Анелия Балабанова
От нищо да направиш нещо или да вдъхнеш нов живот на вече отписана вещ. Звучи трудно и дори невъзможно, но не и за хората със сръчни ръце като Евтим Михайлов, които цял живот са свикнали да майсторят нещо. Още от малък започва да се учи на занаят и така до ден-днешен. Вече 35 години се занимава с ремонт на мебели, претапициране, в това число и на автомобилни седалки. Безспорно една дефицитна услуга за нашия град, която има свое заслужено „място под слънцето”. Героят на нашия разказ се връща към времето, когато е правил първите си стъпки в професията, даваща му хляб и истинско удовлетворение. „След като излязох от казармата, започнах работа в ТПК „Михаил Дашин” – споделя Евтим и добавя, че още тогава е имал наклонност към дърводелството. Един ден председателят на кооперацията им съобщава новината, че предстои да се сформира нов цех и имат нужда от хора. Спомня си, че тогава в ТПК „Михаил Дашин” е имало над 30 цеха – тенекеджии, техници, всякакви. Във връзка с откриването на новия обект го пращат на специализация в Етрополе за известно време. Това е неговото прохождане в занаята като тапицер. Израстването е постепенно – от начало си ученик /чирак/, после калфа, майстор и така. Трябва поне 10 години да работиш в тази област, за да навлезеш. Тя е необятна. „Аз работя от 35 години, научил съм толкова много неща, а си мисля, че нищо не знам” – коментира Евтим и споделя, че само така може да се напредва. Заслуга за пътя, по който е поел имат неговите родители, които вече не са между живите. Баща му – Георги Михайлов Николов завършва столарско училище и гимназията „Константин Фотинов”. Записва се да учи и в Художествената академия, но не я завършва поради финансови причини. През живота си е бил чиновник, но отделя всяка свободна минута на любимите си занимания – дърводелство и рисуване. В спомените на близките си ще остане като изключително практичен и търпелив човек. За Таня – неговата съпруга и майка на Евтим, се знае, че е била изключително контактна и амбициозна. Ето и други любопитни подробности, които ни разкри майсторът-занаятчия.
Кога узря за идеята да започнеш нещо самостоятелно и сам да си шеф?
След промените, 1989 г.До 1996 г. бях в ТПК, но всеки ден се сблъсквах с липса на материали, безотговорност и това, че никой нищо не го интересуваше. Реших да напусна и започна свой бизнес, базиран на това, което умеех да правя най-добре. Постепенно набрахме скорост. Имали сме и продължаваме да имаме клиенти в цялата околия. Оставяме пътека, където сме работили. При нас изпълнението е много качествено. Правим максималното и обикновено оставяме следа. Постоянно ни търсят хора, от много места. По-трудно става, когато обектът е по-голям, защото всичко се прави на място, но си заслужава. Някой път се ограничаваме, защото не е рентабилно за нещо малко да ходиш до София, Ихтиман или Дупница. Стремим се да сме точни при изпълнението на поръчките. Като се каже петък – петък, понеделник-понеделник. Това е много важно, защото човека да го разкарваш три пъти е много досадно и писва. Клиентът като се обади по телефона, наша кола отива на адреса и взема това, което е за ремонт. Стараем се да сме коректни, но мога открито да заявя, че с хора доста трудно се работи.
И сам воинът е воин. Имаш ли чувството, че тази нетрадиционна и специфична дейност постепенно изчезва?
Абсолютно. Вземал съм млади хора от Бюрото по труда. Идват, работят една седмица и напускат. При мен има един млад човек, но той е на друго ниво – вече е майстор. Аз съм член и на Занаятчийската камара, но оттам никаква помощ. Организацията съществува само формално, а ние плащаме членски внос.
Каква е причината да не се получават нещата с тази Занаятчийска камара?
Интересът към занаятите постепенно запада и това е нещо нормално на база промишлените стоки, които навлизат. Същото е при телевизионните и хладилните техници. Ремонти почти не се правят, купуват се направо нови. Те са на много по-ниски цени, но са изработени с некачествени материали. Все пак това е добре от пазарна гледна точка, защото хората нямат кой знае какви доходи.
Може ли с претапициране да се придаде съвършено нов вид на мебел, която е с някаква сантиментална стойност за собственика?
Може. Имаме клиенти от София със стари виенски мебели, внасяни навремето. Изменяме ги, слагаме им допълнителни неща, осъвременяваме ги. Сигурен съм, че този занаят няма да изчезне, но за съжаление все по-трудно се намират кадри.
Имаш ли желание да предадеш това, което знаеш и можеш на някой друг?
Абсолютно. Навремето имаше някои стари майстори, които си пазеха занаята. Този момент постепенно отмина. Аз самият съм обучил най-малко 15 човека, на всеки показвам. Много се отказаха, но който има желание продължава. Доходите са постепенни, стабилни, но няма бърза печалба. За съжаление в повечето случаи точно това се търси – бързата печалба. Къде ще я намерят, не знам. Относно приемствеността мога да кажа, че от всяка свирка дърво не става . Имам две деца – син и дъщеря. Синът ми няма особено влечение към занаятите, но дъщеря ми е много запалена. Завърши Художествена гимназия в София. След това Художествената академия – бакалавър и магистър. Сега е докторант – „Сценография”. Занимава се със занаятчийска работа – прави декори, сцените по театрите. Всичко е нейно дело, включително проекти за осветление и озвучаване и ги прави ръчно. Изключително полезно й е, това, което е научила от мен. Използва доста нови технологии и е изключително търсена. Аз самият съм щастлив, че един млад човек проявява творчество и създава нещо уникално.
С какви материали предпочиташ да работиш ?
Платове, кожи, дунапрен обикновено от големи фирми, защото те са вносители. Жалкото е, че в миналото ние произвеждахме едни от най-хубавите платове, например Сливен. Текстилни фабрики имаше и на много други места в България, но постепенно затвориха. Сега внасяме платове от Сирия, Англия от всякъде. Това е жалкото. На местно ниво също се произвеждаше много качествен текстил, но предприятията затвориха. „Рилски лен” АД правеше, в момента е със затихващи функции. „Самоковска комуна” вече я няма.
Поддържаш ли контакти с твои колеги, с които можеш да се съветваш?
Да. В София и тук, в Самоков поддържаме добри отношения. Случвало се е и да подавам клиенти на мои колеги, когато съм бил прекалено натоварен. Ако не поддържаш връзки и контакти не може да си свериш часовника – за цените, качеството, новите модели. В София, като отидеш и виждаш новите неща. Нормално – големият град е съвсем друго нещо.
Кои са по-големите проекти, изпълнени от Вас?
Навремето имаше хотел „Ропотамо” в София наше дело, едно от най-известните заведения на „Витошка” – „Хавана” – също. Правили сме мебели за Централните хали в София и за хотелите. Най-голямата ни гордост е работата в Рилския манастир и по този повод получихме благодарствено писмо от игумен Евлогий. Реставрирали сме и мебелите в двореца „Царска Бистрица” по молба на княгиня Калина.
Защо ние, българите, не ценим достатъчно това, което е ръчно направено, в което е вложен труд?
Причината е финансова. По-скъпо е. Обикновено клиентът не го интересува колко труд си положил, какво е направено, гледа дали му е достъпно като цена. Има и хора, които държат да е качествено изпълнено, независимо от цената, но това са по-заможните – виладжии около Щъркелово гнездо.
Има ли разлика между реставрацията, претапицирането и кои са тънкостите?
Има голяма разлика. Новите мебели са едни калъфи с ципове, които може да ги направи един по-добър шивач. При старите се изисква всичко да бъде направено на ръка и трябва не само да знаеш, но и да можеш да ги направиш. Друго е, когато имаш опит. Аз съм се занимавал основно с реставрация. 3-4 човека сме, които можем да го правим, защото технологията е много сложна. В Самоков имаше двама майстори, от които съм се учил – Димитър Явричев и Димитър Дибеков. Оставил съм визитки на мои колеги в София и като има спешни поръчки, те се обаждат. Доста трудоемко е. Един детайл може да се прави и 2-3 седмици. Не е рентабилно, но държи имиджа.
Имаш ли самочувствието, че за всичките тези години си усвоил основните неща в занаята?
Да. Мога да кажа, че основните съм ги усвоил, но материята е необятна. Непрекъснато се появяват новости, повече технологични. Доста решаващ фактор са и новите машини. Те навлизат и в тази област, но главно в по-големите фирми. Занаятите ще си останат ценени заради ръчния труд и бутиковия изглед на изработеното изделие. В началото беше доста трудно, като всяка нова дейност. С много всеотдайност и упоритост успях да се справя и 30 години съм работил за да си извоювам името. Сега, от 5-6 години, името работи за мен. Често се учудвам – отивам в Болница, община и хората ме разпознават. Има и тънък момент, за който не си даваме сметка – провалът става много лесно, една минута невнимание, сто пъти ще успееш един няма и ще те изкарат най-черния. Затова се пазим, но се случва. При нас проблемът идва когато кажем на даден клиент – ще направим този диван за определена сума. Като го отворим виждаме, че нещата са толкова изпочупени и трябва да се смени голяма част от пълнежа. Това съответно оскъпява услугата. Следва ответна реакция – аз съм се съгласил на тази цена, защото иначе нямаше да го правя. И винаги ние отстъпваме, защото си пазим името. В малкия град е много опасно да те оплюват.
От къде черпиш идеи?
Много пъти, гледайки филм, всека мебел, всеки детайл ми правят впечатление. Това си е вродено, даденост, не може да ти дойде отвън. По времето на социализма имаше едни списания „Никерман”, от тях успявах да си открадна разни идеи. След това дойде ерата Интернет. Едни от най-големите стилове са италианските, те са уникални. Аз много пътувам, поне два пъти в годината ходя някъде. Обиколил съм цяла Европа, с изключение на една-две държави. Във Венеция съм бил при майстори, които правят мебели. Посещавал съм гондолите. Едни от най-интересните стилове са италианските, те са просто
Успял ли си да приложиш нещата, които си видял в чужбина?
Да. Определени елементи, които придават индивидуалност. Това е нещото, което привлича клиентите. По-различно е, по-хубаво и по-загадъчно.
Пробвал ли си да направиш нещо изцяло авторско?
Допреди две години ние правехме много наши мебели – тапицирана мебел с дървен масив, извити форми, много наситени, но те са много скъпи. Трудно се реализират. От една година почти сме спрели тази дейност. Един прекрасен дърводелец може да направи една мебел, но като няма кой да му даде съвет как да я направи, тя не може да се тапицира след това. Става неизползваема. Много клиенти идват и казва – имам познат дърводелец, той ще ми направи мебел, ти да я тапицираш. Няма как да стане. Трябва да му дадат наставления къде, как да я направи, за да се тапицира. Това е тънкостта – да скриеш всичко ненужно. Да виждаш само лицето, а черната работа да е прикрита, иначе става грозно. Ние сами сме дизайнери, проектанти, конструктори и изпълнители на мебелите. Страшно съм разочарован от новите инженери. Новите мебели имат безобразна конструкция. Сигурно се прави за по-евтино не мога да кажа, но много некомпетентно.
Детайлите важни ли са?
Да. Като готвиш една супа или скара не сложиш ли подправките – не става. Без детайла не става.
Мислиш ли и в бъдеще да продължаваш да се занимаваш със занаятчийство?
Да, докато мога. Доста е сложно. Лятото сме много натоварени, зимата по-малко. Нормално – през януари или февруари никой не прави ремонти.
