Общество

„Да се завърнеш…, а къде?!”

Зоя Станкова

13566017_10207130552483269_1411508884_nВсеки е в правото си на лична позиция, както всеки е в правото си да я приеме или отхвърли. Да, безспорно, ставаме нарицателно, когато нашата обективност не съвпада с чуждата, но това не бива да пречи да имаме мнение или коментар по дадена тема, която касае обществеността, която касае гражданите – мен, теб, нас… Е, уважаеми, какво правим с историята, спомените, ценностите си… Структурирали сме деня си като уравнение в математиката с преобладаващи неизвестни и дузина хиксове, които е трудно да открием, какво по-точно скриват след „равното”. Всеки изважда, добавя, премахва, дели, умножава, според своята шапка, а с общата кройка никой не се съобразява. Но това е уравнението общински съвет равен на гражданство, а гражданството е обикновена дроб с куп скоби помежду си. За жалост! Наречете го заяждане, въпреки че не е, лично мнение е, с което никой не е длъжен да се ангажира, не е длъжен да чете, да коментира, да приема. И все пак… Отивайки на църква днес минах покрай къщата, в която е бил на квартира Димчо Дебелянов. Къщата, която е изпратила големия ни поет на фронта. Един рухнал спомен жално “полегнал” на тротоара. Едно късче история надробено на съставните си части, които никога вече няма да се съберат – “да се завърнеш…”, а къде да се завърнеш… Това е, изгубено е още едно парче от пъзела със спомените на Самоков от… Някога! Още един момент оправдания – какво, кога, защо, как, наместо да се вземат мерки и да се съхрани, но уви… Да, ако продължаваме така, скоро доста от нещата първо ще бъдат “някога”, а след това ще изчезнат, защото и спомените си отиват с хората, а живота все някога свършва… И какво, ще строим паметници на ракетчици и опълченци?! Гласуваме и ще строим нови, а губим ценността на старите! Къде е здравият разум?! Дават се куп пари от джоба на данъкоплатеца, както стана ясно и днес, за ремонт на басейни и кабинети, за други обществено “полезни повторения”, а в историческото си минало наливаме само думи. Парализираме културата си. Убиваме родовата си памет. Унищожаваме съграденото и „градим” бъдещето си… Историята, духовността, старите паметници на културата, крещят “Помощ!”, а вратата пред тях “адекватно” се тряска с изчакващо скърцане… Няма да коментирам състоянието на единственото в страната читалище-паметник, защото пак ще изтъкне на дневен ред, че съм пристрастна. Няма да кажа и дума за рухващата ни културна институция, която се крепи на също толкова рухващата култура на обществото. И не само Читалището, Образописовата къща (за която има информация, че ще се вложат в реставрацията й европейски пари), бившата музикална школа и още други – тънем в собственото си безхаберие… Жалко, жалко е, че сме такива… И не мога да не цитирам Славейков: “Не сме народ! Не сме народ, а мърша, пак ще кажа и с това ще да свърша.”

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close