Слайд категория

Има хора, които повече са взели, отколкото са дали в културния ни живот”

0626Визитка:

Зоя Станкова е едно младо момиче, което за разлика от повечето си връстници не желае да избяга от условностите на малкия град и всичко, случващо се в него. Тя е социално ангажирана личност, живо вълнуваща се от заобикалящата я действителност и старателно сочеща с пръст всичко, което не харесва и има желание да коригира. В Самоков тя вижда много потенциал за развитие на културната дейност и едновременно с това и множество спънки нещата да се случват по най-добрия възможен начин. Погледът й, макар и на още крехка възраст, е доста остър и критичен.

Завършва СОУ „Отец Паисий” в паралелка с информационни технологии, биология и химия. И вече 10 години се занимава с коренно различна дейност – културна и обществена. И с изкуство. Започва да рисува и малко на инат дори се явява на конкурси и печели награди и грамоти, които, както споделя тя, са „захвърлени небрежно някъде”. Всичко бързо преминава в графа – хоби. След това започва увлечението по писането, което за разлика от рисуването си остава и до днес. Пише най-вече за удоволствие и за да намери себе си, обикновено в късните часове на денонощието. С една дума експериментира. После съвсем естествено се появява и театърът, за да може картината да бъде изцяло завършена. А от месец март (2013г.) е член на читалищното настоятелство, освен това е ръководител на най-младия колектив при читалище – паметник „Отец Паисий-1859г.” – Клуб на младите творци. Както разбирате от написаното по-горе, Зоя Станкова има какво да каже, затова я поканих да гостува на страниците на „Самоков 365”.

Искам да започна нашия разговор с обществената дейност като цяло, в условията на малкия град. Какво е твоето мнение?

Много е трудно да се занимаваш с културна дейност в град като нашия. Градът е прекрасен, но за жалост жителите му – не точно, или поне не във всяко отношение. Винаги, когато искаш да направиш нещо, все някой ще се намери да почерни направеното от теб, по някакви пътеки и пътечки, чрез злоба, интриги. Това нещо не прави чест на по-възрастните, не смятам, че това е начинът и примерът, който трябва да се дава. Трудно е, в тези среди, човек трябва да е с много силен характер, за да успее да устои на всички нередности, да не използвам по-друга дума.

Разбрах че преди си се увличала по рисуването, а множеството грамоти свидетелстват за таланта ти в областта. Защо се отказа?

С рисуване никога не съм имала намерение да се занимавам, но една преподавателка ме насочи, видя в мен явно някакъв потенциал. Започнах даучаствам в конкурси и да печеля разни грамоти, които сега са небрежно захвърлени някъде. Не изпитвам потребност да го правя. От време на време рисувам, но за собствено удоволствие.

Ами писането? Как започна да пишеш? Какво те подтикна или кой?

Доста неочаквано беше началото. Странна и интересна история. Имах една преподавателка по математика, която няма да спомена поименно, защото тя не обича публичността. Исках да направя нещо различно за нея и реших да и посветя стих, тя така и не разбра и не е видяла все още нито едно мое стихотворение. Така почти всеки ден пишех стихове за нея и те станаха доста солидна бройка. Даже за оновавреме стихове е силно казано, по-скоро някакви опити в тази област. Така започнах, ориентирах се към писането и намерих себе си в него. От 5-ти клас до сега. От 10 години пиша.

Кое е последното нещо, което си писала?

Доста са нещата, едно от последните е един разказ за 8-и март. Сетих се за едно момченце, което е без майка, и се запитах към кого се обръща то с думите „мила мамо”. Така се получи една изповед.

Променя ли се тематиката на писането с времето, като се има предвид, че си започнала от крехка детска възраст?

Чрез писане човек изразява най-вече себе си, всичко може да се превърне в повод за писане. Една природа, например, може да бъде извор на много вдъхновение или нашият културен живот – повод за много възмущение. Пиша на всякакви теми, които зависят в голяма степен от душевното състояние на човека. Имам и доста критични неща, пак свързани с културата и живота в нашия град, за което обикновено търпя много нападки от рода на това, че съм прекалено млада, за да говоря така или че нищо не съм направила за този град, за да имам подобно мнение. Залагам на по-хапливи неща, има хора, които се откриват в разни мои писания, без никой да е назоваван по име. И въпреки всичко, това показва само едно, че щом се засягат, значи има за какво.

Не си ли много млада за толкова големи разочарования?

Винаги има изключения от общото правило. Никога не са ме вълнували нещата, които са ги вълнували останалите ми връстници. Аз си живея в моя собствена реалност, винаги съм се увличала по писането, театралната дейност, творчеството, предпочитам да оползотворя и прекарвам свободното си време в читалището, а не в кафетата. Не съм предполагала, че мога да съм толкова силна и да си вървя по моя си собствен път, отстоявайки толкова години влеченията и вижданията си, защото това не е никак лесно. Да си различен, до голяма степен означава да си неразбран. Аз например все нямам време за приятелите си.

В такъв случай къде намираш смисъл?

Хората не биха намерили смисъл. Може би само аз го виждам, чувствам удовлетворение от всичко, на което безусловно съм се отдала. Ако дори един ден не се занимавам с тези дейности, аз се чувствам непотребна, а денят ми – пропилян.

Понеже си говорим за култура няма как да не те попитам какво, според теб, трябва да се промени в културните ни среди? Какви са основните грешки?

Основната грешка е, че има много хора, които повече са взели, отколкото са дали в културния ни живот. Има хора, които като някакви ендопаразити са се вкопчили в разни институции и не желаят да си тръгнат и дадат път на младите, макар и те да имат потенциал. Или ако дойде някой и носи някакво новаторство – не се получава. Тук искам да вмъкна, че безпорно има личности, които заслужават признание за делата си и за себеотдаването си, но това са само личностите, които безкористно и искрено, са се посветили на културатаи изкуството, в минало време и сега, а това навярно са малцина. Но важното е, че ги е имало и че ги има и сега.

Какъв е пътят на промяната? И има ли такъв изобщо?

Старите трябва да се научат да възприемат младите между тях. И взаимно да работят. Младите да черпятот опита на по-възрастните, а възрастните да черпят идеи от младите, без да ги крадат, разбира се. Да си подадат ръце и да работят в хармония, а не непрекъснато да си пречат. Докато си подлагаме крак едни на други и не осъществим приемственост между поколенията, няма да има промяна. Жалко е обаче, че не само творците помежду си не съумяваме да се подкрепим, да се оценим, да се уважаваме, жалко е и че общинските кадри не го правят.Има хора, които не знаят защо са в културните институции, но са там. Няма как да не те подразни това, когато не си безразличен. Ние непрекъснато се разединяваме, което не е правилно. За мен лично едно читалище-паметник „Отец Паисий-1859г.” е етикетът за култура в нашия град – като сграда, като авторитет, който е многократно подронван за жалост, като история, а и изобщо. Дума като конкуренция в културните среди няма, има всичко друго – злоба, интригантство, лицемерие. Почти нищо не е благородно. Това трябва да променим – ако всеки започне да режисирасвоя добър принос, като начинаещ режисьор, наместо да преиграва като доказан актьор, ние ще сме крачка напред.

Разкажи малко повече за клуба, който ти ръководиш?

Това е най-младият колектив към читалището, под мое ръководство. За което също отнесох не малко критични подмятания, че искам да отнема от друг клуб членове, което беше много обидно. Учудва ме с какво желание идват децата при мен – от 2 до 11 клас и то в събота. Работим върху говор, дикция, сценично държание, замисляме спектакъл. Искам да им е интересно и забавно, да се обогатяват. Имам собствен подход към децата, например всеки час отделям в началото по 20 минути за опознаване на родното място. За мен е важно, че децата посещават клуба с желание. Започнах с две, а сега са единадесет. Като те сами ме намериха. Сега с тях подготвяме спектакъл, в който искаме да обхванем миналото, настоящето и бъдещето и да засегнем характерния български манталитет. Като цяло ги стимулирам във всяко нещо, което правят и им е интересно, понякога учим и уроците от училище, не се ограничаваме само с литература.

Какво те накара да се отделиш самостоятелно? Ти беше член на литературен клуб „Димчо Дебелянов.

В литературния клуб „Димчо Дебелянов” бях цели 7 години. Като аз и още две по-малки от мен момиченца бяхме най-младите. Останалите бяха все големи хора, за тях направо доста възрастни. В един момент аз реших да се откажа от клуба и да не го посещавам вече, защото прецених, че няма какво повече да ми даде, тогава те дойдоха при мен и ми заявиха, че не искат да се отказвам, защото те реално нямат среда там. И така някак съвсем естествено ми дойде идеята да се отделим, не с мисълта да преча на някого или да отнемам „нечии кадри”. Макар че такива коментари все пак имаше. Хубаво е да имат младите среда, а не да застанат, а срещу тях двама-трима пенсионери да им обясняват някакви техни възгледи. Има някой хора, които след определена възраст не мога да дават критерии, те могат да се занимават с това любителски, но не и да бъдат на ръководни длъжности.

Занимаваш се и с театър. Какво подготвяте?

Репетираме Шекспир, заедно с режисьора Любомир Малинов. И скоро ще сме готови за сцена. Всъщност, не знам къде съм по-голям актьор – в реалността или на сцената. И мисля, това е валидно не само за мен.

И въпреки доста критичния ти поглед със сигурност има хора, от които се учиш и възхищаваш.

Всеки творец заслужава признание, всеки труд заслужава признание, но човек трябва сам да отсява и да преценява, кое е наистина безценното. За мен лично, ако има културни деятели на които се възхищавам, на които вярвам безрезервно и които ценя, то това са единствено Теменужка Янкова и Христо Христов – от тях се уча каква да бъда, от другите – каква да не бъда! Хора като тях са ни нужни, които правят всичко не за облаги, а просто от любов към града и децата. Теменужка Янкова е моят модел за подражание и моят идеал. Тя е удивителна във всяко едно отношение. С чиста съвест и съвсем не с цел ласкателство, казвам, че ако имаме повече хора като нея в културните среди, които със същата любов и всеотдайност правят всичко ще вървим напред и ще се развиваме. Колкото до Христо Христов, той има огромно влияние върху мен. Още със запознанството предизвика у мен някакво доверие като човек, като творец и така вече 10 години. Той ме е подкрепял, оценявал ме е и е бил моето рамо, за да продължа.

И за финал какво за теб всъщност е културната дейност?

Културната дейност в началото беше бягство от реалността. В последствие това се превърна в начин на живот за мен. Не съжалявам за изборите в своя живот. Трудно е. Ограбващо е. Понякога рухваш из основи, на моменти е себепогубващо – съзнателно самоубийство на същността и въпреки всичко, струва си!

                                                         

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close