Даниела Георгиева: „Когато се излиза на сцена, не трябва да има компромиси, защото в пеенето или можеш, или не можеш”

Наскоро „Медени звънчета” отпразнуваха своя 20-годишен юбилей. Това е доста време, за да може една вокална група да докаже себе си в участие на различни форуми и да изпълни мисията си – да се посвети на младите хора и активното опазване на автентичния български фолклор.

Даниела Георгиева е жената, чиито усилия стоят зад всички успехи на групата. Тя е изградила всяко едно „медено звънче”и диша с техните дни, живее с техните неволи и успехи, страда с тяхната скръб и всеки път се изправя с детския им оптимизъм.

За началото, трудностите и успехите, за всичко, което е преживявала през тези години разказва специално за „Самоков 365”.

Бихте ли ни разказали как дойде идеята за създаването на групата, как се реализира и как толкова години се поддържа високото музикално ниво, което всеки път показвате?

Групата се основа, когато се създадоха музикалните паралелки. Тогава се сформира, като по онова време изпълнявахме обработен фолклор. Мъжът ми правеше тези обработки. Те звучаха тригласно и добре, но доста елементарно. След това започнах да търся обработки на известни композитори и така можехме да изпълняваме песни, които бяха с по-високо качество. Тогава нещата можеха да се развият по този начин, да се изпълняват толкова сложни неща, защото всички участници в групата свиреха на някакъв инструмент, бяха нотно грамотни и по-лесно се съчетаваха. След като закриха тези музикални паралелки, при нас имаше може би една две години, в които ми се искаше да продължим в този дух, но нещата не стояха така, защото вече идваха не нотно грамотни деца. Аз трябваше за много кратък период от време да ги въведа в самия колектив, в начина на пеен, и тогава реших да се обърна към автентичния фолклор, което според мен е много добро попадение. Освен че съхраняваме този фолклор, който в момента се изпълнява предимно от по-възрастни жени, ние сме много добре приети на всички участия, които имаме в конкурси и фестивали, защото това е една материя, която звучи доста далеч от съвременното звучене и това да приобщиш децата да изпълняват това по-архаично звучене на автентичния фолклор, за мен там е моят дял, там са моите успехи. Иначе аз смятам, че в Самоков има немалко талантливи и можещи деца. Предимно събирам ученици, които са от нашето училище. Това става по желание, като в началото на пети клас винаги новите идват, прослушвам ги и мен ме интересуват техните гласови възможности, като диапазон, като глас, като начин на звучене. Винаги вземам малко повече, отколкото са категорично заявените, че да могат да бъдат в тази група и полагам някакви усилия, за да поработя с останалите. Тези, които веднага влизат в нещата – остават в групата. На другите казвам да дойдат догодина пак, защото ние в пети клас много пеем и в училище, тоест в клас, също имаме един образователен и обучителен период.

Защо точно „Медени звънчета”?

На един конкурс, на който ходихме в Димитровград, трябваше да пратим наши изпълнения, в домашния условия, не професионални, за да чуят за какво става дума, какво пеем, как пеем, защо пеем и там задължително трябваше да имаме име на групата. Дотогава се водеше ДВГ при ОУ „Митр. Авкс. Велешкий”. И тогава започнах да се допитвам, защото тук имаше „Рилска песен”, „Рилски звънчета” „Рилски звуци”и прочие, и аз много се чудих какво да е . Много ми се искаше да бъде свързано с града, с планините, с нашето географско положение. И се допитах до колеги, изобщо с когото заговорим. Исках да бъде подходящо и за децата, и за района. И звънчета, звънчета, звънчета. Какви звънчета? Гласовити. Не знам си какви. Какви ли не предложения дадоха и мисля, че „Медени звънчета” най-благозвучно ми прозвуча. Смятам, че не сме сбъркали с името, защото в годините, както и сега отзивите от концерти, които получавам, винаги, където имаме наше участие, казват – наистина пеят като звънчета, така че може би правилно сме уцелили името.

Малко или много са двадесет години история и какво Ви дадоха лично на Вас?

Като кажат двадесет години и мисля, че е някакъв огромен период, но като се върна назад мисля, че е един миг за мен. Наистина като години са много и както казах и на концерта, това е един период, който ни кара да се чувстваме горди, но който и много ни задължава. Всеки успех, който имам, няма значение дали е в града, дали на конкурси, дали на фестивали, дали участие в някои радио предавания ме задължават следващият път да не бъда под това ниво. Много е задължителен елемент в този 20-годишен период. Аз съм доста амбициозен човек и мисля, че имам силите и дано наистина дойдат и гласовити дечица, които да могат да реализират тези мои идеи и да продължим в този дух, да защитим достойно името на „Медени звънчета”. А по принцип моята работа е в училище и в тези извънкласни форми, защото освен „Медени звънчета” аз водя и фанфарен оркестър, вече втора година. Това са неща, които ме крепят и карат да се чувствам работоспособна, млада, необходима. Вие знаете, че изживях един много тежък момент, когато загубих съпруга си и мислех, че няма да мога след това да пея, за да показвам на децата, но нещата така се подредиха от само себе си и мисля, че тази работа ме изкара от депресия, в която може би щях да попадна.

Да разбираме ли, че творчеството е спасение?

Да. Да, работата наистина ми доставя удоволствие. Чувствам се в свои води в това, което работя.

Кога идва благодарността за дадено дело, за себеотдаване на нещо и от къде?

По отношение на благодарността тази година направихме едно предаване в „Тема” и там водещата – Кристина Ангелова, каза, че ние всяка година идваме с медали и тези медали, като че ли вече остават, като някаква традиция – щом отиваме на конкурс, ние идваме със златни медала. За мен това винаги е било предизвикателство. Децата са си деца. Те може на репетицията да пеят страхотно, но да се появи някакъв проблем и на сцена да не се изявят, както трябва. И сега забелязвам, в последните години, че почти не се отчитат като достижения тези медали, които нося всяка година. Може би, ако така се случи, че една година си дойда без медали, тогава ще се види този мой неуспех. А успехите, които постигам всяка година и то все с нови деца, като че ли остават като традиция, нещо задължително. Да, ама не! Това за мен е винаги едно предизвикателство и винаги има едно – но, защото това са деца. Имам деца, които за първи път излизат на голяма сцена и ти не знаеш те как ще реагират в определен момент. Така че, благодарността е като нещо традиционно – браво, страхотно беше и приключихме. Но, за да се получи това нещо, аз зная на мен, колко ми е коствало и на репетициите на децата.

Музиката. Тя за Вас е начин на живот. На какво учите Вашите възпитанички и как ги учите те да я възприемат?

Първо, когато дойдат във вокалната група, аз искам те да бъдат отговорни. Когато едно дете е отговорно към това, което прави, дори да няма толкова добри гласови качества, нещата вървят добре. То идва на репетициите, в кондиция е и всяка репетиция го научава на нещо ново. И в един момент, след три, четири, пет месеца, това дете вече показва някакви умения, които са задоволителни за една такава група. Така че, първо ги уча да бъдат отговорни! След това ги уча да бъдат един колектив, да не бъдат индивидуални. Те трябва да се слушат един друг, за да се изговаря едновременно текстът, еднакъв тон да бъде изпят, да не е нещо различно, добре да звучат с втория глас. И едно сценично поведение, което не с всички деца успявам да го направя. Мисля, че допринасям, но може би не в степента, в която на мен ми се иска, защото за да излезеш на сцената, пред една пълна зала, ти трябва да бъдеш непокист за публиката, но същевременно абсолютно в кондиция, амбициран, концентриран, за да дадеш максимума от това, което сме работили на репетициите.

В днешно време, знаете, в сферата на изкуството и културата е доста трудно в много отношения. Как поддържате Вие Вашата група и кои са най-сериозните трудности, с които се сблъсквате?

Групата я поддържам с нови предизвикателства. Ние първо започваме с народни песни, които звучат със съвременен симбек. Това за мен е много успешна форма, защото по този начин те възприемат фолклора, като едно забавление. Пеят народна песен, но тя звучи като поп музика. Когато видя, че се справят добре в тази насока, преминавам към същината на този автентичен фолклор, който наистина е труден. Аз се радвам, че годините са ми помогнали да намеря правилната пътека и за кратък срок да правим песните, които са ми необходими, а не да се лутаме. Вече като чуя, че нещо не е както трябва, знам как да го оправя, което може би е именно в резултат на дългогодишната ми работа.

Какво според Вас не достига в културния живот на град Самоков и кое би направило „Медени звънчета”, а и всички творчески колективи по-значими и забелязвани?

Аз не харесвам в Самоков едно нещо – има много групи към селата, но малко са групите, които пеят качествено, които специално на мен ми носят удовлетворение и искам да ги чуя изпълненията им. Голяма част от групите са на доста ниско ниво и може би причината за това е, че нямат ръководител, а може би и това, че предимно пеят по-възрастни хора, които имат всякакви проблеми. Това е, което на мен не ми харесва. Хубавото е, че навсякъде около Самоков звучи нашият автентичен фолклор. Много деца имам, които са от селата и те идват с тази музика, тя не им е непозната, защото всички около тях пеят, в селото се пее. Така че, има и хубави, и лоши моменти, макар че, мисля, с едно по-голямо желание и една по-голяма амбиция на читалищата и на самите групи могат да се пооправят нещата.

Като стана въпрос за културните институции, кое според Вас разединява и кое обединява нашите културни домове?

Не знам какво ги разединява. Единственият проблем, който чувам, че има – това са парите, които се отпускат. Аз преди да отида на конкурс питам „Има ли пари, за да отида?”. Ходя на два конкурса, не ходя на други места. Докато тукашните читалищни състави, къде, що има фестивал, те искат да ходят. Да, ама това са разходи. Защо ти трябва да ходиш на куп места, когато можеш да подбереш там, където има конкурсен характер? Там, където ще чуеш нещо качествено. Там, където ще те оценят. Не можеш да искаш пари, за да ходиш на десет участия, а друг състав да отиде на две-три. Например ние горе в Говедарци миналата година сме ходили на три фестивала. И винаги, когато има заявки за участия със секретарката сядаме и избираме. Също така гледаме да ходим на места, където не сме ходили, за да видим там как е и ако ни хареса, като атмосфера, като качество на представените състави, като организация, тогава на следващата година пак отиваме, а там където не ни е харесало, не повтаряме. Има състави, които ходят навсякъде. Разликата е, че те са осем човека, а ние в Говедарци сме двадесет и пет и като дойде и танцовият състав, отиваме тридесет и кусур. Не може ти да плащаш за осем човека, а други да плащат за тридесет и пет.

Читалищните субсидии са недостатъчни?  

Да. Те се определят на друг принцип. Не от това има ли състави и какви са отличията на тези състави, за да бъдат подпомогнати да се изявяват. Ще дам един пример. Сега участвахме в, ще излъжа точно как беше, запазване и съхраняване съкровищницата на България, на автентичното и трябваше да заснемем обичай. Читалището си плати тази услуга, за да може да се заснеме, защото според условията, трябва да се изпрати във вид на филм. И това е, което може би разединява читалищата, защото аз например като съм част от НЧ „Христо Ботев”, село Говедарци , се ядосвам, че други състави, които са по-малко на брой, разполагат горе-долу със същите пари, могат да отидат на десет участия, а ние можем да отидем на три, примерно. Това за мен е една неправдда, но субсидиите не идват от Общината, те си идват от Министерството и може би там нещата трябва да се пооправят малко, но те не зависят от нас.

Смятате ли, че Общината трябва да заложи повече на културния живот и да спомага?

На мен ми е малко обидно, че когато имаме градски мероприятия, се дават по много, ама много пари за чужди изпълнители, които невинаги се представят и качествено. По принцип съм човек, който никога не отказва участия и няма значение дали с „Медени звънчета”, дали с Говедарци или с групата в Белчин. Например, в последните години, забелязвам, че тези народни изпълнители, които се канят тук пеят на плейбек, а им плащат пари, за които би трябвало да пеят на живо. Защо на нас, когато имаме наши, градски участия, с участници от Общината, не ни е казано – вземете, идете се почерпете.

Не смятате ли, че нашите състави, които са в Общината, биха направили много по-добро шоу, така да го кажем, отколкото тези, които канят и не смятате ли, че средствата, които се дават за някои външни, не биха могли да отидат при нашите състави за едно такова участие, с не по-лошо качество?

Понеже тук всички състави пеят еднотипни песни, те няма как да направят шоу. Не може с тези песни, които за обикновения слушател звучат по един и същи начин да се направи шоу, така че има нужда от външни гости, които да забавлват, но нека да пеят на живо. А е хубаво, примерно, на Бельова черква да се представят всички състави, но ето там какво се получава. Всеки състав иска да мине най-отпред. Започва в дванадесет часа, в неделя и в два часа вече няма никой. А съставите, които пеят след два на кого пеят? И това е обидното. Ние няма как да излъжем там гражданите. Може би трябва да се направи този празник, като започне в дванадесет да не продължава повече от час и половина-два. Нека пеят 50% от тези състави. На другия празник другите 50%, но нека да има публика, защото винаги има конфликти, кой ще бъде най-отпред, понеже за него има публика и него ще го чуят. Тези, които пеят вече след два часа, за тях няма. Трябва да има мярка, да има граница до къде точно трябва да бъде и тук идва мястото на ръководителя, това е негова работа, самата група не може да прецени. Факт е, че това също е един минус за качеството.

В програмата за юбилейния концерт имаше богато фолклорно разнообразие. Вие ли избирате песните и на кое залагате при избора?

Да. Аз направих програмата. В началото на април поканих всички участници от тези четири поколения и си припомнихме кои песни, коя група, каква песен пее. Написах си ги на един лист заедно с новото, което сме направили и когато правих програмата, се стремях да има разнообразие, затова съм ги сложила на блокове. Първо започва сегашната вокална група, след което имаше индивидуални изпълнения, имаше автентичен блок, където пяха групи – три групи, три различни песни, имах дуети, които също звучат доста автентично. Песни на Васил Стоин, ние имаме повече песни, но за да не дотягаме, мярката също е много важна, направихме две негови песни. След което отидохме на обработения фолклор. След него направихме две серии от народни песни със съвременен синбек, като всяка песен се изпълнява от различна формация, било конкретно от дадена или междинна. Бях запланувала и едно инструментално изпълнение от сина ми Апостол и зет ми Вели. И на края оставих Диана Чаушева, моята внучка, която може би накара много хора в Самоков да се гордеят, с нейното участие в „Шоуто на Слави”, тъй като тя винаги идва с вокалната група, когато имаме конкурси и фестивали, те я познават и аз я смятам, като част от вокалната група, независимо, че не пее с нея, а винаги се представя индивидуално. Мисля, че наистина се получи един разнообразен концерт, който беше без конферансие, тоест минавахме от песен в песен. Един час и пет-десет минути беше концертът, но имах чувството, че публиката иска да продължим още.

Какви са Вашите бъдещи амбиции с ДВГ „Медени звънчета”?

На първо място ми се иска винаги да бъда на нивото, което ме удовлетворява. Дори когато ходим на конкурси и имаме участия, аз искам първо на мен да ми хареса и едва тогава искам да чуя друго мнение. Ако на мен не ми хареса, а останалите казват, че е било добре, това не е вярно и те го казват само от уважение. Много ми се иска и за в бъдеще винаги да разполагам с гласчета, които ще ми дадат възможност да се представяме на ниво. Ще продължа с автентичния фолклор. Имам амбицията догодина да участваме в един Международен конкурс в Албена – „Фолклор без граници”. За мен той е най-качественият конкурс. Там е международно журито, като от всяка страна има участник. Участват много страни – Русия, Гърция, Турция, Македония, Сърбия, България. Много силен конкурс и амбицията ми е за другата година да ги подготвя, което означава, че ние трябва да направим с групата участие между десет и петнадесет минути.

Какво послание бихте отправили към Вашите възпитанички, а и към всички млади хора, които се занимават с някакъв вид изкуство?

Наред с музиката, която слушат в своето ежедневие, нека да слушат и фолклор, защото това е нашата музика. Фолклорът е нещото, което ни е оставило българи, дори през 5- вековното турско робство. Фолклорът е това, с което сме известни в чужбина. Фолклорът е нещото, което би ги научило да бъдат добри и да се уважават едни други.