годините не можех да си обясня как от училище, в което е учил баща ми, се е превърнало в това опасно за хората място.
Историята му е нормална. По български нормалнa.
Селско даскало, само до 4-ти клас. Когато са намалели децата, то е затворено.
През годините различни кметове са искали то да смени своята функция. Имало е идеи за детска градина, шивашки цех.
Нищо от това обаче не е станало. Един от бившите кметове се е постарал поне да поддържа сградата, но и това е било до време.
В момента от училището е останало само това.
Мухъл, счупени прозорци, оголени стени, продънен под … Останали са няколко чинове, карти и шкафове, сякаш да напомнят, че тук някога е било училище.
Но на кого го напомнят това?
На безразличното население или на нехаещите управници?
Това училище е само едно показно.
За отношението ни към образованието.
Как то е оставено да се руши. Без никой да го наглежда. Без някой да поддържа огъня на познанието.
После се чудим защо децата имат двойки на матурите. Възмущаваме се, че младите попадат в класации в Европа като най-неграмотни.
А кой е виновен?
Тези деца не ценят училището, защото не осъзнават всъщност какво е то. Те го имат за сграда, в която просто трябва да останат до обяд. Те го имат за място, в което ги мъчат.
Те го имат за помещение, което и да го няма след време, никой няма да страда. Просто ще се преместят в друга сграда, а тази може да си мухлясва на воля.
Обществото загуби връзката с корените на образованието и с това какво всъщност значи то. Хората не осъзнават, че това е ключа към свободата на един индивид. На образования индивид.
А кой не ни иска образовани? Същите тези хора, които са оствили това училище да мухляса.
Ние си имаме за министър на образованието, човек, който дели младите хора на приоритетни и неприоритетни. Човек, който разделя бъдещето на България на две и изчислява кой му е важен и кой – не.
Как искаме младите да са мотивирани да останат тук, когато просто никой не им дава причина?
А разрухата наистина е пагубна и се отразява в нашето общество.
Погледнете хубаво тези фотоси. Ядосайте се. Замислете се дали тези гледки ги няма и във вашето населено място. А и да ги няма – трябва ли да се успокоявате?
Но от всички тези проблеми забравих, че заедно търсим познанието в тази разруха.
А, ето го и него.
Виждате ли къде се намира?
На земята, между изгнилия под. Ето там, въпреки годините, се е заинатило познанието и чака. Чака някой да се сети, че то все още не е мухлясало. Дава шанс след шанс да бъде намерено.
Иска някой да го намери, за да го възроди и наистина този български народ да намери правилния път. Пътят към нормалния живот. Пътят към уважението на миналото.
Само че се чудя: Още колко време ни остава?
Снимки: Елена Ангелинина
