Евелина Ковачева: „Не всеки град в България е бил център на култура и просвета, както Самоков”

Мария Галчева

Евелина Ковачева е вторият гост в рубриката ни „Изгубените”. Толкова млада, а вече с много сериозна професия – специалист връзки с обществеността. Тя е един от малкото хора, които след завършването на висшето си образование има възможност да работи по специалността си, но не в Самоков. Много млади хора избират професията на ПР-а, но не разчитат на реализация в родния град, защото често тази длъжност е пренебрегвана.  А това де факто е цяла една наука.

Интересни гледни точки имат всичките ни гости, убедени сме, че тепърва ще виждате това. Комплексно от техните думи би могъл да се направи не само извод, но и да се тръгне в посока на конкретно решаване на проблеми. Близостта им до други места непременно ги сблъсква както с неприятни неща, така и с добри практики. Все пак те са откровени в това кое не допринася за развитието на Самоков като град и въобще като регион.

Представи ни се с няколко думи – какво си завършила, какво работиш в момента, къде се намираш?

Здравей, първо бих искала да ти благодаря за поканата да бъда гост в новата ви рубрика.  Приятно е да се връщаш там, откъдето започна всичко.

Завърших Връзки с обществеността в Софийския университет. За мое огромно щастие работя това, което исках. Всъщност така избрах и специалността – не знаех какво ми се учи, но знаех какво искам да правя с живота си и някак се получава, поне за сега.

Вече не живея в Самоков.

Трудно ли си намери работа?

Наистина ми е трудно да отговоря. Може би досега нещата са се нареждали без големи усилия от моя страна в търсенето, което съвсем не означава, че за да се получи, не съм положила усилия да докажа, че мога.

Имаше ли колебания относно избора на работа или играта беше на всяка цена?

Нищо не е на всяка цена. Имам чувството, че винаги съм знаела какво искам да правя и се опитвам да покажа, че мога да го правя.

Защо реши да не се връщаш в Самоков и да търсиш късмета си в друг град?

Всъщност никога не съм взимала такова решение. След като завърших гимназия, продължих в университета. Сама знаеш, че цяла година прекарах при вас във вестника и мога да кажа, че това беше много ценно за мен време. След това се сбъдна едно от желанията ми, после друго, продължих професионалното си развитие и пътят, и любовта ме отведоха в друга посока.

Кое беше най-трудното, което преживя до този момент извън семейството си в качеството си на самостоятелен човек?

Не бих казала, че съм срещала някакви огромни трудности. Родителите ми винаги са ме учили да бъда самостоятелна и това ми помогна много, когато излязох от дома.

Разбира се, в началото беше трудно в новия град, особено с автобусите, които винаги изпусках, но ежедневието те поглъща и нямаш време да мислиш трудно ли е или не.

Кое определяш като най-голям проблем за родния ни град и защо точно това?

За да бъда коректна, не мога да кажа, че през последните 4 години, в които не живея в града, нищо не се е променило. Определено има части от Самоков, които са по-приветливи, но най-големият проблем не е претърпял никакво развитие. Съжалявам, че ще го кажа, но това са циганите или ромите, наречете ги, както искате. Но не малцинството като такова, това съвсем не е проблем, а отдалечеността им от обществото. Все се говори за интеграция, за програми, но развитие не виждам. Тези хора трябва да влязат в обществото, да се образоват и работят наравно с нас, вместо да бъдат включвани във всякакви схеми, за да вземат някои лев, а онези около тях да забогатяват.

Работа на държавата, но и на общинското ръководство е тези хора да излязат от бараките и да бъдат пълноправни членове на обществото със воите задължения и привилегии. А онези, които се правят на защитници на циганите да спрат да играят тази роля и наистина да работят за интеграцията им.

Мога дълго да ви изброявам проблеми – незаконна сеч, лоша инфраструктура, престъпност, все по-ниско ниво на образованост у младите.

Ще гласуваш ли на  местния вот?

Гласуването е задължение на обществото. Смятам, че ако не гласуваш, нямаш право да се оплакваш и да искаш каквото и да е от държавата или общинското ръководство, така че и на тези избори ще гласувам в Самоков.

Колко често се прибираш и какво различно виждаш, минавайки зад табелата Самоков?

В последно време се прибирам все по-рядко. Питаш ме какво различно виждам – все по-вглъбени в собственото си ежедневие хора, все по-разочаровани и сърдити личности. Някой сигурно ще каже, че не само в Самоков е така и сигурно ще е прав, но не всеки град има това историческо наследство и не всеки град в България е бил център на култура  и просвета, на търговия. За жалост, всичко това е само история, а културата, просветата и бизнеса изглеждат като химера.

Би ли се разсърдила, ако някой те упрекне, че градът има нужда от теб, а ти си избрала да го напуснеш? Не е ли егоистично това решение?

Бих попитала какво упрекващият е направил за Самоков. Да живееш на дадено място не е достатъчно и съвсем не означава, че се прави нещо за града. Това, че не живея в Самоков не означава, че не се опитвам да бъда част от промяната. Обичам града си и искам и децата ми да го обичат, но ако (де)градацията продължава със същата степен, не знам дали ще имат възможност изобщо да видят истинското лице на Самоков.

Какво искаш да се случи в Самоков, как искаш да се развие този град, какво му липсва?

Бизнес. Колкото повече бизнес, който дава работа на повече хора има, толкова по-добре ще изглежда градът. По-голямата конкуренция създава по-добри условия на пазара. Когато хората имат повече пари и са доволни от работата си, ще имат желание да се занимават с различни дейности като култура, спорт. Сивотата ще се намали. Не казвам, че напълно ще изчезне, защото е и въпрос на манталитет.

Общинската управа обича да казва, че привличането на инвеститори не зависи от нея, но това съвсем не е така, а ако не знаят как, това вече е друг въпрос.

Как си обясняваш все по-явното обезлюдяване?

Причината е комплексна, включва всички неща, за които си говорихме до момента.

Ще се върнеш ли тук?

Когато започнеш да градиш живота си на друго място, е трудно да се върнеш в началото. Но никога не се знае какво ни е подготвил животът.