Слайд категория
„Влез в час” с Румяна Момчилова и Кристиян Гочев

За извънкласната дейност и за свободата на действията и мисълта
Защо смятате, че вие точно бяхте избрани за пряко участие във филма?
Крис: Деян избра нас с Руми, защото сме активни и социално ангажирани хора. А и защото се познаваме с него и споделяме много общи неща, част сме от Младежкия парламент. Всъщност ние заедно стартирахме идеята за този парламент в нашия град.
Руми: И най-главната причина може би е, че сме активни. Освен с парламента, се занимаваме с театър и с много други неща.
А други ученици не проявиха ли желание за участие и за изказване на мнение?
Руми: Повечето са до момента, в който нещата станат сериозни и трябва наистина да си изкажат мнението. Може би ги е страх от последствията, ако споделят нещо не толкова положително за средата, в която живеем или за училището, в което учим. Защото в действителност станаха някои неща след заснемането на филма.
Крис: Понеже е документален филм, идеята е да се заснеме нещо реално и истинско.
Искате да кажете, че е имало реакция след назоваването на някакви неща във филма?
Руми: Да, след моята реплика, че училището реже крила. Аз имам наблюдения, когато съм била в мажоретния състав или на фестивал с театралната група, никой от учителите не идва да ни пожелае късмет. За тях единствено е важно да се върнем бързо и да си наваксаме с уроците. Никога не са се интересували от нашите постижения. Подценяват ни страшно много.
Какво е мястото на младите хора в един малък град? Те невидими ли са? И в тази връзка каква е ролята на училището?
Руми: Като начало училището подценява учениците, няма почти никакви извънкласни дейности. И по този начин ги мачка като хора и те нямат никакво желание да се занимават и да променят да имат някакво различно виждане за нещата. Мисля, че в малкия град трябва да се случват много по-бързо нещата. Младите трябва да имаме възможност да си изразяваме мнението, може и нещо да се промени.
Крис: Не знам как е в другите страни, но тук сякаш се пренебрегват малките градчета. Всичко е концентрирано около големия град. И нали казват, че българите, които излизат от страната стават съвсем други хора – отговорни и работливи. Имам чувството, че е така и когато човек от малкия град попадне в големия град става съвсем друг. В смисъл, развива се и върви напред, а тук мисли, че всичко му е позволено.
Да ви върна на темата с училището. Каква според вас трябва да е неговата функция?
Руми: Да произвежда креативни хора.
А дали това е възможно, като се има предвид, че една голяма част от учениците нямат интерес към почти нищо. Какво трябва да направи един учител в такива условия?
Руми: Ще ви дам пример с Деян Петров. Той имаше индивидуален подход към всеки.
Крис: Той, например, разбра интересите на всички – кой се занимава с футбол, кой с театър, кой с друго. И по този начин намираше общ език и успяваше да скъсява дистанцията между учител и ученик. Според мен учителите трябва да бъдат с график – 5 години да преподават и 5 години да работят нещо друго в училището.
Руми: И сега, когато не ни е учител, ние пак си поддържаме връзка и приятелски отношения. Учителите трябва да се държат с нас като хора.
Каква е цената на назоваването на нещата, такива каквито са?
Руми: Много висока.
Крис: Обикновено тези, които се подмазват на учителите изкарват високите оценки и са оформени по даден предмет много преди останалите. А тези, които казваме истината оставаме с 4-ка например.
Руми: Но после, когато отидем на практика, този който има шестица се обръща за помощ към този с тройката, защото знае много повече от него.
Съгласни ли сте с изказването на Деян Петров във филма, че в града ни средата е негативна и има невярващи в себе си ученици и невярващи в тях учители?
Руми: Така е. Ние правихме различни акции. Една от тях беше раздаването на безплатни прегръдки или за Коледа безплатни пожелания и късмети, пяхме на центъра коледни песни. Хората бяха доста скептични и мрачни като цяло.
Крис: Като страничен наблюдател може би нещата се казват най-точно. Самият проект залага филмите да бъдат заснети в малките населени места. Защото всички гледат към големия град.
Руми: Филмът цели да ни покаже такива, каквито сме – как си забравяме мисълта, как се смеем, без заучените думички.
Крис: В епизода за Горна Малина учениците имат студио, те са много дейни, те пишат проекти. Кипи живот в малките населени места. Много хора не биха се включили, защото е доброволческо.
Руми, ти казваш, че самоковци са сиви и мрачни хора. Така ли ни виждаш?
Руми: Може да се каже. Не са свикнали да се радват на чуждите успехи. Свикнали сме всичко да е индивидуално – всеки дърпа чергата към себе си.
Крис: Имаме толкова много успехи в спорта. Защо не можем да се радваме на тях?
Мислите ли, че учите в най-грозното училище в Самоков? Каквато реплика беше отправена към вас при излъчването на пилотната серия пред самоковската общественост.
Крис: Ние мислим, че учим в най-интересното училище в града. Кой друг учи в къща? Кой друг има две сгради – и то едната в една в единия край, а другата в другия край на града. И се тича между двете. Нямаме закрита спортна зала. Разчупено е – едната стая е 2 на 2, другата е много по-малка. Имаме голям двор в долната зала и сме до реката.
Руми: И се случват толкова много неща в него. Има си чар. Долната сграда сега е ремонтирана и изглежда много добре.