Мария Галчева
Отново наближава празник. Идва Великден. Семейното време, тогава, когато се събираме всички заедно.
Само че има хора, които няма да са със семействата си на празничния ден, защото изобщо не са тук. Сега ще ви разкажем историята на едно младо момче, което ще посрещне Великден далеч от род и родина. Той е поредният герой от нашата поредица „Емигрантът”, която както помните, разказваше историите на много наши съграждани, пръснати из целия свят. От толкова много интернет срещи, се убеждаваме, че ние, самоковци, сме навсякъде – за добро или лошо. Пък и компютърът в този случай си остава единствената възможност за връзка с тях – пишем, уговаряме, изпращаме въпроси, получава отговори – само онлайн.
Посоката е Мюнхен, Германия, а той се казва Дарин.
Здравей, Дарине, намирам те вкъщи пред компютъра и с теб правим едно интерактивно интервю. Разкажи ни твоята история, как се озова там?
Да, в Мюнхен съм, дойдох преди година и няколко месеца. За Великден няма да мога да си дойда, но за 6-и май ще се прибера. Тогава баща ми има имен ден и ще прекарам десетина дни в България.
Имам брат близнак, който е тук от 5 години.Понеже изпитвах проблеми с финансите – уча и се опитвам някак сам да се справям, реших да дойда при брат ми. В България ми беше много трудно. Той ми предложи да ми помогне и започнах работа в „Макдоналдс”. Не ми е много приятна работата, но все пак е работа, а и парите не са лоши. В България минах на дистанционна форма на обучение, защото уча „Международни отношения” в Ботевградския колеж и така вече година и малко, Уча езика на място и ми е трудно, защото не го харесвам особено.
Как се живее там?
Ако ти кажа, че ми харесва, ще те излъжа. Нямам приятели, хората са затворени в себе си и трудно се намират близки. Много ми липсва всичко от България. Немците не са мой тип хора – студени, лицемерни, но иначе са много точни, стриктни и амбициозни. Делови хора са – живеят, за да правят пари и ги правят, за да имат повече и повече.
Много хора отиват да си търсят късмета навън. Мислиш ли да си дойдеш някой ден? За себе си как си го представяш?
Не знам да ти кажа. Аз винаги съм искал да живея в България и да се развивам там…но за момента, а и за близко бъдеще не съм оптимист. Много е трудно да се пробие в страна като нашата и то във всяка област. И тук е трудно естествено, но го няма това нашето леко злобно завистливо чувство, което е готово да се пречка по всяко време. Искам да кажа, че предпочитам да живея и да се развивам в страна като Германия. Въпреки всичко, което са хората тук –
да, бих станал такъв и аз, според средата човек се приспособява.
И двамата братя сте там, вашите родители как приеха това решение да заминеш и ти, но малко по-късно?
Трудно им беше, но знаят колко много искам да живея добре и го приеха,
нямаше начин.
Какъв и е проблемът на България и на българите, освен злобата,
според теб?
Ами за мен основният ни проблем е, че сме глупави – в смисъл доверчиви. Имаме прекалено големи очаквания било то от политиците или от всичко ново, което влиза в живота ни и ако не са оправдани тези очаквания, ние го заклеймяваме. Навсякъде по света хората си завиждат. При нас обаче злобата не е от тоя вид, който например да те амбицира и ти да си добре, ами по-скоро е такава, че да те накара да направиш мръсно на някого. И това пак идва от глупостта ни.
Как ти се вижда наш Самоков от тази дистанция?
На мен липсва. Скуката, която може да ме обземе там, тук я няма. Иначе много силно искам хората там да живеят малко по-единно
Приятелите ти казваш, че много ти липсват. Свиква ли се да си сам?
Ооо, не! Никога не бих свикнал с каквато и да било липса. Това е като да имаш рана, която все не минава, все кърви, боли…все да ти е там едната ръка. Не се свиква, може би е въпрос на време не знам.
Тъжен ли си от този факт?
Да, много често се затварям вкъщи и си пускам музика, която ми напомня на случки с мои приятели. Добре, че е фейсбук да ги виждам поне на снимките.
Това ли е твоето успокоение? Няма ли други българи около теб?
Има и други българи, но всички са заети, всеки лети нанякъде. Правим и сбирки тези, които сме си по-близки. Събираме се на празници, излизаме, но всичко е много ограничено – един кръг от хора, който понякога ти писва. Малко кофти, ама си е така, просто всеки гледа в своята си посока.
Променят ли се българите, когато отидат навън?
За себе си не мога да кажа, че съм се променил. Но определено хората стават доста настървени, искат да успеят на всяка цена, да прокопсат и малко ми се струва животинско това.
Според мен, ако не си способен да си човек, няма как да успееш. За това искам да съм човечен. Това ми е липсвало винаги и това искам да дам на света около себе си. Искам повече разбиране, повече разговори…и край с войните, големи и малки и в буквален смисъл, и в преносен смисъл.
Натъжава ли те това – мисълта за дома, как се преживява носталгията?
Толкова много искам да съм до нашите, парите не са опора за душата…можеш да си позволиш да живееш добре в чисто материален смисъл, но това, което може да те стабилизира в един труден момент са родителите.
Какво ти костваше заминаването в чисто емоционален аспект?
Ох, много зле бях – много объркан, сега къде отивам и какво си мисля, че правя.
Не ми беше никак лесно да го направя. вътрешната ми борба и до днес я водя. Не съм се адаптирал, Мария, изобщо, започнах да, то ти се налага просто, иначе е глупаво да страдаш по нещо, което е било преди.
Какво правиш, когато си свободен?
Разхождам се. Тук имат уникални паркове. Хубаво е наистина – градовете са много подредени, има много красиви езера, улиците им естествено нямат нищо общо с нашите – много е чисто, тротоарите са огромни. Виждаш навсякъде хубави сгради, от които лъха история. Градовете като цяло са доста зелени – дървета, тревни площи, площадки за децата.
