Анелия Балабанова
Патронният празник на НУ „Станислав Доспевски” тази година беше с лека препратка към една губеща се традиция – тази на разказването. И то не просто на разказването, а на този тип общуване, които бива изместено от комерсиалното и виртуалното. Днешните деца не играят на игрите, с които ние някога сме се забавлявали. Впечатляват се от неща, неразбираеми за голяма част от по-възрастното поколение – компютри, смартфони и др.. Светът върви напред и се променя. И въпреки това, дори и поизменени, част от традициите в миналото продължават да живеят и да си намират свой пристан в приемствеността между поколенията. Днешните малчугани също заспиват с „Лека нощ, деца”, поне някои от тях и с любимата приказка. Няколко любопитни случки, възпитаниците на НУ „Станислав Доспевски” чуха и в училище, разказани от Христо Нейков. „Историите, които аз подбрах са детски, които предизвикват повече смях, отколкото някакви дълбоки замисли. В тях като цяло се кодират едни взаимоотношения, чисто човешки, което ги прави изключително ценни. Те показват едни специфични архиетипи и са фундамент за справянето с живота. Разказването на приказката е изключително важно нещо, което ние трябва да запазим. Дори в една съвременна форма, защото текстовете се променят и всеки човек има свой изпълнителски стил на разказване” – категоричен е Христо. Приказките са и онзи невидим мост между фолклора, песните и народното творчество. Възможно ли е да бъдат прекъснат някога? Едва ли.
От къде във вас се появи към този интерес приказното, магическото и традициите?
В детството. То беше повлияно в една или друга степен от една суеверна представа на едната ми баба, от разказите на дядо ми. По много деликатен начин бях въвлечен в приказното от миналото, в което са живели хората. Цялата любов към фолклора започна от дяволите, вампирите и караконджулите. Бавно, но славно в периода 4-5 клас интересът към вампири и други подобни същества при мен започна да нараства, защото в този период на време на детето му е приятно да се страхува. Колкото и странно да звучи, това е един специфичен страх, който него го забавлява. Затова се събират децата на тъмно и си разказват страшни истории, вярват във вампири и т.н. Когато вече поотраснах си казах: „А, не. Аз трябва да разбера какво представляват. Стига кино и телевизия. И първото място, на което отидох в седми клас беше село Доспей. Именно с идеята да питам за вампири. Постепенно това се превърна в интерес към цялото културно-историческо наследство, което имаме.
Идеята за клуб на разказвача, която имате, изглежда ли реална?
Не може да се каже дали изглежда реална. Аз смятам, че това са неща, които първо трябва да се започнат и след това да видим какъв ще е резултатът. С надежда, но без очаквания. От очакването винаги след това може да последва някакво разочарование. Това е опасното. Клубове на разказвача вече съществуват и не е моя идея. Мога да спомена Пресила Хаус – американка, която специално дойде в България. Повече от половин година беше тук, за да разказва и записва приказки. Тя говори и български. Като финал на своето гостуване учреди клуб на българските разказвачи, към който принадлежа и аз. Събираме се веднъж месечно – който може да дойде – идва, който не може – не идва, но се осъществява една или друга среща. Защо да не се опитаме да направим нещо подобно и в Самоков, но с една друга аудитория. Значително по-малка от хората с работа, заетост и ангажименти. Аз искам да ангажирам по-скоро учениците, и то в точно определена възрастова група. Тези приказки винаги се разказват от по-големи на по-малки. Това е задължително. По-големите са тези, които водят по себе си и по своите стъпки по-малките. Така на времето са се възпитавали братята и сестрите в едно семейство. Родителите на големите, те на по-малките. Както е и в приказките – получава се някаква приемственост, едно вербално общуване и свикване с приказния свят. Това е съвършеният свят и е такъв, какъвто искаме да бъде. По този начин, разказвайки, ние го сътворяваме.
Рисуването помага ли да се създадат някакви по-точни образи на приказни герои и т.н.?
Рисуването може да бъде много добър мост за олицетворението на едно или друго, но не по-добър от въображението на едно или друго дете само по себе си. Разказът е нещо безценно. Той е с една друга картина, която детето, слушайки, възприема.
Фолклорът и традициите имат ли място в съвремието?
Те не просто имат място, те съществуват и винаги ще съществуват под една или друга форма, но ние не го съзнаваме. Трябва да преоценим това, което ще си отиде безвъзвратно и да запазим на максимум стойностното от него вече съзнато. Приказките изключително бързо си отиват. Те биват записани под една архаична форма и биват прехвърлени на писмен носител. Аз съм срещал невероятни разказвачи на приказки, каквато е баба Верка Пенева от Райово. Тя има завиден репертоар. Или пък баба Здравка Гущерова от село Кашина, раждана 1915 г. Историите, разказвани от тях са с едно архаично звучене, което трябва да бъде осъвременено. И то не чрез пренаписването му или правенето на филм, а разказването. Да се запази не просто образа на приказката, а нейната функция.
Тези неща не се ли загубват с възрастните хора?
Не са загубва, защото има тенденция хората да слушат по-възрастните, малко или много и да повтарят техните действия. Фолклорът и бита са тясно свързани.
Обикаляйки, натъквали ли сте се на интересни случки в района на Самоков – предания, легенди, които са ви разказвали?
Мога да разкажа за един случай в самоковско, който не съм срещал никъде в сборниците. Незнам и в БАН дали до този момент са срещали. Този текст, който записах от кака Славка ще бъде публикуван в следващия сборник за змейовете, халите. Въпросната история пренася функцията на змея, която е прехвърлена върху едно петле – у Струмини петле, което има малки крила под мишниците и когато идвали облаците с халите, душата му отивала да се бие с тях. Змей, та дрънка от всякъде. Никъде обаче не се казва.
Това ли са стремежът и целта – фолклорът да придобие един по-точен образ?
Интересът ми е към детската книга, която е насочена към изключително малка възрастова група – от три до пет години. Това всъщност са книги от три до сто и три години /защото и възрастните си ги препрочитат/. Точно в тези книги текстът е изключително кратък, но в него са заложени изключително силни проблеми – типично житейски, с които детето ще се сблъска на по-късен етап. И понеже в тази възраст детето е огледало на емоциите и реакциите на родителя, то посредством книжката, която родителят му чете и разгадава текст с картина – свързани неделимо, то вижда реакцията за сложните въпроси, които са зададени вътре. Такава книжка уви, ние в България нямаме. Това трябва да се случи бавно, но славно, да се придобие култура за детската книга в тази ранна възраст. На всичко отгоре трябва да бъде заложена и визуалната култура, която много куца в днешно време с едни изключително вулгарни съчетания и дори кич.
