В дебрите Пирин Ултра 2019 – DNF

След като започнах да тичам преди 2 години и миналата година ходех предимно на къси състезания, тази година реших, че ще направя няколко по-дълги. Витоша 100 щеше да е първото, в което да видя как ще се чувствам да не спя една нощ и как ще ми дойдат 100 км. След това щях да направя 76 км на Трявна ултра и целта за годината беше Дивото прасе – 110 км., където исках да се представя добре.

Когато обаче наближи края на ранната регистрация за Пирин ултра доста се позачудих, но все пак реших да се запиша за 160-те километра, с ясното съзнание, че вероятно ще ми дойдат много и няма да мога да ги завърша. В течение на годината поизпълних плановете и на Дивото прасе се представих по-добре от очакваното – завърших трета. След това беше Адвенчър скай ръна и там като се класирах втора, започнах да си мисля, че може пък и да мога да ги мина тези 160 км в Пирин.

И ето ме на старта, с цели трима приятели, с които сме се уговорили да тичаме заедно поне през нощта и още около стотина оптимисти, поне половината от които не знаят какво ги чака. Аз бях успяла да поспя през деня и бях спокойна, че първата нощ няма да е никакъв проблем. Следването на трасето – също, защото и тримата ми приятели бяха с часовници с тракове. Затова си тичах кротко край тях и си мълчах.

Забавното почна почти веднага щом влязохме в гората над Банско. Ние си следвахме трака, който преди три седмици бяхме проверили и знаехме накъде води. Изведнъж обаче, започнахме да чуваме хора да викат в нощта и са връщат назад от някакви неизвестни посоки, които бяха хванали. Малко по-късно започнаха да ни задминават едни от най-бързите бегачи, които трябваше да са далеч пред нас. Както разбрах после, една голяма група се насочила по пътеката към хижа „Дамяница” и джип на организатора се наложило да ги пресреща и да ги връща на трасето. Т.е. някои хора най-вероятно бяха хванали маркировката на някое от другите две трасета.

Следващите 4 часа няма какво да ги говорим, походихме, побягахме на спусканията до хижа „Гоце Делчев”, а после се набирах на щеките по пистата и черния път към хижа Безбог. На този първи пункт нещата обаче не изглеждаха добре. Вярно, че ни посрещна усмихнат Пирин Галов, но вътре имаше над 30 човека сигурно и нямаше как да се размине човек и да си вземе нещо за ядене. Не, че и имаше много за ядене. На мен обаче най-много ми се пиеше нещо топло, че нощта взе да става доста студена и водата в шишетата ми беше ледена. Извадих някакъв невероятен късмет, че едно момиче ме попита искам ли нещо и аз като казах чай, тя не само, че ми го осигури, а ми сипа и меда в него, че аз нямах свободна ръка и място, където да се обърна.

За съжаление, приятелите ми са почитатели на кратките почивки по пунктовете и едва успях да си изпия чая и пак хукнахме нагоре. Изкачване, малко слизане и после като се почна онова ми ти изкачване към Тевно езеро …. леле, леле. На високото започнаха да се показват езера, които едва виждах в тъмното, само някакви силуети в началото (Валявишките), после обаче просветля и видях Превалските езера и самото Тевно езеро. То не ми се стори чак толкова инвънземно, колкото миналата година, но беше хубаво. Още по-хубаво от него беше почивката от 1 минута, която ми дадоха, докато Цецо наливаше вода.  След това се почна любимото ми слизане към хижа „Пирин”. Ходене, тичане, ходене, тичане и накрая само тичане. Ей, за трети път проверявам и тая хижа все си е на гъза на географията. Започнах да усещам, че приятелите ми вдигат темпото на светлото, а на мен това вдигнато темпо ми става бързичко. Мислех да ги зарежа още преди хижата, ама нали беше надолу, колко да ми избягат? Реших да ги зарежа на хижата.

Дотук добре, те тръгнаха, аз им обещах да не оставам сама през нощта и се опитах да си почина както трябва. Но сърце не трае – починах още 5-6 минути и аз хукнах. Т.е. започнах да ходя бързо нагоре. Този участък от трасето миналата година ми беше доста тегав, защото неразумно бях излапала едно кюфте на пункта. Ама сега като си знаех урока и никакви кюфтета не ядох, нещата бяха по-добре. Даже успях да изкача прословутите Кукли в едно добро състояние на духа и тялото. После послизах надолу, пътеката към Беговица си я знам наизуст вече, което не помогна много за леките болки в колената, ама нейсе. На Беговица ме застигна Мая Танева и въпреки, че се опитах да и избягам, после на спускането ме отмина като флагче. Тя е в много добра форма тази година и не мога да се меря с нея. Преди това, на изкачането към Тевно ни беше отминала и мексиканката и знаех, че се движа трета или четвърта.

Като отминах най-ниската точка и почна изкачването, намерих камъка, на който много се чудих миналата година дали да се отказвам или не и поседнах на него да анализирам положението. Чувствах се все още доста добре, въпреки че бях изминала 20-тина километра повече от миналата година.Обаче бях забравила по-нататък изкачването през гората колко е стръмно. Там някъде се засякох с двама младежа и походих с тях, за да не ми е скучно сама. Единият беше хърватин и каза, че е ходил на UTMB. Като го попитах кое от двете трасета е по-тежко, той каза, че определено Пиринското е по-тежко. В Алпите състезанието било по широки туристически пътеки, с прилични наклони.

Изкачих с тях горската част, но на откритото им казах да си вървят напред сами, защото смятам да полегна на някоя полянка и да си дам една прилична почивка, че почвах да се уморявам зверски.Тъкмо поседях няколко минутки и гледам, че отдолу се задава Мони, с който бях походила по-долу, но го бях отминала, че той качва бавно. Реших, че малко компания не е за изпускане и тръгнах с него. Влачихме се и се влачихме нагоре към Синанишка порта. Вече неговото темпо хич не ми беше бавно, та явно силиците ме напускаха. Не знам точно в кой момент на това изкачване взех да се замислям сериозно колко още път ме чака и колко уморена съм в момента и как ме боли грозно кръста. Важното е, че за около пет минути обмисляне реших, че май ще е най-добре да се откажа на Загаза. За какво ми е да бъхтам още една цяла нощ, и цял ден и Бог знае дали не част от третата нощ, си викам? Още повече, че ме чакаше и легендарно гадното изкачване на връх Пирин. Помедитирах върху мисълта, че има голяма вероятност да вляза в тройката, ама установих, че тази мисъл не ме въодушевява особено. И му казвам на Мони, че това ще е – само да се добера до Загаза и се прибирам. Той в началото не беше решил какво да прави. Аз се опитах да му кажа, че ако има сили трябва да продължи, но постепенно, със следващите изминати километри започнах да го усещам, че и той клони към отказване. Изкачихме Синанишка порта и започнахме да слизаме. Най-сетне видях прословутото Синанишко езеро – хубаво наистина, но скалите над него ме впечатлиха още повече.

Не знам обаче защо бях жестоко заблудена, че Загаза е близо до Синаница. Сигурно защото директора на състезанието беше казал на конференцията, че пункт Синаница е махнат, поради близостта си със Загаза. Какво ти близо???!!! Тоя път към Загаза ми се видя абсолютно безкраен. Освен кръста, започнаха да ме болят и крачетата и започна да ми писва страшно.

Едно безкрайно слизане през едни гори тилилейски, и все чакам да се покаже черния път и все го няма. Мислех, че Мони ще оттича надолу, но и на него му идваше в повече явно и си стоеше с мен. Стигнахме в крайна сметка до черния път, но и по него се оказа, че ще походим доста. Взе да се смрачава, аз обаче казах, че никакъв челник няма да слагам, нали трябва да стигнем скоро. После стана тъмно като в рог и Мони  все пак извади челника, а малко след това, на около 20-тия час, се показа най-сетне и хижата.

Доброволците там бяха изключително любезни, но ние още по-любезно им заявихме, че сме до там. Имаше уж една добра новина, че всеки момент ще пристигне бус да събере отказалите се, която малко по-късно обаче се оказа фалшива. Явно някои от организаторите не знаеха, за такъв бус, който бил обещан от други от организаторите. Ужас! Аз поседях, примолих се за един упсарин, че почваше да ме дращи гърлото и по някое време се захлупих на масата да спя, надявайки се, че бус все пак ще дойде по някое време.

Един от бегачите обаче ми каза, че няма смисъл да спя на масата като горе има легла и ме настани в една от стаите да си почивам на спокойствие. Мисля, че ударих един час сън, но се събудих по някаква причина и слязох обратно долу да видя какво става. Гледам, че този, който беше обещал да ме събуди при идването на буса го няма, но се оказа, че предал ангажимента си на Мони. И за сетен път ми са отвори късмета с един румънец, който беше дошъл с приятелката си само, за да си вземе дропбаг-а и се съгласи да вземе двама души с него до Банско. Разговорът с румънеца беше много интересен, защото се оказа, че той е редовен участник в българските ултрамаратони, че в Румъния нямало достатъчно такива. Обсъдихме организацията и слабите и силните им страни, но на моменти се унасях и губех нишката на разговора. Добре, че той се умълча по някое време та да дремна за няколко минутки. Повече нямаше как, защото само който е бягал на дълги състезания знае какъв е ужас после да седнеш със свити крака в кола.

На сутринта се събудих доста свежа и нищо не ме болеше, та за миг се зачудих дали все пак нямаше да е по-добра идея да се наспя на Загаза преди да реша да се отказвам, но не оставих тази мисъл да ме преследва  дълго … Истината е, че не бях подготвена за такъв супертежък супермаратон в Пирин и трябва още някоя и друга фурна хляб да изям, за да съм в състояние да се справя. После още двама от групата се отказаха. Единият го бяха прибрали от Сенокос, другият аз го прибрах от Яворов и в късния следобяд посрещнахме с бурни аплодисменти единственият, от нас, който успя да финишира на Пирин Ултра 160! Много сме горди с него!