Анелия Балабанова
През последните години все повече туристи предпочитат да прекарат почивката си на нови места. Прекрасна възможност за това предлагат българските села, запазили автентичната си старовремска атмосфера. Огромната разлика между някое китно балканско селце и шумният и мръсен град, привличат не само нашите, но и чуждестранните туристи.
Срещата с автентичния български бит, запазил не само историята, но и духа на отминалото време, прави преживяването силно и запомнящо се. Тук хората намират не само приятно място за почивка, но и имат възможност да преоткрият някои аспекти на миналото.
Българските села са запазили не само духа на времето, но и истински реликви, принадлежали на хората от онова време. Атмосферата се допълва и от ръчно изработените легла, изтъканите килими и съградените от поколения къщи.
Освен всичко, тук туристите могат да се включат в основните селскостопански дейности, което да направи престоя им още по-интересен и запомнящ се. Много от чужденците предпочитат селския туризъм в България, точно заради преживяването, което той може да им даде.
Планината е раждала и продължава да ражда достойни люде. Хора с корав характер, честни и трудолюбиви. Ще ги срещнете и в Говедарци. Крепи ги мисълта за днешния и утрешния ден, но и спомените, закътани там някъде…надълбоко, в сърцето и душата. Успяват да съхранят във времето наследеното от техните майки, бащи и дядовци – ценните съвети, житейските възгледи и не на последно място майсторлъка, с който някога са си изкарвали хляба. Последният е поставил началото на занаятите, част от които са живи и до днес. Един от тези стожери на българщината е бай Георги Дришльов. Запознайте се с него.
Бай Георги, как се казва този уред, на които работиш?
Джалде. Имам го от 6 клас, тогава почнах занаята обущарлък. Черешче бях. Майсторът ми го направи специално за мен. Носил съм го чак под езерата. Там работиха конете на горското, сваляха трупи, а аз кърпех юздите. 7 години работих при Георги Даргов, при него научих този занаят. Но най–напред започнах при Андон ….он много ме обичаше човеко. Тука беше в Гълъбовата къща. С Ване работеше железарлък – железарски работи, имаха голям кожен мех и ме викаха да им дувам/Духалото е приспособление от кожа, сковано върху специална рамка, притежаващо подвижен всмукателен клапан, за създаване на въздух под налягане. В ковашките занаятчийски работилници се използва и популярното название мех или мях.Такова приспособление е използвано и в античната металургия. Понастоящем в ковачниците се използват електрически вентилатори/… Он, много ме уважаваше човеко и аз до обяд на училище после при него – на црън занаят. Казвах му „Бай Доне, дай аз да вразувам тая каруца, обичам гайки да наврътам” и поседох малко там и почнах обущарлъко у Арнаудските. Минах покрай тях и и майсторо ми рече: „Гоше, мани го тоя цигански занаят /железарлъко/, ела при мене да те научим – обущарлък. Най-напред изправях пирончета цел ден, първо умеех да работя с лявата ръка,. Майсторът все ми казваше: „Гоше, не пипай с левата” и така се научих да работя с дясната, а сега и с лявата и с дясната – нямам проблем, коя фанем тая. Джалдето е направено за работа с дясна ръка.
Работил ли си на друго място?
Да. На 120 чифта коне правех амутите. 8 бригади бяха. Мала църква имаше 2 бригади, Маджаре 1, а тука колко много беха. На сичките работих я. Поддържах амуницията на конете. После в стопанството, Божко ме тури на воденицата, а да изкарам и годините за пенсия бях и овчар. Това беше преди да се разтури стопанството, бех и 3 години воденичар и конете ковех и сарачлъко работех.Три работи ми даде, за да си изкарам пенсията. Благодарение на овчарлъко сега пенсията ми е висока.
Правил ли си опинци?
Още като обущарче. Дете бях, когато направих първите си опинци. Помня, че бяха не от кожа, а от гума. Мама първа ме научи за опинците, тя беше майсторка. Набръчкваше ги, а тата беше груб човек така ги носеше, без да ги набръчква за красота. Правил съм……
Показа ми много медали, повечето златни, чии са?
Това са медалите на моята дъщеря Йорданка Георгиева Кочова. Като спортист беше Лазарова. Зет ми Георги Кочов, беше конкурент на Пепето. Пепето мното го уважаваше.
Разкажи ми нещо за себе си, за родословното ви дърво.
Ще започна от края. Аз съм седмото дете на майка ми. Били сме петима души братя. Двама са умрели от някаква болест, нещо като чума, измирали са децата. Единият е Рангел, другият е Иван, после Тодор. Тодор беше подофицер в Самоковския полк, разболя се, беше настинал. Не искаше да остане в болницата и се прибра, три години го чувахме болен и 45-та година почина. Остана Младен, той като че ли не беше от нашия род …долно момче. Мама му викаше Шайка . Аз съм роден 1932 на 14 февруари. Значи седмото дете съм я и две сестри имам. Най голямата ни сестра, кака Йордана, се е родила в Балканската война 1915 година. Баща ми и чичо ми са били аризани /дадени/ у Доспей. Майка им е умрела, биле са маненки и баща им ги аризова у Доспей. Не е имало кой да ги гледа, дал ги е на едни богати хора, те са ги приели и са ги изгледали и войници са ги пратили. Помага ли са им, пасли са овците, козите. Чичо ми е ходил до трето отделение на училище, а баща ми една неделя е ишел на училище. Баща му го е носил с чувал у училището. Он не е искал да иде. Носил и го изсипвал у сред стаята. Всичките числа познаваше и името си, но не можеше да пише, слагаше палец. Въпреки това беше умен човек. От ротата е знаел всеки кой е и от кое село – паметлив човек. Мама беше страшна жена голема играорка, а баща ми беше по-срамежлив. И мама и тата са родени 1891 година. Баща ми умря на 80, майка ми изкара до 90 г. Единият ми брат Младен изкара 90 и едната ми сестра също доживя до 90 години. Дядо ми е живял 106 години, починал е със собствените си зъби. Майка ми все казваше: „Гоше, сиромашията е дома, като излезнеш низ портата, не требва да те жалят хората. Трябва да си по-весел от тях”.
Носи ли ти удоволствие да шиеш обувките на хората?
Преди имаше много качествена кожа, за стопанството шиех с биволска кожа, сега няма. Не съм върнал никого без да му свърша работа. Днешните маратонки само ги лепат, а аз ги и зашием. Така ми протече животът. Никога не съм бил богат, но преживях добър живот.
Кажи нещо за политиката.
Сегашното време е като преди 9-ти. И тогава търпехме като кучета. На пет души се полагаше 25 кила брашно на месец. Една фурна омесеше мама и по едно филиче ми се падаше на ден. Едва се наядохме като стана стопанството …разбра ли. Като стана стопанството, нямаше сиромах човек. Всички си направиха къщи, даваха цимент, тухли. Никога не съм бил комунист, но съм духом комунист – обичам да услугвам на хората.
Едва ли днес можете да си представите всичко да се прави ръчно – от дрехите, обувките, до постелките и всички останали неща, необходими за домашния уют. В миналото обаче освен пълноценното си участие в земеделския труд, грижата за домашния добитък, къщата и децата, жената в Говедарци е трябвало и да обича цялото семейство, за което неуморно се е налагало да преде, тъче, шие, плете. Храната също се приготвяла от стопанката. Представете си само – аромат на прясно изпечен хляб, който се разнася из цялата къща. Или пък току-що приготвено масло, сирене, извара или мътеница. А какво ще кажете за боза от чисто царевично брашно в качета без захар. Не звучи претенциозно, но със сигурност е достатъчно вкусно.
Дълги години жителите на Говедарци се снабдявали със стоки от първа необходимост – сол, ориз, газ, зехтин, памучна прежда за тъчене на ризи, зеленчуци – от Самоков, а по-късно чрез малки селски частни бакалнички или пък направо от производители от други райони, които докарвали на място своите продукти
Независимо от предизвикателствата, и в делник или празник, при радостни и тъжни поводи, хората са били достатъчно задружни, за да устояват на трудностите. Примерите са многобройни и някои от тях са описани от Димитър Мазганов. Когато се случи да изгори някоя плевня или къща, постройката се е възстановявала дружно от жителите на селото. Дървеният материал се е раздавал безплатно от общинската гора, превозът също се е извършвал безплатно от селяните, а за майсторите са се събирали пари от всички семейства. Местните помнят доста големи пожари – пламнали кога от детска ръка, кога от овчари. Местността Дебели рид и сега носи името Пожара, заради гората, горяла там. Хиляди кубически метри дървесина е унищожила огнената стихия, бушувала в Крайщето, местността „Сухарево” през 1928 г.
И мъже, и жени са се трудели наравно с мъжете в името на семейното благополучие и оцеляване. Иван Хаджийски правилно отбелязва: „Жената наред с мъжа не подгъваше крак. От тежката работа тя си почиваше, вършейки лека работа”. Така е било някога. Днес нещата са се променили. И не съвсем. Говедарчани продължават да са здраво свързани със земята. Вече стана дума за гатерите и дърводобива, който е характерен поминък за района. Надеждите на съвременните жители, които обитават селото обаче са насочени най-вече към туризма, планината и ските. Нищо чудно в скоро време Говедарци да се превърне в столица на белия спорт и да поизтупа от праха на тази малко позабравена слава. Ветеранката Зорница Гущерова разказва за онези безвъзвратно отминали моменти:
„Говедарци, намиращо се в полите на Мальовишкия дял на Рила планина, мое родно място и на двамата ми сина с красива природа, сурова снежна зима и прекрасни условия за ски спорт и туризъм.
Закърмена от малка с разговори в семейството ми и насърчавана от баща ми, още в началния курс започнах да се пързалям, като първите ски ги правеше майстор от Самоков и бяха наречени „славевки” на името му. За първи път ски в селото са донесени още преди 9-ти септември 1944 г. от Михаил Кръшник – учител в селското училище. Тогава моят баща Андон Николов Бързанов си направил свои, с които се пързалял по склоновете в Говедарци. През 1952 г. е имало вече писта край селото и на нея е проведено първото държавно първенство за мъже, на която по-късно и ние, учениците от селото се спускахме.
Първите скиори от селото са били моят чичо Иван Бързанов, Спас Георгиев Петров и Спас Сотиров, който по-късно е привлечен в отбора на ЦСКА. Марийка Божкова е първата жена.
Под ръководството на Иван Бързанов и Спас Петров още през 50-те години се сформираха отбори от учениците и ние, от селото, участвахме заедно с градските деца в първенства, каквито се провеждаха и на тази писта. След тях беше назначен треньор от Самоков – Георги Марков – алпийски дисциплини и бягане – Спас Петров. До тогава най-изявени са били техните деца – Жан и Марияна Петрови, Снежана Сотирова, Г. Мирчева, синовете на чичо ми – Георги и Емил Бързанови. През годините броят на талантливите момчета и момичета непрекъснато нараства. Аз вече бях в Самоков, в гимназията, а от 65 до 70 година във ВИФ „Георги Димитров” и след завършването ми веднага се завърнах в новосформирания клуб в Говедарци на работа, за учудване на много ръководители и треньори. Омъжих се. Създадохме двама сина и скиорите във фамилията се увеличиха. Съпругът ми Йордан Костадинов Гущеров същата година беше назначен за учител по физическо възпитание в ОУ „Димчо Дебелянов” в селото и ми стана пръв помощник. Това беше основната причина да остана в УСШ, цели 34 години до пенсионирането ми. Към УСШ-София област отделението по ски към училището просъществува до закриване на школата с групи по алпийски и бегови дисциплини. В бягането се смениха много треньори. Първият към клуба беше ветеранът Спас Петров, а накрая – Цветана Ранова.
Благодарение на УСШ и първите години на Окръжния съвет на БСФС се осигуряваха екипировка, зимни лагери и участие в състезания, а лятото лагери на море за желаещите школници. През 1970/71 г. беше открито Спортното училище – специалност „Ски” в Самоков. Беше ми предложено място, но аз отказах и започнах да изпращам школници след 5-ти клас. Следващата година в него влязоха М. Петрова, Снежана Сотирова и Генка Мирчева. Още първата година се убедих, че децата, планинарчетата са здрави, с прекрасни физически качества, дисциплинирани и с невероятен хъс за победа, което още повече ме мотивира да се отдам на работата си. Успехите не закъсняха.
Първите, в които видях бъдещите майстори на спорта са Христо Борисов Бързанов, Иван Златев, Христо Ковачки, Любка Кацарска. Те се ориентираха към ски бягане при Спас Петров, а после отидоха в Спортното училище. След 8 клас Христо Бързанов продължи средното си образование в Механотехникума – Самоков, а по-късно в ЦСКА. Той участва в три олимпиади доста успешно. Всяка следваща година нашите школници попълваха паралелките в Спортното училище. Печелеха медали, както в Републиканската селска спартакиада, така и в първенствата на Федерацията и тези на УСШ.
След завършването на пети клас випуск 1961 г. в СУ-Самоков влязоха рекорден брой школници като като в алпийските дисциплини най-изявени бяха Георги Джамбазки, Николай Крушарски, Пламен Божков, Боби Дормишев, Бойчо Шуманов, Райчо Стаменов, а от момичетата Катя Калпачка, Лорита Божкова, Пепа Милушева – пример за упоритост и спортен дух. Заедно с Евгения Богданова до 7 клас печелиха призови места в Републикански първенства на Федерацията и в тези на УСШ. Пепа след 7 клас в нашето училище с мое разрешение започна да тренира ски ориентиране и по-късно стана майстор на спорта и първата българска световна шампионка.
Болшинството мои възпитаници се реализираха в живота успешно като едни завършиха НСА, други Военни и полицейски училища и школи, а голям брой са ски-учители в Боровец и Мальовица. Накрая ще завърша песимистично, като изкажа своето разочарование от това, че от десет години в нашето училище няма учител – специалист по физическо възпитание за школи и треньори. Нищо не се строи, не се поддържат съществуващите писти и съоръжения. Разрушиха се почивните станции и да му мислят младите, какво ще работят. Броят на децата и общо на населението чувствително намалява през последните години”.
Разходите ли се из Говедарци, ще видите накацали навред много стилни къщи, места за настаняване и средства за подслон на туристи. През последните години тук са създадени добри условия за почивка, има много места за настаняване, подходящи за всякакъв вкус, сред които и семейни хотели в Говедарци, къщи за гости, планински вили и хижи, което го прави желано място за почивка на планина както през зимата, така и през останалите сезони от годината. Говедарци е основен изходен пункт за пешеходни преходи до Мальовица, Рилския манастир, Седемте рилски езера, а близо до селото е Йовчевото езеро, което е приятно място за пикник. Боровите гори наоколо са подходящи за разходка, а през това време може да се събират билки, горски плодове и гъби. Ако подминете селото и продължите напред ще стигнете и до разклонче към местността Гюлечица. Сред високите борови гори можете да се отдадете на пълен релакс или пък заедно с колеги да преживеете приятни емоции. Това е едно от най-живописните места в района, осеяно малки вили и хижи. Създадени са условия за катерене по стена, а полянките наоколо са подходящи за забавления и отдих. В селото се предлагат и различни атракции като каране на АТВ, велосипед, мотоциклет, скално катерене, дегустация на храни и вино, наблюдение на птици, фотосафари и др., а в река Черни Искър може да се лови балканска пъстърва. За любителите на велосипедния туризъм има маршрути до хижа Вада и по долината на река Лакатница. През зимния сезон условията за каране на ски са идеални, на около 2 к. в подножието на връх Малък Мечит е направена ски писта до хижа Мечит, обслужвана от ски влек и детски ски влек, а долината на река Лакатица се превръща в естествена писта за ски бягане. До пистата има чайна и ски гардероб, подпомагащи приятното изкарване на скиорите. В подножието на Мальовица също има прекрасен ски център. Близостта на Говедарци до Боровец го прави привлекателно място за любителите на зимни спортове, търсещи спокойна и тиха почивка след големите, оживени писти в големия курорт.
Животът си тече по старому. А идва есен… Като прекършен лист отлитат дните от календара в очакване на предстоящата зима. Както на много други места, всеки от жителите на селото ще потърси убежище от студа в своята топла слупена къщурка. Времето минава неусетно в компанията на добри приятели. Открай време песента и танца са били верен спътник на българина – от люлката до гроба. Дори когато му е най-тежко нашенецът е намирал сили да се усмихне и запее. Така е било в Говедарци. Многобройните състави към НЧ „Христо Ботев” и децата от ОУ „Димчо Дебелянов”, което продължава да функционира без слети паралелки с готовност се включват във всяка празнична изява. И не само. Заедно с малчуганите от ЦДГ „Незабравка” и библиотеката внасят доза живец в иначе доста сивото и скучно ежедневие. Рожба на художественото творчество са и кръшните хора и ръченици, изпълнявани някога под напева на момите или свирнята на кавал или гайда. Днешните жители на Говедарци са достойни продължители на тази традиция. При всяка възможност те не пропускат да развихрят въобръжението си. То намира материален израз във великолепни шевици, терлици и други неща, изработени от сръчните домакини. Мъжете са проявявали вещина в строителното изкуство – в направата на къщи, черкви, училища, мостове, стопански сгради и пр. Били са добри майстори при добива и обработката на дървени строителни материали – греди, дъски, летви и пр. Добри скотовъдци, чиято стока била ценена и търсена, те стигали чак до пазарите в Цариград, Венеция, Босна и др. Трудно може да се опише с думи това, което човешкият ум и ръце са създали. От всякъде блика красота и очарование. Често обаче нямаме очи, за да я видим и оценим, включително и заобикалящите ни природни даденост. Това обаче не важи за хората, които идват отвън и се впечатляват от пръв поглед. Те са най-верният барометър за богатството, което имаме, но го осъзнаваме едва след като го загубим.
