Коментар: Мария Галчева
Само в рамките на разлика от две седмици посетихме две емблематични за летния туристически сезон дестинации – Мальовица и Паничище. Освен че са много привлекателни, заради уникалната природа , те не са тежки маршрути /изключваме изказването на връх Мальовица/. Но приликите приключват дотук – с красотата на природния мир. Сега ще ви разкажем за разликите, свързани предимно и основно с инфраструктурата.
Няма какво толкова да обсебваме вниманието ви с това, че двата курорта са в различни области – единият е в Софийска, другият в Кюстендилска. Като цяло пътищата в цялата Софийска област правят впечетление с отвратителното си състояние, а пък из самоковско отдавна сме първенци в това отношение. Из Кюстендилска област е друго и то проличава много скоро след табелата.
Тръгваме към Паничище – равно, гладно, личи си нов път, с канавките и всички екстри – чак до горе, до самия лифт. Узнаваме, че преди време ситуацията е била много зле – изровено, с дупки. Също като при нас сега. Но явно там, по някакъв непознат за самоковци начин, нещата са се случили и сега можете да достигнете догоре по равен и хубав път. Не всичко трябва да се обяснява с политическата конфигурация. Това е едно много удобно извинение, което обаче има някакъв срок на действие и за нормалните хора това е повече от видно.
Паркираш и си готов да започнеш планинското си приключение. Толкова много хора се бяха събрали е делничен ден, готови за път към Езерата, че беше наистина цяла една пъстра лудница. А в почивен ден на Мальовица нямаше толкова много хора – защо така?
Да се върнем сега към нашата Мальовица – вълшебно място. Това е единственото, което можем да кажем, за да я опишем и тя е доказателство, че ние живеем в рая – парче от него, което Господ ни е дал. Тя поглежда могъщо към нас, приканвайки ни да я посетим, но и подсещайки ни, че сме мънички и нищожни в сравнение с нея.
Пътят до там е меко казано формула за издръжливост на пломбите. Ако устискате да са в устата ви догоре, значи стоматологът ви е наистина добър. Ние, които парадираме, че искаме да развиваме туризма, ставаме за смях и срам със състоянието на пътищата ни. И дори в Говедарци, откъдето се минава, ще се разочаровате, ако търсите добра настилка. Как ще привличаме туристи – остава задача, която е достойна за международно математическо състезание. И ако имахме два грама гордост и чувство за реакция, щяхме вероятно да минем в незабавен режим на персонален сблъсък с институции от калибъра на АПИ. Но както е видно – нямаме.
Докато обаче се обясняваме как с нас се действа несправедливо, други региони правят чудеса и то с дадености, които не могат да стъпят на малкия пръст на нашите. Не е за вярване, нали?
Да оспорваме сърцевината на проблема, има ли смисъл, когато туристите се преориентират и това е повече от нормално – все пак дори това, което зависи от нас –да възроптаем, отсъства.
Знаете ли какво трябва да се направи –да се ритне малко срещу ръжена. Докато си мълчим, така ще е. Но ние имаме опит в това – има-няма пет века.
