Един (не) политически коментар
„Обеща ми луната над река „Ропотамо”, обещания щедри, обещания само…”, тази песен на Тони Димитрова звучеше в съзнанието ми през целия изминал съботен ден, когато три партии си „мереха”… „обожателите”. И се питах аз ли по някакъв начин не разбирам какво се случва в държавата, след като не се вписвам в нито една агитка или проблемът е извън мен?! И след като имам силно изразено чувство за справедливост и още по-силно (дори необяснимо) желание нещо в тази държава наистина да върви и да се развива. Защо не съм в някой автобус по посока София или Пловдив, взела сандвич в ръка и все пак знаеща за какво и къде отивам. Дали не съм изпуснала автобуса? Или съм се успала? Е, аз може и да не съм от „ранобудните”, но все пак ми е важно да съм на точното място в точното време. После се успокоих, аз не пътувам в тази посока, още повече организирано. Освен това гласът ми не се търгува на стойността на един сандвич. И трудно някой може да ме накара да викам „оставка” или „ура”, без аз да го искам, с други думи аз не съм от лесните гласоподаватели. Партиите ще се поизпотят при мен. Не вярвам на обещания от всякакъв вид, без да видя налице действия. Не харесвам „седенки” и политически шушукания. Думата стачка ме отблъсква с архаичността си, а думата митинг по някакъв начин ме препраща във време, когато родителите ми са имали кауза и са заставали зад нея. А днес, днес е различно! Или не? Много се притеснявам да не е еднакво, че ако за толкова години нищо не се е променило, истински ще се разочаровам.
На сградата на парламента пише нещо, което днес сякаш не е валидно за живещите в тази държава, а още повече за ръководещите ги. Преди да организират „седенки” не е лошо понякога да прочитат за това, какво прави съединението. Точно обратното се случва в момента в страната ни, толкова малка, но разкъсана на толкова парченца… като пъзел, който никога няма да може да се нареди. Причината – все някое парче липсва. Властелините на днешния ден – Орешарски, Станишев, Местан и Борисов търсят подкрепа от един народ, който изживява своята поредна криза и може би пореден преход. Тези, които са извървели един 24-годишен преход вече са изморени, не успели да видят желаното по-добро. Децата на Прехода днес са точно на 24 и не искат да повтарят миналото на родителите си, те са „събудилите се”. А по-възрастното поколение, израснало под строгия режим на комунизма от пресантиман пак вдига палец и търси стабилността му, загърбило всичките му съпътстващи недостатъци. И да не забравяме един немалък процент на хора между 20-40 години, безвъзвратно напуснали държавата ни и оплаквайки живота на всичките си близки, останали тук. Как може да кажем къде се намираме, като не знаем къде отиваме? Отдавна народът се умори от политически зрелища и ако днес бута заграждения, то е с единствената мисъл за утрешния ден. Ако хвърля камък пред себе си, знае, че ще получи ритник в гърба, но пак ще се изправи. Народът ни е тренирал това цели 5 века, за да може днес някой да се сети да се извинява. Станишев се извини за възродителния процес, Борисов – за допуснатите управленчески грешки. Извинете се за ниския стандарт на живот, извинете се на просещите и на безработните, извинете се за безхаберието си.
Не ви искаме – извинявайте!
На това съботно вечно дерби между червени (с подкрепата на ДПС) и сини, малко неравностойни като комбинации, резултатът беше нула на нула. Ефектът –също. Симпатизантите бяха прилежно извозени с автобуси от точка А до точка Б и ако това беше математическо уравнение, безспорно на финала му щеше да има решение. А ако бяха истински поддръжници, щяха сами да си дойдат, пък макар и пеша. Но понеже това не е точна наука, можем само да се ограничим до простите изводи. Голяма част от „привържениците” не знаеха по какъв въпрос са дошли, което еднозначно показва тяхната искреност и заинтересованост към случващото се по площадите на два големи града. Явно властимащите имаха нужда да си почешат егото и да чуят нещо, което близо 150 дни управление не са чували, а твърде вероятно да не чуят за себе си – колко са „обичани”. Всичко беше като на мач с предварително уговорен резултат, играчите си подават топката вяло, някой театрално пада за дузпа, публиката скандира имената на отборите и след близо 90 минути всичко е вече в миналото. Този мач сме го играли, сменяли сме треньорите, а резултатът пак е 0:0. Явно някъде е сбъркана стратегията.
Орешарски обяви публично, че не е допустимо хора от държавната администрация да ходят по протести, т.е да имат мнение. Ако те протестират, значи не са доволни от управлението, което ги храни. Това ако не е „демокрация”, здраве му кажете. Чиста форма на комунистическо мислене. После, осъзнал какво е казал, се поправи, че уж не било така, че види те ли, не бил разбран точно. Много хубаво си разбрахме как някой ни псува, пък после ни обяснява как пращал поздрави на майка ни. Сам той забравя, че е в числото на държавните служители. За завършване на идилията Местан се прегърна със Станишев и се обясниха публично в любов, чиято тайна връзка народът отдавна подозира. Борисов се потупа в гърдите за стореното преди и за тоталната липса на действие с днешна дата. Чудя се канала ли да сменя или страната?
Вечното дерби си остава такова, ЦСКА-Левски, БСП-ГЕРБ. Пък знае ли човек, ако си разменят местата, може да постигнат и по-добри резултати. А хората си остават там някъде по скамейките или по площадите, да скандират, да викат, да се надяват техният отбор да победи…
Но, блажени са вярващите… и нека силата бъде с тях!
