/коментар/
Зоя Станкова
В последно време днешните будители в лицето на музейните и библиотечни служители, уредниците на галерии, читалищните и културни дейци, хората на изкуството, всячески се опитват да събудят Държавата. Начинание, което не се знае до какво ще доведе поради простата причина, че Парламентът явно спи своя стогодишен сън, омагьосан от личните интереси на 240 фигури. А, дали чака „истинската целувка” да развали магията и да се събуди, това не можем да кажем, но… „Приказно” е положението, от какъвто и ъгъл да го гледаме!
Факт неоспорим е обаче, че в духовен аспект държавата деградира и никой извън тези среди не си дава сметка, че културните институции са най-старата и здрава опорна точка на човешката душа, а също и “двигателната система” на днешния, вчерашния, утрешния свят.
Съхранени във времето, те пречупват стрелките на часовниците, оставят следи пред дните в календара, надделяват над разрушенията в историята и съхраняват себе си до днес.
Всеки камък, с който са градени пази в него топлотата на едно човешко сърце, отдадеността на една творческа мисъл и идеята на един духовно извисен свят…
Първообразът на българска институция, която вплита в себе си просвета, самодейност, дори учебно дело, е именно читалището, което на един по-късен етап добива своите разклонения в лицето на културните и младежки домове, но не губи своята основна функция в културен аспект. Способни сме да го определим и като дърво на живота, на културния живот.
Факт е, че през Възраждането в страната са функционирали над сто и тридесет читалища (днес са 3500, а около 1500 от тях членуват в Съюза на Народните читалища), където във време на нестабилност именно те са крепели крехкостта на обществото. И именно във времето на възрожденските процеси се създават най-много читалища, училищни и църковни настоятелства, обществено-културни институции, които залягат в основата на развитието на културно-просветното дело, а също и на образователното.
Неуспорим е моментът, че във времена на борби за църковна и национална независимост, борбите за просвета не отстъпват на заден план… Но идва днешният ден, днешният век, в който сме свидетели, образно казано на принудително отстъпване.
Обществените и културни деятели, хората на изкуството, всички обединени от обща обида, идваща от подценяването на пътеводната светлина на един народ, обезценяването му от към културен и образователен аспект, са принудени да протестират, защото скъпите наши управници принизяват идентичността ни до жълти стотинки на фона на общия държавен бюджет.
И днес, на фона на всички негодувания, спокойно можем да подкрепим безотговорността на държавата и лицата, които я „подсигуряват”, било то със Закона за народните читалища, със Закона за закрила и развитие на културата, със Закона за културното наследство, със Закона за обществените библиотеки и прочие.
Най-елементарни примери, цитирайки закона може да предложи всеки, който малко или много е чел и се е интересувал, да не отбелязваме момента, колко стабилно може да е подкрепена всяка дума на човек, който е именно в тези среди.
Например, според Закона за закрила и развитие на културата, чл. 6 (3) Държавните културни институти с национално значение се финансират изцяло и приоритетно от бюджета на Министерството на културата.
Добре, но финансирането не отговаря на нуждите на тези институти. Това обаче явно не се забелязва. Отпускат се някакви пари, които са на везна къде да отидат, защото и нуждите на екипите в тези институции (заплатите им) и нуждите на институциите изнемогват с „големите” суми, които се разпределят за тях.
Друг пример от Закона за културното наследство, Чл. 1. (1) Този закон урежда опазването и закрилата на културното наследство на Република България. (2) Държавата осигурява закрилата на културното наследство независимо от местонахождението му.
С днешна дата културното наследство, нито се опазва, нито е под нечия опека. Изразът на българското, на духа и борбеността на българина, на неговата идентичност и същност, които са съхранени по един или друг начин именно в най-ефективния израз за съществуване на народна ни днес, са сериозно застрашени от безхаберие и егоизъм.
Тук можем да се върнем на най-обогатяващата душевно индивида институция, а именно читалището. Според Закона за народните читалища, Чл. 2. (1) Народните читалища са традиционни самоуправляващи се български културно-просветни сдружения в населените места, които изпълняват и държавни културно-просветни задачи.
Чл. 3. (1) Целите на народните читалища са да задоволяват потребностите на гражданите, свързани със:
1. развитие и обогатяване на културния живот, социалната и образователната дейност в населеното място, където осъществяват дейността си;
2. запазване на обичаите и традициите на българския народ;
3. разширяване на знанията на гражданите и приобщаването им към ценностите и постиженията на науката, изкуството и културата;
4. възпитаване и утвърждаване на националното самосъзнание;
5. осигуряване на достъп до информация.
(2) За постигане на целите по ал. 1 читалищата извършват основни дейности, като:
1. уреждане и поддържане на библиотеки, читални, фото-, фоно-, филмо- и видеотеки, както и създаване и поддържане на електронни информационни мрежи;
2. развиване и подпомагане на любителското художествено творчество;
3. организиране на школи, кръжоци, курсове, клубове, кино- и видеопоказ, празненства, концерти чествания и младежки дейности;
4. събиране и разпространяване на знания за родния край;
5. създаване и съхраняване на музейни колекции съгласно Закона за културното наследство;
6. предоставяне на компютърни и интернет услуги”.
Хубавото е, че личностите, които се занимават с развитието и поддържането живота на Народните читалища днес явно показаха, че поне те си служат със закона в хаотичната държава, в която слагаме културата на колене пред всеки „капризен израз” избран някак си от народа да е сред тези, които „водят”, разбира се, на къде водят е друг въпрос, тъй като в последно време всичко водим стремително към бездънието на дъното, което сме достигнали като нация в доста обществени отношения.
И отново към Закона за народните читалища, Чл. 4. (1) Народните читалища могат да се сдружават за постигане на своите цели, за провеждане на съвместни дейности и инициативи при условията и по реда на този закон.
Народните читалища се сдружиха в нова кауза, в която отново държавата ги принуди да наливат енергия и творчески ентусиазъм, които могат да служат къде, къде по-добре в творчески реализации.
Закон за народните читалища, Чл. 4б. Министърът на културата съдейства за развитието на читалищното дело, подпомага и подкрепя народните читалища, като:
1. предоставя методическа помощ по тяхната дейност;
2. анализира състоянието и дейността им с помощта на областните и общинските администрации;
3. обявява публично проектите от международните дарителски програми;
4. създава публичен регистър с база данни на хартиен и електронен носител на регистрираните читалища и читалищни сдружения;
5. може да възлага на читалищните сдружения изпълнението на държавни задачи, свързани с читалищното дело, като ги подкрепя финансово”.
Тази част спокойно можем да оставим без коментар, а само всеки за себе си да си зададе въпроса, какво се изпълнява и как.
За хората, които са по-настрани от нещата, но пряко или не са засегнати. Отново цитирайки от Закона за народните читалища, Чл. 21. Читалищата набират средства от следните източници:
1. членски внос;
2. културно-просветна и информационна дейност;
3. субсидия от държавния и общинските бюджети;
4. наеми от движимо и недвижимо имущество;
5. дарения и завещания;
6. други приходи.
Всички личности, разботили или работещи в читалищни институции, знаят, колко символичен е членския внос, колко могат да си спомогнат, чрез дейността и наемите, ако има отдадено помещение от съответната институция под наем, как „други приходи” почти няма, а даренията и завещанията са останали в онова минало с онези „отминали” хора, които са милеели за културните си домове някога. Някога, когато и самата структура е била друга, мисленето на гражданството също.
Закон за народните читалища, Чл. 22. (1) Предложенията за годишната субсидия за читалищата по общини, нормативите и механизмът за нейното разпределяне се разработват от Министерството на културата съгласувано с областните администрации и общините.
Явно е, че такова хубаво съгласуване става, че парите намаляват ли намаляват… Но, какво да се прави – криза е, само че не финанстова, а умствена. Не може да се слага акцент на друг ресор при положение, че даден народ няма ли култура, не познава ли себе си, миналото си и личностите си от „онова” време и от днес дори, той е обречен. Не е възможно да съществуваш без да знаеш кой си, от къде си дошъл, какво правиш днес и какво виждаш в бъдеще.
И още един полезен закон (части от него), Закона за обществените библиотеки, Чл. 1. Този закон урежда учредяването, видовете, функциите, управлението и финансирането на обществените библиотеки.
Чл. 6. Министърът на културата осъществява държавната политика по отношение на обществените библиотеки, като създава условия за тяхното развитие.
Чл. 7. Обществени библиотеки са Националната библиотека “Св. св. Кирил и Методий”, регионалните, общинските и читалищните библиотеки”.
Чл. 37 (3) За поддържаните от читалищните библиотеки библиотечни колекции, които съдържат културни ценности, се прилагат изискванията на Закона за културното наследство.
От тук става ясно за пореден път, че Министерството на културата е задвижващия орган на тези институции, но как ги движи е друга тема. Много обширна.
И отново ще се върна към Закона за Народните читалища, според който, Чл. 4в. (1) Съюзът на народните читалища е национално представителната организация на читалищата, която се основава на принципа на взаимопомощ и осъществява дейността си в обществена полза. Той не е политическа или синдикална организация и е неутрален към вероизповеданията.
(2) Съюзът на народните читалища:
1. съдейства за постигане целите на читалищата;
2. защитава интересите на своите членове и ги представлява пред държавните и общинските органи;”.
По този повод ще споделим при нас и кратко мнение на господин Николай Дойнов, председател на Съюза на народните читалища, също изрази позиция и сподели в медиите, че се присъединяват към исканията за повишаване на парите, въобще за културата. Изключително мизерно е заплащането и в читалищните библиотеки, и на музикалните състави: „Парите за култура никога не стигат. Не е само в България, но тук е много крещящо, че не стигат поради няколко факта. В българската култура все още съществува йерархичният принцип. В крайна сметка винаги стигаме до министъра на културата, за да искаме пари, той отива при министъра на финансите. Министърът на финансите обикновено отказва да даде повече пари на министъра на културата”.
И за финал, нещо, което стана ясно не отдавна, а това е, че докато българските служители в читалища, библиотеки, музеи и прочие са принизени до заплатата на чистачка, то в „съседна” Италия се отпускат допълнителни средства за културата в размер на 1 милярда евро…
Е, да ни е честито нашето обезценение на културата, за която хората не могат да проумеят, че нещо стойностно не струва жълти стотинки и подигравки в скъсания джоб на една държава.
