На 1 декември 1938 г. приключва земния си път големият български фолклорист проф. Васил Стоин. Завършил с отличие Брюкселската консерватория като цигулар, той отклонява примамливо предложение да работи за Белгия, родолюбието му го връща в България, където се препитава с учителство в София, Самоков, Долна баня и другаде.
Във всеки случай неговото професионално поприще бе изцяло посветено на България и на обединението и съхраняването на българското музикално-историческо наследство. Той извърши голям подвиг и успя за кратък период от време (няколко години през 20-те и 30-те на миналия век) да издири, запише, изследва, редактира и издаде над 12 000 народни песни и инструментални мелодии. Тогавашният министър на просвещението проф. Александър Цанков оценява значимостта на идеите и възможностите на Васил Стоин и отпуска през 1925 г. определени средства за започване на събираческата му дейност.
Васил Стоин не губи време, поема тежката и трудоемка задача с радост и с присъщата си съсредоточеност и всеотдайност. Със съдействие на неколцина сътрудници като Иван Камбуров, Павел Стоянов, Райна Кацарова, Христо Илиев Леков и други се започва планомерно събирането. Първият цикъл е насочен към Северна България. Излизат огромните сборници „От Тимок до Вита“ (1928 г.), „Средна северна България“ (1931 г.) и с това се поставят основите на една гигантска апостолска дейност, която впоследствие бива продължена от последователите на Васил Стоин. Години по-късно научни сътрудници от Института за музика при БАН споделят, че при наличието на развита звукозаписна техника и транспортни удобства заедно не успяват да постигнат резултатите, които Васил Стоин постига за определен период от време.
Да си представим как е било по онова време да се обикаля страната, и то не само с железницата от София до Пловдив. За пример ще дам връзката София – Самоков не през 1925 г., а 1950 г. с автобус, който пътува почти цял ден и дори има важна спирка, на която могат да се поръчат кебапчета, бира и лимонада.
Васил Стоин е кръстосвал като е ползвал в най-добрия случай каруца, в други случаи кон, магаре или e ходил пеша. Тъй като не е имало климатик в изброените превозни варианти той е изтърпявал жега, студ, дъжд, сняг, поледица. По пътищата не е имало винаги „придружаващо го лице“. Дядо ми Васил е ходил много време сам, с багажа си, както половин век преди него друг Васил, по друга важна за българите работа, пак с цел пробуждане и запазване на българщината е обикалял и бродил по българските села и паланки да събужда българския дух.
В 20-те години на 20 век времената са били неспокойни, затова дядо ми е носил пистолет със себе си. Не му се е наложило да го ползва. Но веднъж го е срещала мечка и са се гледали в очите. За щастие и донякъде благодарение на хладнокръвието му, нещастието се е разминало.
Но как е ставало записването?
На ръка, което значи с молив, дори химикалката като феномен е била още непозната. На хартия, трябва да имаш винаги средствата за писане в достатъчно количество.
По слух, което значи развит слух. Стоин е имал абсолютен слух, важно музикантско качество, аз също го имам и го потвърждавам. Също почти фотографска музикална памет и ритмико – метрична проницателност. В някои моменти изпълнението е било еднократно. Той не е можел да записва с магнетофон, а после в кабинета си на топло да прослушва по два такта, да спира и връща неограничен брой пъти.
А къде и кога се е записвало?
Празниците са един подходящ момент. На мегдана хората се веселят, пеят и свирят, кръшни хора се вият. Ама не повтарят като на запис в радиото. Един път и туй-то. Седенки има, ама и там не се повтаря често. И не можеш да ги извикаш по заповед. Стоин е трябвало да предразположи певците, певиците, свирачите, за да получи резултат.
Другото място за събиране на хората след мегдана е в кръчмата. Там има малко певици, но баш певците са вътре. Ако едната вечер се пропусне нещо, на следващата може същият репертоар пак да се прослуша. Това изглежда да е по-лесният вариант, трудното е, че не може да присъстваш на запоя, да предразполагаш хората да ти пеят, а ти да не участваш. А на следващия ден работата продължава.
Във всички случаи всеотдайният и интензивен творчески процес, на който малцина са в състояние да издържат, доведе до впечатляващите резултати, с които Стоин записа достойно името си в историята на българската (музикална) култура. От неговите капитални издания върху българския фолклор са черпили мнозина представители на различни поколения композитори от България, а също и извън нейните граници.
Мисля че името на проф. Васил Стоин, извън тесния кръг на професионалисти, негови сътрудници и последователи, е всъщност недостатъчно известно на българската общност. То заслужава повече обществено внимание и името му би трябвало да бъде разпознавано по-често от редовия жител, поне в родния му град.
Христо Илиев – пианист,
внук на проф. Васил Стоин
