ОбществоРегионални

До Манастира и обратно – разказ от първо лице

по повод прехода до Рилския манастир за 55 години „Самел 90” АД

Мая Малканова – организатор

Когато г-н Георгиев попита за предложения за събития, с които да отбележим 55-годишнината на „Самел-90“, на мен нали само планини са ми в главата, предложих полу на шега да направим поход до Рилския манастир. Той обаче се съгласи и аз направих проучване за местата за спане и пуснах обява, с надеждата, че все 20-тина, 30 човека може и да се запишат. Няма да изпадам в подробности колко хора ми казаха, че това е безумно начинание, как ми се присмиваха, че нямало никой да се запише и как ме предупреждаваха на един по-късен етап колко трябвало да внимавам с толкова народ. Защото в крайна сметка, за мое и тяхно голямо учудване, се записаха над 70 човека.

С толкова хора въпросът с логистиката и настаняването значително се усложни, но нали не бях сложила никакви ограничения, просто нямаше как да откажа на който и да било. Наложи се да имам автобус на разположение, за да превозя част от хората да спят в друг хотел, защото първоначално избраното място за спане бяха бунгалата при чичо Киро, а техният капацитет е ограничен. Също така помолих и един приятел – Явор Пиралков, да дойде за втори водач, защото нямаше как да водя толкова хора сама. Идеята поначало беше да тръгнем всички от вилната зона на Говедарци и през хижа „Мечит”, по Кайзеровия път да подсечем връх Мечит и през седловината Кобилино бранище да се насочим към Кирилова поляна.

Оказа се, че част от групата си бяха осигурили транспорт до хижа „Мечит”, а аз не протестирах, защото исках всички да могат да минат трасето благополучно и предпочитах някой дори да си спести част от него само и само да не мрънка накрая. Държа да отбележа обаче, че по-голямо е постижението на тези, които ходиха от начало до край. А ходенето тръгна добре отначало, но бяха достъчни половин, един час, за да стане ясно, че почти всеки се движи със свое собствено темпо, а разликата в темпото на първите и последните беше огромна.

Аз уж тръгнах напред и оставих Явор да върви с най-бавните отзад. Обаче имаше няколко, които вървяха преди мен, аз се опитвах да държа някакво средно, по-бавно темпо, но в същото време не исках да изпускам от очи и първите. По някое време се отказах да наблюдавам първите, вървях по средата, но от хижата ми звънят онези, дето се качиха с джиповете и ме питат дали да ни чакат. Казах им да чакат и забързах напред, за да видя кой е там, да ги отметна в списъка и да знам в крайна сметка колко хора сме. Така че се наложи и малко да потичам с голямата раница, което не е много приятно.

Направих проверка на хората на хижата и ги пуснах да вървят нагоре с уговорката че има човек, който знае маршрута и че ще ни чакат след Ловница, за да направим една обща снимка със знамето. Останах да изчакам следващата група и да видя с каква разлика се движат първите от последните – не беше малка, но след кратка почивка тръгнаме пак всички от тази група заедно. Още на поляната над хижата обаче стои един автомобил на парк „Рила“и един човек ни чака и пита за мен. Оказа се, че трябва да бъда инструктирана групата да не пали огън, да не замърсява и да се движи само по маркираните пътеки. Няма лошо, но отне сигурно 10-тина, 15 минути на човека да попълни протоколите за инструктажа и аз казах на групата да върви и да не ме чака. Като подписах протоколите хукнах напред да стигна началото поне на втората група – нали уж съм водач. И пак се оказа, че вместо да вървя лежерно – тичам.

Хубавото е, че видях по-голямата част от групата и всичко на пръв поглед изглеждаше наред. Единственото притеснително продължаваше да изглежда това, че се разтегляме все повече и повече. Продължих да подтичвам нагоре, спрях само на няколко места да опитам вече узрелите боровинки и после на премката да снимам. Като наближих Мечит видях в далечината надолу опашката на групата и леко се притесних, ама разчитах на Явор, че наблюдава нещата. В тази част от маршрута за щастие има обхват, та звънях да питам всичко ли е наред и на мен ми звъняха да питат коя точно пътека да хванат.

Едно от хубавите неща на това трасе е, че няма къде да се заблудиш – пътя е един, има само няколко съкращаващи пътеки. И по някое време ми се обажда групата, която е стигнала мястото на срещата на върха и пак питат да чакат ли. Казвам им да чакат и хуквам нагоре да ги видя къде са и какво правят. Т.е. пак тичам. Намерих ги, коригирах с няколко метра мястото на срещата, защото имах визия къде точно и на какъв фон ще е най-добре да се снимаме. И седнахме да чакаме. И чакахме, и чакахме, но тъй като мина повече от час за първите пристигнали, гледам, че почнаха да нервничат и да подстават да тръгват. И тъй като не ми е в стила да създавам конфликти и напрежение, особено на такова красиво място, им казах, че могат да вървят след като се снимаме със знамето.

Снимахме се и те тръгнаха, а аз останах да чакам последните. Да, и на мен ми беше малко досадно, но трябваше да се уверя, че всички идват и че всички ще продължат. Дочаках ги, направихме още една снимка с остатъка от групата, разбрах, че всички ще продължат и тръгнах надолу. Лошото надолу е, че мобилните оператори никакви ги няма и телефоните нямат покритие. И това започна да ме притеснява. Групата имаше застраховка, а аз имах аптечка в мен. Но си викам и да му се случи нещо на някой, аз съм някъде си по трасето, а той е другаде – как ще му помогна? Стисках палци всичко да е наред и продължавах, защото пак първите бяха доста пред мен, а аз уж трябваше да водя.

Пътеката надолу е стръмна само в началото, а после става доста приятна, вярно има малко храсталаци на места, но пък няма къде да се загубиш. Като си помислих, че все пак трябва да пристигна малко по-рано на Кирилова поляна, за да организирам и настаняването, хукнах надолу вече почти без да спирам – добре, че намерих двама да ми удържат на темпото, та не бях сама. Малко преди финала настигнах втората група и даже ги оставих зад мен и пристигнах при чичо Киро само след първата група от най-бързите и най-добре подготвени пешеходци. Обаче после се почна сагата със настаняването и притесненията дали всички ще пристигнат. Критичният момент с настаняването беше, че почти във всяко бунгало едната от стаите беше със спалня, а аз нямах достатъчно двойки, които да настаня в спалните. Благодарна съм, че няколко жени се съгласиха да спят по две на спалня, че нямаше как да помоля мъже. Успях да разпределя хората, но последните все още ги нямаше. Минаха повече от два часа след пристигането на първите и започнах сериозно да се притеснявам.

Успях да се чуя понякое време с Евдокия Гергинова, която ми каза, че май имало проблем с една жена. Бях готова вече да звъня на ПСС, но се оказа, че положението не е чак толкова зле и Явор и Елена Георгиева са оказали необходимата помощ на жената. Най-сетне, сигурно някъде след 20:00 – не следях часовника, пристигнаха и последните и на мен ми падна камък от сърцето. Като се оказаха всички настанени, нахранени (имахме уговорка с г-н Георгиев вечерята да е от него) обявих, че слагам капаците на организаторката дейност – повече никой да не ме търси за нищо – и седнах да ударя една ракия.

Равносметката беше, че всичко е добре, когато завършва добре, но втори път такъв преход с толкова хора е по-добре да не правя. Ако изобщо се наема на такова нещо, трябва да е с много по-малко хора и да гледам да вървят в група, каквото ще да става. Или ако наистина трябва да е нещо масово, трябва да оформя поне две групи с по двама водачи и да настоявам за по-добра дисциплина. Иначе мисля, че хората останаха доволни. Денят беше чудесен, гледките спираха дъха и наистина нямаше мрънкащи. Няколко човека от групата бяха на доста сериозна възраст и са герои, че издържаха този нелек преход. На другият ден отидохме пеша до Рилския манастир, където ни чакаха още хора от фирмата и имаше ритуал за освещаване на икона на Св. Иван Рилски, която ще бъде поставена в„Самел-90“.

Там успяхме да съберем вече цялата група и да направим една обща снимка със знамето и иконата. Накрая искам да изкажа само огромни благодарности на г-н Петър Георгиев, на Явор Пиралков, Елена Георгиева и Калин Петков за отличната логистика и транспорта. А аз съм особено горда, че успях да организирам с помощта на гореспоменатите този поход, защото на Ловница срещнахме Надка и Къната и те казаха, че доколкото те знаят такъв масов поход никой не бил организирал в Самоков досега.

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close