Галеристът Иво Масларски: „Светът ще бъде щастлив, когато всички хора носят душите на художници”

Анелия Балабанова

Животът е кратък, а изкуството – вечно са казали великите мислители. Думи, пропити с мъдрост и смисъл. Замисляйки се върху тях човек осъзнава, че най-великото, трайно и ценно нещо, което можем да завещаем на следващите поколения е изкуството. То е издигнато на пиадестал в деня, в който самоковската галерия «Масларски» отбелязва своята 20-годишнина – 14-ти юли 2017 г.. Доста дълъг период, погледнато от позицията даже на един човешки живот. За галерия да не говорим.

«Трудно ми е да си спомня с колко творчески прояви на класици, на утвърдени автори и млади надежди съм се срещал в този възрожденски дом, колко редки библиофилски издания носят марката на галерията, но това, което не се забравя и което винаги ме е привличало в това неголямо пространство, в което винаги има нещо привлекателно и обаятелно красиво – това е духовната чистота, която го изпълва и превръща от обикновена среда, в която се излага изкуство, в съкровена част от самите нас. Само който не се е захващал с подобна дейност, само той не знае какво означава поддържането и развитието на една галерия не като сергия за плод-зеленчук, а като духовен храм» – пише в предговора в каталога по повод 10-годишнината на културното учреждение през 2007 г. акад. Светлин Русев. Години по-късно нещата не са се променили особено. Важното е, че галерия «Масларски» успява да оцелее с много усилия и любов, превърнати в творческа съдба. Към днешна дата е един от малкото примери, в които възрожденският дух витае в красивото камерно пронстранство като една висока и стойностна национална мярка.Всеки човек може да се потопи в неизмеримите измерения на изкуството, независимо от възрастта си, стига да има сетива, с които да го почувства. Един 20-годишен юбилей е повод за равносметка. Ето каква е тя за галериста Иво Масларски.

Г-н Масларски, 20 години малко или много време са за една галерия като вашата? Акад. Светлин Русев откровено споделя, че е не е никак лесно да се задържиш на хляб и вода. Как оцеляхте?

За времето, в което живеем и ситуацията, в която се намираме 20 години  е доста сериозен период. Дори и с оглед на един човешки живот. Да не говорим за галерия и то галерия в Самоков. Достатъчно години, за да може тя да поеме в определена посока и да оцелее, което всъщност е най-важното. Аз успях да го постигна и съм изключително доволен. Никога не съм се вземал на сериозно. Освен това обаче човек трябва да бъде много коректен, трудолюбив, да преследва една цел. Всичко това е свързано с много лишения и съм изключително благодарен на търпеливото ми семейство. Не винаги е било лесно. За мен обаче това е едно чисто човешко удовлетворение. За тази 20 – годишнина успях да издам и един каталог със съдействието на Община Самоков. Човек по този начин чувства някакво вътрешно удовлетворение.

Гостували са Ви различни автори със свои творби. Кое е най-голямото постижение за всичките тези години?

Не бих говорил за постижение, моят път е систематичен и последователен. Мога да кажа, че не съм паднал от нивото, на което съм бил и работя с най-известните български художници. Познават ме доста хора извън Самоков. Мярката и критериите, които съм си поставил винаги са били на най-високо ниво и това е както по отношение на изложбите, които съм правил в чужбина, така и на тези в Самоков. Като цяло мога да откроя издадените библиофилски албуми, както и пленерите, които съм направил и продължавам да правя с изявени наши автори извън България /в Гърция/ за няколко дни всяка година. Не мога да кажа, че са някакви върхове, но това е естествен път на една галерия. Начин да показваме едно стойностно изкуство, което надявам се да се хареса на доста хора.

Не беше ли появата на галерията доста голям риск, особено в началото?

Когато един човек прави нещо с любов, уважение и разбиране рискът не е чак толкова голям. Разбира се, във всяко нещо има риск, но аз не съм мислил за преходните материални стойности. Винаги за мен чистотата на духа, на близкото ми отношение с художниците е било водещо и никога не съм се поддавал на такива преходни неща, каквито са били парите. Понякога, когато идват пари като необходимост са добре дошли, но не това е основното. Моята цел е галерия „Масларски” да бъде на нивото, на което е. Опитвам се да не се поддавам на лековати изкушения, да работя със стойностни художници. Понякога има и непредвидими неща, но най-важно е човек да прави това, което иска и да го прави както трябва.

Това, че се ориентирахте към тип бутикова галерия правилен ход ли беше?

Бутикова не знам дали е точната дума. Аз имам едно селективно свойство, удържам на него и това е изградено от годините. От 40 години се занимавам с тази дейност. Преди това съм отпечатвал графика. С предишната ми професия съм надхвърлял чисто професионалните ми задължения, имал съм и продължавам да имам едно доста сериозно наблюдение върху развитието на българското изобразително изкуство.

Кое е това, което предпазва от комерсиално, кича и пошлото?

Има нещо, което не всеки го разбира и едва ли някога ще го разбере, а не е и нужно. Ако аз съм направил нещо, това не е даденост за всеки. Човек може да има много пари и да е направил какво ли не, и в същото време то да е някакъв абсолютен кич. Това е едно друго преследване. Аз не упреквам никой, далеч съм от това нещо. Когато обаче се говори за едно сериозно мерило в българската култура, когато нещата трябва да са на едно по-високо ниво компромис със себе си човек не може да прави. Аз компромис със себе си не съм правил. Това е останало като мое верую, което ме е крепяло през годините.

Професията ми като специалист по графични техники ми е дала прекалено много. Разговорът за изкуството винаги е бил приятен, но в никакъв случай лесен. Винаги възниква въпросът за значението на духовните ценности в нашия свят, който страда от недоверие към нематериалното, от страх към всичко, което не може да се измери и остойности с критериите на капитала. Затова пък всеки диалог посветен на ценностите е опълчване срещу еднозначността на лесните отговори за света, срещу уж непоклатимите порядки на пазарната йерархия. Оттам започва дългият полет на допира, усета и любовта, които с времето ме превърнаха в служител на красотата. Пътят е доста трънлив, а изкуството е съзерцанието, радостта на духа, вкуса, магията, която излита от сърцето и те прави полезен. 40 години отминаха като един миг. Поне от толкова време познавам художниците, с които първо съм приятел, а след това показвам в галерията си. Много е останало от безкрайните дни и нощи на отминалото време, на безкрайната надпревара между изгрева и залеза, на двубоя между лутането и възторга. За другото не знам, но са останали картините. Защото най-важното е да трогваш, да обичаш, да се надяваш, да тръпнеш, да живееш. Художникът дава велик пример, той обожава работата си. Светът ще бъде щастлив, когато всички хора носят душите на художници. Всеки с радост да върши своята работа. Добрите художници с изкуството си показват пътя на изгубените души. Това е тяхната житейска отговорност. С такива личности моята дейност е смислена, обоснована и картините носят радост. Усетът на всеки е различен, а свободата на избора свещено право. В случаите, когато ти искат съвет, трябва да бъдеш компетентен, кратък и искрен.

Възприятието за изкуството е субективно за всеки един човек, със сигурност е имало и упреци. Ясно е, че в България от култура и футбол всички разбират…

Това не е нещо, което може да ме притесни и вълнува, когато знам, че все пак съм на пътя. Аз например не коментирам работата на даден специалист в определена област. Хората, които наистина са навътре в проблемите на изобразителното изкуство, с които съм водил много разговори и съм получавал и съвети, от тях с удоволствие бих приел много неща. Бих послушал моите приятели художници, с които неслучайно сме водили дълги разговори. Никой не се ражда научен. Но има и нещо друго – не мога да искам повече от хората, от което всъщност са те. Всеки има право да бъде какъвто си е.

Успя ли галерията да съживи поне частица от възрожденския дух на Самоков  и достатъчно оценени ли са днес художниците ни от близкото и не чак толкова близко минало?

Пътят, по който се развивам е доста естествен. Никой не ми дава пари за това нещо и аз трябва да оцелявам по някакъв начин. И се правят какви ли не лупинги в тази област. Подготовката за 20-годишнина ми отне около две години, за да може да има нещо налице, което да се види. Самоков е дал много в изобразителното изкуство. Като се започне от самоковската иконописна школа и се стигне до появата на художници като Наум Хаджимладенов, Георги Белстойнев, Павел Францалийски, Христо Йончев – Крискарец. Даже и Слави Генев, който не е роден в Самоков. Хора, които са дали много за българското изобразително изкуство, не само за Самоков.

Днес в областта на изобразителното изкуство градът ни се свързва с Националната награда „Захари Зограф”. В последните години ставаме свидетели на коментари относно авторите и наградените картини.Трябва ли според Вас да се помисли за нов регламент при избора?

Според мен регламентът, приет от Общинския съвет е доста добър и това нещо е работа е работа на общинските власти, ако преценят. Освен това светът се развива. Всеки има право да коментира, но трябва да попрочете повече, да погледа повече, да знае повече и тогава да коментира. Ако това е основният проблем на самоковци, това значи, че всичко ни е наред и всеки е с една голяма отдаденост към изкуството.

Ако трябва да тръгнете и извървите същия път бихте ли тръгнал?

Да, с нищо друго не бих се занимавал. Аз съм казвал и друг път. Всички сме различни. Трябва да уважаваме различието и в края на краищата това е нормалното. Ако бяхме еднакви щеше да бъде много страшно.