Когато говорим за някого, който вече го няма сред нас, в мислите ни нахлуват безброй клишета – за болезнената загуба, за света, който вече няма да е същият, за това, че той вечно ще е с нас и други подобни заучени фрази. Истински, въпреки своята всекидневна употреба, но нямаме желанието да ги „прилагаме“ за нашия приятел и колега Георги Чапкънски, който живота отведе на далеч. Той преди всичко беше човек, от онези, които няма как да не оставят диря в сърцето на всеки, до който са се докоснали. Диря в живота.
Човек, с когото някои от нас бяха повече от четиридесет години в читалищните репетиционни и сцени, с когото започвахме нови проекти и завършвахме стари. Човекът, запазил духа на едно по-старо време и много държеше на това. Той искаше всичко да се прави, така като се е правило преди, така той го чувстваше най-истинско и най-вярно.
Ценни остават за нас неговите съвети, работа, отговорност към всички нас, към всичко, което сме правили заедно и което е оставило своята светла диря.
Не думите, а делата са важни и той го доказваше многократно, борейки се ту с голямата си болка по незаконната сеч в гората, ту с дейността си в читалището, което винаги е било като храм, както за нас, така и за него – силно като вяра и могъщо като икона. Един живот, еднакво посветен на културата и професионалния дълг. Но и еднакво откровен и в двете житейски поприща.
Георги Чапкънски премина през мандолинния оркестър, инструменталния квартет, ВИГ „Лунни лъчи“, дуо „Романтика“, винаги с нагласата, че всичко в музиката трябва да звучи, така както е написано от автора, задължително на живо, без намесата на съвременните технологии и винаги направено с висок професионализъм!
По същия начин се отнасяше и към ангажиментите си в читалищното настоятелство в последните повече от десет години, за което освен „благодарим ти“ – друго няма какво да се каже!
Загубихме най-добрата първа мандолина, с най-финото тремоло и човек с духа на възрожденски читалищен деятел!
Приятелю, пианото ще мълчи настоятелно в къщата ти, сърдито на целия свят, че те няма. Мандолината ще „изтръпва“ от чакане да я вземеш в ръце на репетиция. Стъпките ти ще отекват дълго на нашите сцени. Приятелите ще те търсят и ще намират куп спомени, които се смеят през сълзи. А, нашето читалище, то осиротя… Ние изгубихме не просто приятел, един самодеец, читалищен настоятел, един Човек с главно „Ч“, ние изгубихме по едно парче от сърцата си заедно с твоето „заминаване“!
Вярваме, че вече сте заедно с Асен Попвасилев, Христо Тошев, Милка Янакиева, Цанко Атанасов, Кирил Янакиев, Гоцо Златанов, Христо Янакиев и другите колеги, които вече не са сред нас и настройвате мандолините…Прощавай, приятелю!
От колектива на Читалище-паметник „Отец Паисий – 1859“
