Има точки в нашия град, в които като попаднеш веднъж и повече не ти се завръща там. Това е една история за такова място. Ако сте се разхождали скоро по „Подридна” в посока „Боричо”, няма как да не сте изживели, това, което искам да опиша сега. Прекрасно есенно време е, а ако сте по-оптимистично настроени, може да го разчетете като циганско лято. Приятно е. Разхождате се сред природа, погледът си почива в зеленото, което на места се слива със синьото на небето. Тих град, без оглушителния шум на градски транспорт и спокойствието, което носи усещането, че си си удома. Място, на което принадлежиш. Все още се чува песента на птиците. Провинция, както го наричат софиянци, но за нас те пък са „столичани в повече”. Разказът обаче някъде тук се пропуква. Идилията е нарушена и картината рязко се сменя. Започва с остра миризма, присъща за някое селце, препитаващо се с отглеждането на животни. Мисълта бързо прехвърля моменти да не би да си попаднал в началото на някое близко село. Поглеждаш в краката си – дупки и фекалии, а отреща кончета пият вода от Общинска чешма.
Това е някакъв друг Самоков. Или всъщност истинският град е по средата, там, където започва циганската махала и гореописаният квартал. Другото просто е бонус… Миризмата така се пропива в съзнанието, че дори след часове пак я усещаш, без да си наблизо. Остава ти траен спомен. Пътят към „Боричо” е осеян с „добри намерения” от страна на животните. Някакви кучета като под команда залайват от различни места. Иначе всичко останало напомня, че си в града – огромни къщи, закрити прилежно с дувари, асфалтирани улички, които се въртят покрай къщите. Лифт, забравил присъствието на хората, по-точно казано останали железа. Донякъде пътят свършва и започва друга история.
Останалото нагоре природа. И малкото надежда за чист въздух. Не искам да оставате с грешното впечатление, че да се гледат животни за прехранване е лошо. Проблемът е в начина. Наистина не знам как живеят самоковците от този район, но явно толкова са свикнали, че не им прави впечатление (ако изобщо човек може да свикне с това).
Коларският път се е превърнал в удобен за извъградско каране на джипки и мотори. Закътано някъде в гората е скрито свято място, като противовес на всичко изброено дотук или просто като ориентир, че човек всъщност е способен на различни дела.
И там, където очаквате природа и есенната картина да ви прегърне в своя пъстроцветен шал, оставате втрещени от безхаберието на човешкия фактор или на езика на политиците –„лош материал”. Както казваше един познат, всичко хубаво може да бъде разрушено за миг. Отпадъци от всякакъв вид, включително и строителни материали, може да препънат погледа ви. Явно красивата полянка може да си стане едно удобно сметище. Което ми напомни, че преди време бях на чушка-пръжка навътре в гората, по посока на Синия вир. И там открихме изхвърлени строителни материали и всички присъстващи се възмутихме и учудихме кой си е направил труда да влиза толкова навътре в гората, като може да похарчи същия бензин да ги изхвърли на сметището. Въпросът ни остана отворен. А възмущението ни държа дълго време. Така и сега. Разходката приключи много преди да започне.
Това е една лоша приказка, ако искате да стреснете непослушното си дете, заведете го там или му я разкажете – може да му подейства възпитателно, защото всичко, казват, тръгвало от семейството.
