Димона Савчова: „Много обичам сцената и работата с деца. Това е сбъдната мечта за мен“

Анна Манова

Млада, красива и талантлива – това са определения не за три дами, а за едно самоковко момиче. Тя е Димона Савчова, която от скоро се завърна в града, за да бъде себе си, за да се чувства у дома си и за да бъде двигател на Детско – юношеската театрална школа към Читалище – паметник „Отец Паисий – 1859“.

Разбира се, всичко това не идва даром. Зад него стоят много детски мечти, упорит труд, не рядко разочарования и въпросителни дали правиш най-доброто нещо за себе си, дали се намираш на вярната пътека. Понякога тези въпросителни я пращат на белите писти, където тя прекарва доста години като състезател по сноуборд, част от СК „БороБорд“. Разбира, че спортът остава само в графа – хоби. След това се връща по пътя на мечтите и желанието театралната сцена да бъде нейното истинско убежище.

Сцената я тегли като магнит и макар тогава още дете, тя знае, че там ще се чувства най-комфортно. Началото за Димона тръгва от Младежката театрална студия отново в самоковското читалище под ръководството на Васил Михайлов. А след това продължава в Нов български университет, където миналата година завършва актьорско майсторство. Паралелно с ученето Димона се завръща отново в родния град, за да може да осъществи детската си мечта, а именно да ръководи своя собствена театрална школа.

През май месец се състоя дебютът на Детската школа под нейното ръководство с представлението „Ние, врабчетата“ по текст на Йордан Радичков. Постановката бе приета много радушно от самоковската публика.

А сега се срещам с Димона, за да ми разкаже малко по-подробно за пътя й и за това какво е усещането да застанеш от другата страна на сцената –в ролята на режисьор.

Димона, здравей. Срещаме се след успеха на „Ние, врабчетата“ по Радичков, постановка, която бе представена от Детско-юношеската театрална школа пред самоковската публика. Тогава видях сълзи в очите ти на сцената. От какво бяха породени?

Сълзите бяха породени от вълнение. Толкова бях горда с тези деца. Те постигнаха точно това, което си представях, изпълниха ме с толкова щастие и любов, че чувството беше неописуемо. Бях толкова развълнувана, че не успях да сдържа емоциите си и когато заговорих просто сълзите потекоха сами. Беше просто един незабравим момент!

Спомням си, че ти тренираше сноуборд, а след това те видях и на самоковската сцена в различни роли като част от любителския театрален състав към Читалището? Не са ли твърде различни двете поприща – спорт и изкуство?

Аз съм много емоционален човек и обичам да опитвам непрекъснато нови и различни неща. Преди да започна да се занимавам с театър карах сноуборд. Тренирах при Христо и Костадин Ахтаподови доста дълги години – някъде от 5-6. клас докато завърших училище. Но усетих, че това не е моето нещо и то си остана само любителско занимание. Карам само и единствено за удоволствие. Но определено знаех още от много малка, че именно в изкуството намирам най-много себе си. Винаги в училище, когато е имало пиески, съм се включвала с удоволствие. Много ми е било интересно.

Има ли някой в семейството ти, който се занимава с театър или който да те е насочил към него?

Не, няма. Аз съм първият човек в семейството, който се е насочил към актьорско майсторство, актьорската професия и режисурата. Моят брат се занимава с архитектура. Всъщност той има пръст в това аз да тръгна по този път, защото покрай негов приятел аз попаднах в школата на Васил Михайлов. И там наистина много ми хареса.

А след това как продължи професионалното ти развитие? Не е тайна, че трудно се пробива в тази професия, особено ако нямаш подкрепа и тръгваш от малко населено място.

След като завърших училище започнах да се подготвям за НАТФИЗ. Посещавах школата на Малин Кръстев. Научих много неща и бях много доволна. Самата атмосфера там беше различна, знаете… хората на изкуството са доста по-различни и това ме накара да се почувствам, че не съм точно на своето място. Кандидатствах, но ме скъсаха на частта с пеенето и танците. Те са ми слаба страна. Тогава се почувствах много огорчена. В този момент се усъмних дали наистина това е моят път. Но реших да кандидатствам в Нов български университет. Приеха ме и тогава си върнах отново вярата. Заедно с колегите и преподавателите усетих, че съм на мястото си. Там не бяхме на класове както е в НАТФИЗ. При нас идваха различни преподаватели. Имах удоволствието да ми преподават Цветана Манева, Снежина Петрова, Елена Панайотова. И всеки от тях те учи на нещо различно, можеш да си „откраднеш“ по нещо от всеки един от тях.  С Елена Панайотова сме изнесли най-много представления.

Спомняш ли си първото излизане с колегите на сцена? Какво представихте?

Спомням си, да. Излязохме на сцена с „Ние, врабчетата“ на Йордан Радичков. Тогава аз бях в ролята на разказвач. И от този момент нататък си ми остана много на сърце и книгата, и историите в нея, и пиесата като цяло. Играхме я до 4 курс, радваше се на голям интерес и гледаемост. Ходили сме по училища.

Дипломира се миналата година и избра да се върнеш в Самоков като режисьор. Остава ли за теб на заден план актьорската професия? И виждаш ли се на голяма сцена?

Така се случи, че завършването и дипломирането ми съвпаднаха с Ковид пандемията. И никой никъде не търсеше хора. По принцип е трудно в тази професия, особено за жените. Водиха ни на организирани турнета от университета в няколко града, за да играем и директорите на театрите да избират. Но самите театрални директори идваха при нас, поздравяваха ни, казваха ни кой най-много са харесали, но споделяха, че към момента няма как да наемат нови хора. Истината е, че аз имах идея за създаване на детска театрална школа в Самоков още във втори курс. Много обичам града и някак не мога дори да си помисля да си тръгна от него. Даже, когато бях студентка съм се прибирала всяка събота и неделя тук. Колегите ми много се шегуваха с това.

Играе ми се на сцена. Харесвам много драматичните роли, въпреки че често ми казват, че ми се отдават комедиините. Играла съм в комедията „Сън в лятна нощ“ на Шекспир и много ми допадна.

Как твоята мечта за детската театрална школа се превърна в реалност?

Започнах да работя с деца. Организирах рожденни дни в един детски клуб. Много ми хареса и си казах, че мога да съчетая работата с деца с театъра. Остана ми като идея. И един ден случайно в един магазин засякох Ралица Стоянова. Тогава не се въздържах и побързах да й споделя, че имам една идея. Но отмина време и ние нищо по-сериозно не говорихме. Когато завърших и се върнах окончателно в Самоков разбрах, че Юлиан Балахуров поема детската театрална школа в града. Всъщност той бе реализирал вече моята мечта. Казах си, че ще говоря с него да помагам. Със съдействието на Ралица Стоянова в школата се бяха записали 29 деца. Но това е нормално за всяко ново начинание, децата са любопитни и искат да опитат нещо ново. Така започнах с Юли и двамата ръководехме школата, това беше 2021 година. Но той пътува много и е доста зает. Налагаше му се често да отсъства. И така някак естествено аз поех школата. Отсяха се децата и останаха само тези, които наистина харесват театралното изкуство. Мога да кажа, че в момента се чувствам толкова добре в Читалището, добре си паснахме с колектива. За мен това е една сбъдната мечта. И децата от школата са страхотна банда, много различни и цветни характери.

Успяхте с Юлиан Балахуров да организирате първия показ на малките актьори през 2022 година, а тази година ти сама постави „Ние, врабчетата“.  И двете постановки минаха при пълна зала и голям интерес от страна на аудиторията. Доволна ли си от постигнатото до този момент?

Когато бяхме с Юли си деляхме ангажиментите и отговорностите. Първото ни излизане на сцената с децата бе основано на различни етюди, които те сами написаха. Тогава много се вълнувахме и двамата.

Никога не съм се притеснявала толкова за мое лично представление и участие на сцената, колкото когато играят тези деца. Съвсем различно е чувството. Особено с постановката „Ние, врабчетата“, където си бях основно аз в режисьорската част. Вярвах, че децата ще се справят, защото ги виждах на репетициите. Но те за първи път се срещнаха с текст. Но работиха с огромно желание. Много съм доволна и горда с тях.

На финала на постановката „Ние, врабчетата“ и от сцената ти спомена, че се готвите за фестивал?

Да, плануваме участие на любителския театрален фестивал в Лом през септември. Но може и още някъде. Ще се представим и на нашия фестивал „Театър без граници“, разбира се не като част от конкурсната програма. Може би ще бъде или на откриването или на закриването. Тази година е юбилейна за нашия театрален фестивал.

И на финала на нашия разговор какво си пожелава Димона Савчова?

Пожелавам успехи на децата от театралната школа. Да заповядат още нови деца при нас. И искам да благодаря на цялото ръководство на Читалище – паметник „Отец Паисий – 1859“ за подкрепата, на колектива, че ме приеха така топло и ме карат всеки ден да се чувствам на мястото си.