Зоя Станкова
Напоследък, в ефира на национални медии и по-конкретно една от тях, нашумя темата за онкологичния център в Пловдив. Репортажи. Коментари. Различни гледни точки. Правота. „Погрешен завой“. Медици. Пациенти.
Всякакви лица. Всякакви гледни точки. И едно заболяване – рак. Рак, с множество лечения и излишъци.
И тръгваш да се луташ в един коридор. Болничен коридор. Разминаваш се с хората в бели престилки. Разминаваш се със съдбите и тревогите на обикновения човек, който се бори със зъби и нокти, вкопчил се в светлината зад черната диагноза. Сблъскваш се с живота, в чиито очи се прокрадва смъртта или със смъртта, която тялото „изхвърля“ и продължава напред. И се замисляш – за съществуването, за реалността, за смисъла, за ценностите, за усмивките и сълзите.
Факт е, когато твой близък е сред тези хора, „излекуваните“, сдобили се със съмнително вярна диагноза, няма как да останеш безучастен. Жалко е, че ако не си потърпевш не надигаш глас. Оставаш безразличен или правиш коментар, забравяйки след кратък интервал от време темата.
За съжаление, не с гордост, а с кръста от егоизъм и безразличие, който носим всички хора и аз се изказвам – не защото темата ме разтърси, а защото близък човек пострада. И все пак…
Защо да мълчим? Защото се подиграват със здравето на познати и непознати. Защото „изрязват“ живота от хората и когато се налага, и когато не е необходимо. Защото дузина лекари не дават, а отнемат живеца на своите пациенти. Защо?
И от кога болестното състояние на един се превръща в „частен бизнес“, в печалба за друг? С човешкия живот ли ще играем на хазарт и от това ли ще се печели? Ще залагаме органи наместо жетони ли? Ще търгуваме здрави хора за пари от клинични пътеки? Къде е човешкото?!
Човешкият живот не е и валута с непостоянна стойност, която да разменяме според времето, външните влияния, интереси и прочие. Човешкият живот е нечие Аз, нечие съществуване сред големия свят, което никой няма правото да съкращава или отнема.
Да разказваме. Да, ще разкажем. Ще разкажем за лечебно заведение, което се превръща в Ад за шепа хора, от които „изтича“ живота и за образно казано – дяволи преоблечени в бели престилки, заменили тризъбеца с лекарски слушали.
Защо да разкажем ли? Заради некомпетентност. Заради нулево отношение към пациента. Заради липсата на уважение към потърпевшия, страдащия, болния. Заради лекарски егоизъм. И още куп подобни проявени дребни човешки недостатъци, които явно ръководят голяма част от медицинските лица, които обгрижват по особен начин и стандарти своите пациенти. Твърди се, че във въпросното лечебно заведение се работи по европейски стандарти, но недай си Боже да му се наложи човек да влезе там да им види стандартите.
Тук непременно ще се появи моментът със силата на отричането, който е неизбежен. След него ще дойде моментът с режим „оправдание“. Паралелно с него ще се появи липсата на хуманното. Паралелно с тях ще се „покаже“ и силата на лекарските клетви. Ще стигнем до момента – „гузен негонен бяга“. И, за да е пълен и затворен кръгът ще завършим с осакатения заболял човек.
Във водеща национална медия бяха разказани пет случая от онкологичния център в Пловдив. Да се запитаме ли пет от колко подобни?! Не желая и да си го помисля…
Да мълчим? И защо, за да остават безнаказани гаврите с човешкия живот ли? Не е нормално в болнично заведение, което претендира за някакво ниво и професионализъм, опериран човек да стои и да чака старшата сестрата да си сложи хистологичните изследвания в джоба, да претича по пантофи до съседната „барака“, както самите медицински лица си позволяват да се изразяват – „Там, в трета база. В бараката.“, за да донесе на пациента резултатите. А, ако трябва да идеш на рентген. О, тогава те „товарят“ в автобусче и те карат в другия край на града, след което те връщат обратно за ехограф и евентуално до ден или половин може и да бъдеш приет в болницата. Идилия за болния!
И да продължим, не е нормално лекар, който е ампутирал гърда на заболяла от рак жена, очакваща резултатите си от хистология, да и предлага да дойде отново при него, защото видите ли този лекар поставя и изкуствени импланти. Жена, при която влизат с думите – „Браво, еди-коя си, отличен! Имаш добри резултати!“. След което, при изписването на две пациентки с една диагноза – рак на гърдата, едната с доброкачествен тумор, а другата със злокачествен тумор, да се дава едно и също следоперационно лечение – химио и лъчетерапия. Обяснението „превантивни мерки“. В последствие на жената с доброкачествен тумор биват направени осем вливания на химиотерапия в Пловдив, а на жената със злокачествения тумор, отказала се от „услугите“ на въпросния онкологичен център и отишла в друго лечебно заведение – шест вливания на химиотерапия.
Друг интересен момент, който да вмъкнем е, че след операция с радикално отстраняване на орган няма психолог, а това е не просто важен, но и задължителен момент при подобен тип манипулации. За всяка ампутация са необходими психолог и пластичен хирург дори, които да подготвят пациента. Тези неща ги пише и в най-обикновени форуми дори.
Не е нормално да подписваш документ, който докато лежиш на операционната маса дава правото на лекаря да реши ще маха или не орган, за който документ ти се заявява- „Подпиши тук, че докато си в упойка можем и да ти отрежем гърдата“. Това ли е начинът за поднасяне на дадена информация, която може психически, а в последствие физическите „изменения“, да травмира пациента.
Не е нормално да отправиш запитване за лъчетерапия, на която ти е заявено, че трябва да идеш, и да получиш отговор, че те там не правят такава, а в същото време да се провежда лъчетерапия в самата болница. Но за там не получаваш информация, изпращат те директно във втора база. Някой може ли да даде отговор на въпроса: Защо?
Ето това е здравното обслужване в страната, без да омаловажавам по никакъв начин труда и работата на добрите, съвестните и хуманните лекари, които работят с професионализма, а не с интересите си, които помагат на хората и които за наше щастие все още има, осакатява хората.
Здравната система е без коментар. Държавата е без коментар. Наказателните органи са без коментар. Какво да очакваме? Да се узакони осакатяването на народа, чрез вещи институции.
Приказка! За някои, за жалост, приказка за „лека нощ“.
