Култура

Да ти падне културата на главата… Буквално!

chitalishte 2 Мария Галчева

Ценността е в безценното, а безценното къде е? В културата ни. В сърцето на човек. В ума му. В делата. В думите. Навсякъде, където влагаме  част от себе си.  В случая обаче, безценното е в краката ни… На парчета!

Дъжд от мазилка се сипе около Читалище-паметник „Отец Паисий-1859”. Красиво и абстрактно дълбае времето безформени „бръчки” по  „кожата” на нашия културен дом… Реакциите? Ограждение с лента, за да няма пострадали. Уточнение, пострадали хора! А болката на  културата ни кой да види, с всички тези отворили се и кървящи рани, които „потичат” в краката ни?

Реално, със смешните суми, с които разполагат читалищата, немислимо е да се отделят средства за ремонт и то на фасадата на институция  като Читалище-паметник „Отец Паисий-1859”, която не е никак малка и като обем, ако щете.

Но тук изниква и въпросът – защо не вземе някакви мерки и самата ни Община? Защото Читалището е самостоятелна институция е вечното оправдание, което всеки от нас е слушал по различни поводи. Да, самостоятелна, но в града и с не малко значение за историята и културата на самоковеца. И какво като е самостоятелна институция – тя няма да се премести на територията на община Ихтиман или на Костенец. Тя е наша, символ е на Самоков по един или друг начин и възнамерява да си стои тук, напомняйки ни колко смисъл въплъщава в себе си.

Все пак, да не забравяме, че нашето Читалище е едно от най-старите в България и смятам  дузина хора ще споделят мнението, че по-добрият вариант е да влизат вътре в него, наместо да стъпват по него.

Читалище-паметник „Отец Паисий-1859” не е културен паметник с национално значение, а с регионално и се пита в задачата, кой е „лекуващият лекар” на тази значима сграда, която с всеки изминал ден изпада във все по-дълбока кома?

Ако това е отношението ни към всичко, което има ценност за нас, централен мотив на нашето съществуване би трябвало да бъдат следните неща – ядене, пиене и спане. А оттам да сложим една табелка на Самоков – „ЗАТВОРЕНО” и да се знае.

В една скоба можем да сложим и момента, когато в началото на века тогавашното ръководство на институцията се събира и се поставя на дневен ред въпросът да съществува ли Читалището или не. Решава се – да съществува… Какво решение вземаме ние днес?

Много често се казва, че институциите си имат лица, които пък си имат имена, а самите ние търсим сметка защо се случва така. Съвсем нормално и естествено е, уважаеми дами и господа.

 

 

 

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close