Изкуството не е за всеки. Трябва да имаш ръце да го докоснеш, дух и сетива да го усетиш. Понякога обаче това не е достатъчно. Важно е да можеш да отделиш истински красивото и ценното от пошлостта и кича, житото от плявата. Рано или късно това се случва и в живота на всеки човек настъпва повратен момент, в който преосмисля приоритетите си. Ралица Кенанова – собственик на галерия „Бисера” искрено вярва в това. Обектът отвори врати в навечерието на коледните и новогодишни празници, най-хубавото време в годината. Ралица по професия е детска учителка,а мъжът й Лъчезар – инженер. Изкуството е езикът, с който двамата общуват най-пълноценно и осмислят живота си. Така е вече повече от 20 години. Вижте подробностите:
Г-жо Кенанова, как дойде идеята да се занимавате с изкуство и какъв е статутът на новооткрития обект – галерия „Бисера”?
Галерия „Бисера” съществува от 20 години. За мен и съпруга ми това беше сбъдната детска мечта. По това време в Боровец се отваряха кръчми, а ние решихме, че ще правим галерия и така тръгнахме. Пет години по-късно направихме галерия и в Созопол, която в момента е като институция. Хората я възприемат като някаква забележителност, паметник, част от културния пейзаж. Тук се получи малко като провокация от страна на кмета – като имаме там и там, защо да нямаме и тука. На шега, на майтап, аз се съгласих да опитам. Името дойде съвсем случайно. Като започнахме в Боровец си кръстихме галерият си „Боровец”. Заминаването ни в Созопол беше съвсем инцидентно. Беше посред лято и видяхме една къща, която ни хареса. Решихме, че имаме някакви пари, които можем да инвестираме. Взехме помещението, но ни очакваше доста работа. Нямахме много време за организационни неща. Наблизо имаше една табела – „Бисера”, която просто я взехме и я сложихме. Така и остана във времето.
20 години малко или много са?
20 години са много време, защото ние вече се чувстваме уверени в това, което правим. Напълно съм наясно с фактите и обстоятелствата. Не се заблуждавам и не си мечтая. Просто ми се иска в моя роден град да има нещо, заради което и аз да се върна.
Изкуството ли това, което може да ни съхрани в несигурното ни ежедневие?
Иска ми се да е така, но не съм съвсем сигурна.
Какво ви кара да продължавате и да не се отказвате?
Аз не си представям друго нещо да правя, с друго да се занимавам. Достатъчно ми е това, което получавам от изкуството. Освен това ме зарежда. Контактът с публиката, хората, с които общувам са много важни. Почитателите на изкуството са една съвсем различна категория хора, с които се срещам постоянно. Когато видиш насреща човек, който се въодушевява е много приятно. Независимо дали купува нещо или не.
На по-съвременните автори ли залагате или на вече утвърдени имена?
Има автори, с които сме проходили заедно. За съжаление те са по-известни в чужбина и имат повече награди навън, отколкото в нашата страна. В България много трудно се допускат младите хора в тези среди. Навън когато кандидатстваш в някакъв конкурс и си анонимен лесно печелиш когато си добър. Ние наистина имаме такива автори – Тодор Овчаров, Данаил Кондиков, Светлозар Петков. Не искам да споменавам имена на автори, които в момента не представям.
Хората като че ли са свикнали с един по-примитивен начин на разсъждаване, на мислене. Ще се опитате ли да промените това по някакъв начин?
Това е основната надежда. Бихме могли да възпитаме публика.
Намираме се близо до галерията. Натъжавали ви, че тя стои затворена, без постоянна експозиция?
Жалко е това. Аз от дълги години не живея в Самоков и не съм особено запозната, но при всички случаи човек трябва да иска да направи нещо. Ако не иска, няма как да се случи. Всичко е въпрос на лично желание, лична удовлетвореност. За съжаление рано или късно всичко опира до пари. За мен лично обаче, ако не дадеш, няма как да получиш.
Вие самата опитвала ли сте се да направите нещо авторско?
Опитвала съм. Правя едни малки акварелчета от време на време, които са много лековати. Те са по-скоро за туристически хит (така му казваме в нашите среди) и някои приложни неща.Не мога да кажа, че създавам нещо.По-скоро се опитвам да ми е приятно, забавно и не бих искалада се сравнявам с хората, които настина създават изкуство.
Защо решихте да подавате ръка и залагате предимно на съвременните автори?
Всичките ни автори са съвременни и са млади хора. Винаги сме били отворени към младите хора. Тези, които обикновено маститите галерии, маститите художници и сдруженията отхвърлят.
Обществото длъжник ли е към тези хора?
100%. Обществото робува на имена, медийни личности. В много случаи обществото не се интересува от качеството, което е жалко.
На местни творци бихте ли подали ръка?
Да. Ние в момента представяме Георги Клисарски, Симона Георгиева и Школата на Маргарита Кьосева. Ние сме отворени за всички нови творци, за самоковци, стига да се харесва, защото изкуството е много субективно.
Човек може ли да се издържа от изкуство в България?
Може, но е трудно. Може да се издържа, но със сигурност не може да забогатее.
Компромис с изкуството трябва ли да се прави?
В 20-годишната си практика съм научила, че копромис трябва да се прави. Това е единственият начин да оцелееш, друг вариант няма. Този компромис ти дава спокойствието, че може да работиш и да се занимаваш с това, което искаш. Осигурява ти финансовата страна на нещата. И тогава можеш да отделиш време за неща, които смяташ за по-качествени. Няма автор, който да работи пълноценно, ако той не знае утре какво ще яде или децата му как ще отидат на училище. Не може да се чувства спокоен.
С други обекти като вашия поддържате ли някакви контакти?
Като гостуваща галерия сме правили изложба в Хасково. Имаме опции и за чужбина, но пътуването е много трудно, чисто документално. Много са бюрократичните спънки. Минава се през художествен съвет, който трябва да се произнесе дали нещата не са национална ценност. Отделно пътуването и за всичко се плаща.
Спомняте ли си кога беше първият ви досег с изкуството?
Трудно е да се каже, защото откакто се помня у дома е имало картини – на Наум Хаджимладенов, на Златка Дъбова. Вкъщи беше пълно с такива неща. Това е някъде в съзнанието ми. Съпругът ми рисуваше, сега вече не рисува и понеже не смяташе, че може да се развива в тази посока, решихме, че можем да представяме художници. Бяхме студенти когато започнахме. Аз съм завършила детска педагогика, той е инженер. Нищо общо с изкуството.
Важно ли е децата да се възпитават в любов към изкуството?
Много е важно. Когато се събудиш сутрин какво първо виждаш – едно е да се родиш в центъра на Самоков, друго е да се родиш в центъра на Рим. Когато си роден сред красота и изкуство въобще не ти се налага да мислиш какво е това, да учиш какво е това, просто го знаеш. За мен лично има значение, защото изкуството учи на красота, естетика. Даже и на цветове. Хората, които са облечени и носят непрекъснато тъмни, черни и кафяви дрехи ми се струва, че са тъжни. Когато човек общува с изкуството, той става по-цветен и една идея по-щастлив и радостен.
Самоков е място, натоварено с доста история. Това е градът на зографите, занаятчийски център в миналото. Зарежда ли ви всичко това по някакъв начин?
Много зарежда. Надявам се аз да подпомогна още повече този процес.
Но рано или късно се връщаш в действителността. Предполагам, че за издръжката на един такъв обект трябват доста средства. Вие оптимист ли сте, че ще се справите?
Да, оптимист съм. Ако не бях оптимист нямаше да се захвана, но е трудно. В тази област, може би на третата година всяка една галерия започва да се самоиздържа спокойно. Този период е доста дълъг, но аз съм наясно. Не се страхувам. Знам какво ме чака и какво предстои.
Мисли ли сте за някакви хора, които бихте могли да привлечете да ви помагат?
Не. Разчитам единствено на себе си. Мисля, че това е най-правилно. Ако успеем – успеем, ако не – продължаваме напред.
На какви хора ще разчитате като ваши бъдещи клиенти, все пак сме в туристически район?
През всичките години най-добрите клиенти за мен са били българите. Чужденците са случайно преминаващи. В общи линии търсят някакви сувенири. Много рядко има човек, който е някакъв ценител. Българите са клиентите, които имат отношение към тези неща. При нас много неща могат да намерят, стига да имат потребност от това. Предлагаме приложно изкуство, керамика, бижутерия. Всичко е уникално, подходящо за подарък или за декорация на дома. Изкуството е много субективно нещо. Подредили сме неща, които на нас ни харесват. Има моменти, когато съобразяваме къде се намираме и каква публика има. Това е много важно. Защото невинаги това, което искаш да покажеш би се харесало на посетителите. Трябва да се прави разграничаване. Това е може би един от компромисите, за които говорихме. Никога не ни се е случвало да наредим и една стена без спорове, което е много хубаво, защото всички казват, че се получава добре.
