Анна Манова
Бойко Джакерски е творец. И като всеки човек на изкуството вижда света по по-нестандартен начин и като място за реализация на личните си творчески похвати и идей. Водещо негово верую е, че един от смислите на изкуството е да прави човека повече човек. Родом е от село Селановци, Врачанско или както самият той казва – дунавско момче. Същото това момче, израстнало на Дунава, вече 26 години живее и твори в Самоков. Обяснението? Не е никак прозаично, напротив, ако го попитате, най-вероятно ще ви отговори с присъщото му чувство за хумор, примесено с нотка на ирония, че няма родови връзки тук, нищо не му е обещавано, но това, което неосписуемо го тегли насам е небето над Самоков. Обичта му към града е абсолютно на емоционална основа, без никаква реална материална стойност.
Бойко Джакерски от ранна детска възраст проявява интерес към изкуството и така съвсем естествено завършва художествено училище и продължава образованието си в Художествената академия в София със специалност скулптура. Работил е 17 години в Художествената галерия в Самоков. Участник е в различни симпозиуми и пленери в и извън родината, негови творби има в доста точки на страната. Като в Самоков също има доста реализации – портретите на Васил Захариев, Наум Хаджимладенов, Васил Левски, Иван Йончев – Крискарец, както й паметният знак, намиращ се на входа на Туристическата градина, надгробния камък на самоковския гарнизон, фигурата на Отец Паисий, намираща се в Градска библиотека Самоков, дарител е на Общината. Едно от последните му произведения очаква своя финал, а именно паметник на големия самоковски скиор Петър Попангелов – старши.
За това къде се намира културата и творците, за стойността на изкуството и неговата пълна девалвация, за паметниците – падащи, рушащи се, повтарящи се, неизработени и за възприятието на хората /или на личността/ – за това ще говорим в следващото интервю с нашия събеседник скултора Бойко Джакерски.
Бойко, Вие не сте самоковец, но съзнателната част от живота Ви минава точно тук. Как смятате, не е ли труден за обичане Самоков?
Аз много обичам Самоков и затова тук живея. Обичта ми е на чисто емоционална основа, без материални неща, без някой нещо да ми е обещавал тук. Самоков не е труден за обичане. Трудни за обичане са някои процеси, свързани с една определена каста от хора, които повреждат впечатлението за града. Естествено той е загубил от това отношение, но е много дълго за анализиране и е тема на по-обстойни разговори. Ако едно място се нарича град и в него няма галерия, концертна зала, кино, просто трябва да се замислиш дали това е град.
Вие сте скулптор, човек на изкуството. Има ли в тази връзка проблем власт – изкуство?
Ще ти разкажа една стара история. Действителен случай. Действието се развива през 10 век, когато монголският вожд Тимур Ланг завладява Средна Азия с неговата орда. Обаче по това време в Шираз живеел поетът Хафез. Тогава той е над 70 години, написал е най-големите си произведения и живее в изключителна бедност, облечен изцяло в дрипи. Обаче до слуха на Тимур Ланг достига една поема на Хафес, отнасяща се за една бенка, която гласи в превод гласи следното: „Вземи сърцето ми смутено, девойко нежна от Шираз – и Самарканд и Бухара ще дам за бенката ти аз”. Тогава Тимур Ланг се поинтересувал кой е написал това. Довели Хафез при вожда.Тогава той го попитал как може да продава неговите най-богати градове за някаква си бенка. Поетът му отговорил: ”Господарю, сам виждаш докъде съм стигнал с моето разточителство”. Тогава Тимур Ланг се размислил и го възнаградил богато. Ето това го няма в нашето общество. Аз не мога да се съглася с отношението към изкуството, към мен и хората като мен. В нашето малко, камерно и донякъде феодално общество, откакто съм тук, а имам наблюдения и от преди това, всички хора, които са властващи, са във властта само по една единствена причина – келепира. Делегирането на правата става по тъмен начин. Често си говорим с мои колеги, че ще бъде много добре, ако нямаме пряка връзка с Община, но това няма как да стане. Така е устроено обществото.
Стоят ли в ъгъла хората на изкуството?
Абсолютно. Налягането да си в ъгъла е много голямо. Но аз лично не искам да съм там и отказвам да се намирам там. Аз не съм обслужващ персонал. Творецът не е слуга. Тук става въпрос за достойно изкарване на прехраната и на живота. Казвам го със съжаление.
Какво трябва да е промени кардинално по отношение на културата и хората, които въпреки спънките се занимават още с нея?
Много неща. Първото нещо, за да има развитие на културата в един град – не управление, не началничество, а развитие, трябва да има принципи, върху които тя да почива. Според мен моделът е сгрешен и нарочно се поддържа в това състояние. Трябва да има концепция, цялостна представа за това, което ще се прави. Но тя трябва да се структурира от хората, които са в ядрото на тази сфера, имат необходимото познание и определено са наясно какво и как се прави. Тук категорично сме пример за некомпетентност. Вероятно много общини са в това състояние.
Получава ли се в такъв случай девалвиране на изкуството?
Няма нещо на този свят, което да не може да девалвира. За съжаление в изкуството това е неизбежно. В изкуството, както и в други дейности се навъждат хора, които са там по съвсем други причини. Примери в това отношение има много. Изкуство прави този, който може да го направи. Един наш поет беше казал: „В България таланти много, характери трябват”. Девалвацията е на много нива, в нашето малко общество, което все повече затъва в блатото на посредствеността. Все повече се показват неща, които са на долните нива. Представя се само едното, долните етажи. Ето като пример мога да дам, че наскоро имаше концерт на Веско Маринов. Нямам нищо против това тук да има негови изяви, но няма друго. Не се канят Орлин Горанов, Васил Петров, Йълдъз Ибрахимова. Това означава да го има и другото. По този начин хората да си изградят цялостна визия, да могат да направят съпоставка и съответно избор. Тези хора свикват с това, което им се предлага. Това нещо се случва и в пластичното изкуство. Ще дам пример с една фигура, която се намираше в двора на СОУ „Отец Паисий” и… падна!
Да, точно така. Преди известно време стана дебат по темата за падналата дървена фигура на Паисий Хилендарски, който е патрон на училището, в чийто двор се намираше. Какво се случи?
Ето това е чист пример за девалвация и за това, което говорим. Това, че фигурата е от дърво е най-малкото. Това, което се случва е със съдействието на властимащите. Човекът, който го е изработил е взел пари, а паметникът падна. Всъщност той не е взел пари, на него са му дадени. Мога да ти покажа къде лежи. Фигурата е паднала, защото е изгнила. Обикновено фигурите, изработени от дърво се правят вътре, а ако е навън се защитават от неизбежните процеси на времето, но това са технологични неща. Да не говорим, че същият този човек е председател на фондация „Малък зограф” и дава награди. Всъщност за какво говорим?!
Като стана дума за паметници, искам да Ви попитам за личната Ви позиция по повод направата на нов паметник на известния самоковски журналист Константин Фотинов. Необходим ли беше още един паметник?
За мен е абсурдно. И тук се представя само едно за сметка на друго. Липсва цялостна визия как се прави, както липсва дебат и конкурс. Абсурдно е не за друго, а защото самата гимназия носи името на първия български журналист, в двора и има паметник на същата личност, чийто автор е самоковецът Петър Бучавинов. Този паметник в момента не е в добро състояние. А сега ще има още един срещу тях. Освен това двамата се различават визуално. Кой е истинският, ще се запитат доста хора? Другото, което прави впечатление е скоростта на направата на новия Фотинов. Наистина технологичното време е относително понятие, но все пак.
Колко време отнема направата на подобен паметник, според Вас?
Пак казвам, че времето за изработка е относително. Един паметник, ако трябва да се изработи от – до, отнема поне година. Вижте паметника на Васил Левски. Той е направен за 17 години.
Ако се абстрахираме от действителността и предположим, че имаше проведен конкурс и изработката му беше възложена на Вас как бихте го направили?
Ако толкова много трябваше да се направи този паметник и имаше конкурс, аз бих го търсил като абстрактен израз на неговото дело. Като ръце, които държат книга – това е само на първо четене.
Съдейки от нещата, които виждам в ателието се вълнувате от човешкото тяло. Има доста негови реализации.
Да, така е. Човешкото тяло ме вълнува, но не само. Имам и доста абстракции. Хората от необразованост и от поддържане на това ужасно статукво на принизяване на изкуството си представят скулптурата като паметник на някого. Това не е така, скулптура е от Роден насам. Хората не са виновни. Просто това им се предлага.
Няма как да не попитам за един паметник, които в следствие на конкурс е възложен на Вас, а именно на големия български скиор Петър Попангелов – старши. Докъде стигнахте? Кога ще го видим готов и позициониран в родния му град?
Със срокове не ме занимайте, има срок – има и неустойка. Аз имах лични причини, които ме възпрепятстваха в творческата работа. Но това не искам да го коментирам. Почти е готов. Висок е 2.30 метра. Тук внушението е важно, трябва да пресъздаде порива към спорта и към успеха. Когато стане готов и се постави на отреденото му място, зрителят ще каже. Предвижда се да бъде поставен в Туристическата градина.
От какъв материал ще бъде? И колко време Ви отне изработката му?
Ще бъде от бронз, в момента е от глина и се утаява. Една година ми отне.
Как реагират близките му?
Не реагират. Имах една среща със сина му през декември и това беше. Той като наследник има право и по дълг да приготви едни неща като капсула с посвещение, плочи, на които да стъпи паметникът, плоча с име и посвещение. Но това не е задължително, а по желание.
И за финал на разговора, този петък отваря врати обновената и ремонтирана Художествена галерия „Проф. Васил Захариев” в Самоков. Какви са очакванията Ви?
Големи, защото от миналата година галерията е затворена. Аз съм работил в нея 17 години, разболях се и напуснах. Ако галерията отвори врати и работи като трябва, няма да съм принуден да гледам изкуството на нашите големи творци от началото и средата на миналия век в Кокошковата къща. Една галерия като културен самостоятелен институт има за цел да култивира вкус. Но имам и известни съмнения. Освен това хората, които се занимават с нея нямат подходящото образование, но дано да се бъркам.
