ОбществоРегионалниСамоков
Донка Ушлинова – безстрашната жена революционер
Рубриката ни „Героите на България” продължава и през този месец. Този път поставяме акцент върху една жена в един мъжки свят на войни и революционни движения – Донка Ушлинова. Тя доказва, че думата комита има и женски род. Това е единствената българка, сражавала се в три войни. Тя е войвода, революционерка и героиня. Донка Ушлинова е единствената жена в България, удостоена с четири ордена „За храброст” и е първата жена у нас с воински чин.
Донка Ушлинова е непримирима, безстрашна и дръзка жена, която не пропуска нито една възможност да допринесе за свободата на родната Македония. Родена е в годината на Съединението /1885 г./, но все пак извън границите на съединена България. В родното ѝ село Смилево, намиращо се в Битолски окръг, едва 14 години по-рано се ражда още една безценна за македонското движение фигура – Дамян Груев. Повече за делото на Донка Ушлинова четете в следващите редове.
Донка Ушлинова е родена в село Смилево, Битолско. Годината на раждането й съвпада с годината на Съединението на Княжевска България и Източна Румелия, и обявяването на Сръбско – българската война. Динамично време, в което единствено Македония е откъсната от родината и страда от турския гнет. В китното село, в което живее има около 200 къщи и само 80 от тях са български. Българите са подложени на постоянен тормоз от турските дерибеи. Може би поради тази причина и защото е била свидетел на всичко случващо се Донка Ушлинова вътрешно израства като личност, ревностно бореща се за свободата.
Подобно на влиятелния си съмишленик Даме Груев, Донка Ушлинова още съвсем малка показва буйния си нрав и готовността си да се включи в борбата за свобода на родния си край. Обстоятелствата принуждават младата жена с буйна кръв да хване гората още едва на 17 години. Твърде рано тя остава без майка, обстоятелство, което води до това едва 15-годишна да встъпи в брак със Ставре Ушлинов от съседното село Лера и по силата на тогавашните норми приема името Донка Ставрева Ушлинова. Последвалите събития доказват, че бракът не е бил против волята ѝ. Съвсем скоро след сватбата става ясно, че буйният ѝ македонски нрав не би приел безропотното едно подобно вмешателство.
През 1902 година съпругът й Ставре заминава на гурбет в Цариград. Това дава възможност за едно друго нежелано вмешателство в личния живот на бъдещата комитка от страна на страховития османски бей Джелеп Салиев, познат повече като Джелеп Реджо, от когото всички български моми в околията треперят. То завършва с неговото убийство. Донка заедно с нейната етърва и близка приятелка Сребра са тормозени най-нахално от него, а желанието да ги превърне в свои ханъми е придружено със заплахи и всяване на страх както у самите тях, така и у роднините им. Двете момичета, макар и все още в младежка възраст, измислят хитър и радикален план да се отърват от натрапника. Те изкопават предварително гроб в християнските гробища и примамват бея в къщата на Сребра, където с помощта на Сребриния съпруг Апостол го убиват.
Скоро след това, подозренията на османците падат върху тях и те са принудени да си уредят среща с войводата от ВМРО Славейко Арсов. На нея – след обстоен разпит – двете жени са приети в неговата чета. Те стават първите жени –комитки и се включват в борбата на Вътрешна Македоно-Одринска революционна организация.
През 1903 година обаче започва Илинденско-Преображенско въстание. Това е годината на бойното кръщение на 18-годишната Донка. Тя получава прозвището Донка – войвода. От прикритие гората се превръща в бойно поле. Вече научени да стрелят, облечени в четнически мъжки дрехи и свикнали със суровия живот, двете момичета не дезертират, а се бият рамо до рамо със закоравелите македонски комити в над 20 сражения. Дори в условията на въстание Донка понася мъжки четническия живот с всичките му неизбежни неволи и страхотии. Крахът в него принуждава участниците да напуснат Македония и изпраща Донка във Варна, където се преселват също Сребра и Апостол.
Именно във Варна, след дълго прекъсване, Донка се събира със своя съпруг. Там семейството живее бедно и дори не се установява в пренаселения от бежанци македонски квартал, където физически не остава място. В една малка къщичка край гората двамата осигуряват препитанието си като произвеждат дървени въглища и ги продават. Тази дейност със сигурност не отговаря на храбростта и жертвоготовността им, но 1912 година носи жадувана промяна.
Обявяването на Балканската война доказва, че участието на Ушлинова в Илинденско-Преображенското въстанието не е моментен момичешки порив, а осъзнат избор, затвърден през годините. Съвсем логично Донка и съпругът и се записват като доброволци. И така тя става единствената българка, участвала в три войни и единствената жена, носител на пълен комплект от ордени „За храброст”.
Единствената жена доброволка Донка попада в VIII костурска дружина, участвала в едни от най-важните сражения – знаменитата битка при Шаркьой и пленяването корпуса на Явер паша. Нейният безкраен кураж ѝ спечелва авторитет дори в една ясно откроена мъжка територия, каквато е войната. Той ѝ позволява да изнася мотивиращи речи пред мъжете, някои от които са успели да се съхранят и до наши дни:
„Храбри български войници! Мили мои бойни другари!
За кого сте оставили жени и деца? За какво сте тръгнали да мрете? За Македония! Да, за Македония, която има хубостите на рая, но която звероподобните врагове на нашето племе са обърнали на ад. За Македония! Дето сребристи потоци я кръстосват и правят пленително хубава. За Македония, дето се говори, пее и плаче на чист бащин български език .“
„Храбри български войници!
Вас Бог е предопределил да счупите оковите, да скъсате веригите от врата и ръцете на вашата родна сестра Македония. И ще ги скъсате, защото вие обичате България, обичате Македония с всичкия порив на вашата родолюбива душа.“
Заслугите на комитката по време на двете Балкански войни я издигат до военен чин ефрейтор и ѝ носят два ордена „За храброст“. В Първата световна война Донка и нейният съпруг виждат поредната възможност да помогнат на изстрадалата си родина и отново без колебание се записват като доброволци. Разпределена е в 60-ти пехотен полк и получава третия си орден „За храброст“ за участието си в сраженията при Дойран и Круша планина.
През 1917 при обиколка на полковете главнокомандващият на българската войска ген. Михаил Савов силно се впечатлява, виждайки младата жена. За безкрайната ѝ храброст, с която Савов се запознава, Ушлинова получава лично от него четвъртия орден този път 1-ва степен. Генералът издава заповед за повишение на ефрейтор Ушлинова в ранг младши подофицер, но изтеглянето на войските ни от бойните полета осуетява изкачването и с още едно стъпало във военната йерархия.
След войната тя отново се връща във Варна. Българското правителство отпуска еднократна помощ в размер на 10 000 лева, с които семейството си построява къща. През 1924, когато Донка вече е на 41 години, след безброй извършени геройства, свързани с лишения и компромиси в нейния личен живот, тя най-накрая става майка на единственото си дете. Само 13 години по-късно безстрашната комитка умира на 27 юли 1937 година. Ранната смърт на Донка и късното раждане на детето ѝ за съжаление го орисват да преживее същото, което и самата тя – то остава без майка едва на 13-годишна възраст.
Смъртта застига Донка Ушлинова във Варна, далеч от родната Македония, за която тя дава всичко, на което е способна, но така и не успява да завърне и свободно да се нарече българка. Нещо, което Донка Ушлинова и хилядите българи, жертвали живота си за свободата заслужават, но постигат само за кратко по време на Втората световна война.