Зоя Станкова
Солон, атински законодател и философ, казва, че „Грижата за излишното често се съчетава със загуба на необходимото”.
Неслучайно използвам този цитат за начало, поради наличието на немалко нелицеприятни коментари относно падащата мазилка от външната фасада на Читалище-паметник „Отец Паисий-1859”.
Всеки, който се занимава с читалищна дейност, а и не само, който я е превърнал в неделима част от себе си и всекидневието си, знае колко трудности има пред една институция от този вид, също колко е трудно за творците, самодейците, настоятелствата, председателите, секретарите и въпреки всичко тези хора, обединени от любовта към сцената, към изкуството и към българското, не се предават. Борят се за културните ни домове! „Пресъздават” в множество случаи битките на Дон Кихот с вятърните мелници, но и те като него вярват и това ги крепи. Историята не се е променила – отстрани е смешно, но отвътре боли.
На фона на смешните пари от субсидиите, които се отпускат днес за едно читалище, с които културата ни мизерува и творците изнемогват има дейност и успехи. А на фона на дейността и успехите няма адекватна отплата, която не се състои в хонорари и пилеене на пари, а в спомагане подръжката на въпросните читалища. Факт!
Някак невъзможно е с малкото средства, които се отпускат да се покриват заплатите на щатните бройки, сметките, някои належащи разходи и на фона на тези неща да се отделят пари за ремонти, макар и малки. В една скоба можем да добавим и момента, че по фестивали и събития също се ходи благодарение основно на спонсори.
За да просъществуват тези институции, да съхранят своите духовни богатства и безценните си дейности, е необходима и помощ от страни. А какво се прави отстрани? Наблюдава се. И нищо. Или почти нищо, ако го има момента на желание и факта на невъзможност стои пред него.
Да, съгласна съм, има проекти, по които да се работи и кандидатства, има програми, но те не дават сигурност и не винаги покриваме изискванията им. Също, ако спечелването на даден проект покрива процент, в повечето случаи половината или повече от сумата за ремонт, например, отново е невъзможно.
И най-просто да кажем печели се проект на стойност 100 000 лв., от които дадена институция сама заплаща 50 000 лв., например. Как става това и дори да стане, след това как „живее” тази институция? Съфинансиране, но с какво при положение, че субсидията едва покрива разходите на дневен ред.
Какво се случва сега? Читалище-паметник „Отец Паисий-1859”, което е на една достолепна възраст и твърдя етикетът на култура в града ни, се руши. Външната фасада не само е в окаяно състояние, а се рони и мазилката пада.
В края на изминалата година бе направен ремонт на сцената, за който се използва една неголяма сума, спечелена от проект, след кандидатстването по конкурсна сесия 2014 на Министерство на културата за целево финансово подпомагане дейността на народните читалища и спечелване 10 хиляди лева от проекта.
Спечелената сума от конкурсната сесия бе в направление „Частични ремонтни дейности по сградите на читалищата и вътрешен интериор на сценичните и библиотечни пространства” и институцията е с подновена настилка на сцената, боядисана арка около сцената и освежени канцеларии.
Със своя бюджет обаче Читалището не може да си позволи да обнови външната фасада. Колкото и коментари да се правят, знаем, че целта оправдава средствата, но тук изниква друг въпрос, ако няма средства, как се постига целта?
Лесно е да се коментира. Лесно е да се плюе. Изобщо всичко, което е от страни е лесно. Общината със сигурност има своята позиция, а сигурна съм и би спомогнала оправата на фасадата, до колкото е по възможностите и. Обществото и то има своето мнение, както и членовете на Читалището.
Но все пак, искам да попитам, ако не се вземат мерки, не работим всички институции заедно и Читалището продължи да „увеличава” площта, която заема с падаща по плочките мазилка, ще ни бъде ли възможно да направим и един негов дубликат?
И точно, заради това започнах този си материал с цитата от Солон – „Грижата за излишното често се съчетава със загуба на необходимото.”. Хубаво е да се обогатява, облагородява, да се милее и да се сътворява, но нека се работи приоритетно и с умисъл.
Реалността е такава, че културните домове изплакаха своите сълзи под формата на мазилка, на каквото се разпада в тях, а никой не им подава кърпичка.
Читалище-паметник „Отец Паисий-1859” е една от най-старите читалищни институции в България и това, което се случва с него е безобразие. Хората в лицето на председателя и настоятелството, колкото и усилия да полагат са безсилни, защото липсата на средства е осезаема.
Заключението е, че културните ни институции са с многогодишен трудов стаж, но някак и те са ощетени от държавата и адекватна отплата за тях няма. А обикновеният човек, положението му на дадено място не му дава неограничени възможности, особено финансови, за да удовлетвори всяка нужда на институцията, мястото, общността, където принадлежи по един или друг начин.
