Мариян Гребенчарски
Това лято се навършиха 20 години от историческото представяне на България на световното първенство в САЩ през 1994г. Националите ни, тогава начело с Христо Стоичков, Данчо Лечков и Наско Сираков завоюваха 4-то място в света, след запомнящиq се двубой срещу Аржентина , Мексико и разбира се тогавaшния световен шампион Германия, който детронирахме с 2-1.
Сега, 20 години по-късно, се предполага, че трябва да сме поне някаква малка конкуренция на световните сили във футбола. Но не сме. Трябва да започнем от българските клубове. Българският футболен съюз от 2015 година ще наложи ново правило – в титулярния състав да има задължително 6-ма българи.
Крайно време беше да се предприеме някакво действие. Всяка година отборите ни тръгват с големи надежди в евротурнирите и незнайно защо още в първите двубои отпадаме от отбори, които никой никога не е чувал по света.
Грандовете на България ЦСКА, Левски, Литекс излизат да представят страната ни с по 6-7 чужденци в състава си. Поне тези чуждестранни играчи да бяха с класи над българските момчета, но те не са. Българската школа е доказала, че има много добри кадри, но въпроса е защо не се използват от отборите ни. Младите момчета търкат пейките и се чудят какво да работят, докато незнайни футболисти разхождат екипа по терена.
Чудим се защо не върви националният отбор. Сменяхме треньори, помощник-треньори, масажисти и пак губим. Ако не започнат клубовете да разчитат на юношите от школите си, още 100 години няма да се развиваме. Младите момчета, израснали в любимия си клуб, биха се раздали много повече, отколкото играчите, дошли за пари. Ако нещата не бъдат променени, ще празнуваме юбилей от онова златно за българския футбол световно първенство, ще разказваме на внуците си колко добър отбор сме имали и ще си останем само със спомените.
