Една тъжна история с една още по-тъжна развръзка. ПУИ „Никола Драмалиев“ или каква е съдбата на закритите училища

Помните ли помощното училище – навярно да, защото не беше толкова отдавна времето, когато то работеше. Днес обаче там са останали свидетелства за една тъжна разруха, сполетяла доста училища на територията на цялата страна. Следва една история на закрито училище и това как то е „разкоствано“ и разграбвано пред очите на цяла една махала, която мълчи и с това си мълчание съдейства за това днес да правим една безумна равносметка на действителността.

Отиваме на територията на бившето помощно училище във вторник и заварваме там една група, която е изпратена явно, за да разчиства. Влизаме без проблем, дори самите те ни насърчават с думите: „Снимай, снимай – виж какво става тука, нека всички да разберат! Срамота!“. Обикаляме наоколо, а това, което виждаме ни прилича на реквизит от евтин филм на ужасите. Останки от животи, събрани под един покрив…все още цял.

В едната сграда, която беше училище, сега са настанени БЧК. Те са там от октовмри и до известна степен присъствието им спасява останалото имущество от тотално разграбване. Не така стоят нещата обаче в сградата, което представляваше пансион. Там пейзажът е покъртителен. Изпочупено, ограбено, разбито и разбира се отвратително. Свидетелства за някогашен живот там са леглата и останалите в тях чаршафи – все едно, че някой току-що е станал от сън…

Липсват врати, а по останалите шкафове още стоят буркани и тук-там по някоя гилотинирана бутилка. Над вратата на едно от помещенията има табло с надпис „Моята родина България“, а под него касата на врата зее като разбито чене. Сервизните помещения са тотално унищожени, а коридорите са задръстени от боклуци, изхвърлени дюшеци и счупени стъкла. Там ни отведе сигнал на хора, ставащи свидетели на вандалщината. Дори да е късно, ситуацията все още може да бъде овладяна. Т.е. надяваме се да бъде.

Когато е било държавно училище, собствеността е била на РИО. Съвсем наскоро кметът получава сигнал от граждани, живеещи наблизо, че там се извършва разграбване на сградите – железа и ламарини от тях. Същият сигнал е бил получен и от зам-кмета Сайменов. Двамата са отишли там на оглед. Сигналът е бил 100% автентичен и основателен.

След дълги административни преговори сградата и прилежащата към нея земя са прехвърлени на Общината, но инвентарът вътре не е. Кметът Влагиев коментира, че предстои там да се сложи СОТ. Част от имуществото, както виждате от снимките, е абсолютно унищожено или липсва, а да се гонят крадците сега е меко казано безсмислено.

Вижте какво казва Иванка Андреева, последният директор на ПУИ “Никола Драмалиев” – пред „Самоков 365“ за историята на затварянето и последвалата съдба на училището:

„Всичко там беше направено и поддържано от колегите и от децата“

Вие сте последният директор на училището, как ще коментирате случващото се там към днешна дата, снимките, които направихме?

Аз съм последния директор, да – почти 14 години прекарахй там. Всичко създавахме от нищото, правехме сами ремонтите и обзавеждахме с дарения. Построихме кухня, столова. Пансионът беше като хотел, всичко блестеше – дървени легла, дървени нови врати, плочки, хубава баня, перално помещение, две игротеки, помещение за готвене от самите ученици – всичко, получено от дарения. Хубави завивки, кувертюри, въобще..

Видях снимките! Потресена съм! Ужас!! Всичко това беше направено и поддържано от колегите и от децата! Толкова е страшно, че не искам да повярвам, че е истина..

Решението да се закрие помощното училище е от ноември 2011 година, защо се е наложило това и какво се случи с децата и с персонала?

Не помня точно, но мисля, че беше ноември, когато излезе заповедта на министъра в държавен вестник. Влизаше в сила на 6 декември. Бяха останали 13 деца. Аз изпратих писмо през септември, с което уведомих регионалния инспекторат по образованието,  че е невъзможно с толкова деца да се направи организация на учебния процес.Всичко започна отдавна, с влизането на наредба 6 от 2002 година за обучението на деца със специални образователни потребности.Тази наредба даде право на нашите деца да се обучават в общообразователни училища. С всяка следваща година приемът на деца в нашето училище намаляваше.В последната учебна година бяха 19. Така се работеше изключително трудно.

Последните 13 деца продължиха обучението си в общообразователни училища по местоживеене – Костенец, Ихтиман. А нашите две момичета – едното се омъжи, а другото отиде в “Неофит Рилски”, но нямам сигурна информация. Същинското закриване се случи в едни неверояно кратки срокове – декември и януари, в един голям студ.

Чакаха избори, чакаха комисии и накрая всичко се струпа на нас. Собствеността се прехвърли на регионалния инспекторат. Те взеха актовете за собственост, завещанието на Никола Драмалиев и всичко по-важно. Партидите за ток и вода също прехвърлихме на инспектората.

На кого беше поверено стопанисването на двете сгради – училището и пансиона? Към общината или към областната управа?

Всъщност сградата беше публична държавна собственост. Така са всички държавни училища.

Съществували ли са други подобни училища на тероторията на областта и имате ли представа дали те също са закрити като нашето?

Имаше още едно помощно училище в областта – в Годеч. То беше закрито половин година преди нашето. Но там при поредната проверка (на каквите редовно бяхме подлагани) започнаха закриването през месец май на същата година.

След това решение за закриване какво се случи с материалната база?

Материалната база беше прехвърлена изцяло на регионалния инспекторат. Назначената комисия от началника Андреев (юрист, икономист, експерт специални училища и организационен експерт – аз, счетоводителката Мария Николова от Техникума и Евгени Савов като домакин) – реши имуществото да се разпредели от комисията. Всъщност, каквото каза началникът, така и се случи. Първо взеха, каквото им е нужно другите две държавни училища – ПГТ по туризъм и ПТГ “Никола Вапцаров”.

Имаше ли някакъв резервен план за неговото запазване и предложиха ли на вас, персонала, някаква алтернатива за друга работа?

Нямаше никакъв резервен вариант за запазването му и никакво предложение за работа на нито един човек от персонала.