Анна Манова
Определението „обикновен човек”, пришито към някоя личност, особено такава, която твори не ми стои уместно. Пък дори и самият творец да го използва като кратко описание за себе си. Това просто е „одежда” на скромност на човек, който обича да наблюдава света и да го преразказва чрез перото си. Този наш толкова многопластов, понякога абсурден, друг път драматичен, забавен или крайно тъжен, свят и … живот.
Владимир Кабрански е от тези личности – скромен, писател, творец. С тих глас, но с ловко перо. Самият той не харесва излишния шум и крясъците, особено когато те умело заглушават доводите. Определя първите си опити в писането като „несъвършени и плахи”. Не намира писането като самоцел и ненавижда въпроси от типа –„какво е искал да каже авторът?”. Всъщност четенето и писането той използва с единствената цел да съхрани жив разума си в това толкова объркано и болно откъм ценности и разбирания време.
От 2008 година има собствен блог – „Нямам идея. Тетрадка за упражнения”, където публикува всичко онова, което е минало през сетивата му. През 2016 година вече са налице трите му литературни „чеда” – „Страната на фантазиите”, „Разказани прикази и приказни разкази” и романът „Кланица”. Владимир Кабрански е любител на кратката форма. Но почувствал желанието на повечето разкази да „пораснат” се ражда и фентъзи романът „Кланица”. По думите на автора той е експеримент. Излиза от печат в средата на 2016 година, а е представен пред читателите си през есента.
За писането, блога, новия роман и творческите търсения, си говорим с писателя Владимир Кабрански.
Здравейте, г-н Кабрански. Споделяте, че трудно говорите за себе си, така пишете и в предговорите на книгите си, така казвате и при тяхното представяне пред аудитория. Определяте се като обикновен човек, който се увлича по писането. И все пак – кой е Владимир Кабрански?
Не се увличам от писането. Когато дойде, просто не мога да го спра. За мен обаче писането е само хоби. Хоби, което е много по-ангажиращо от отглеждането на кактусите ми и много по-евтино от фотографията, която също ме увлича. Роден съм в Самоков, учих в гимназията, а след това химия в ТУ (ВХТИ) – София. От 27 години работя почти без прекъсване в производството, като технолог – химик. Не е лека и доходна професия. Преживях затварянето на две от фирмите, където съм работил „Мусала“ и „Самоковска комуна“. От десет години работя в „Самел – 90 АД”.
Нека започнем от самото начало – от къде се породи желанието Ви да се изразявате в писмена форма?
Не съм съвсем сигурен. Винаги съм обичал да чета, поглъщайки всяка книга, без значение от жанра и автора. Четенето беше и е моят начин да запазя разума си в този забързан свят. Бях редовен читател в библиотеката, но в един момент спряха да работят в събота, а през седмицата определено нямах възможност да взимам нови книги. Личната ми библиотека е голяма, но почти всичко в нея бях препрочел по няколко пъти. Тогава открих четенето в интернет. Електронните библиотеки, в които имаше толкова книги, които не бях чел, че няма да ми стигнат и сто живота, за да успея. И, разбира се, блоговете.
В последния ден на 2008 година създадох мой блог. Не с идеята да пиша. Това беше удобен начин да следя написаното в другите блогове. Имаше толкова много автори и текстове, от които можех да избирам и не съжалявам. Най-хубавите неща, които съм чел – проза и поезия – са били в старите блогове. За съжаление повечето вече ги няма. Няма и много от хората, които пишеха в тях. Напоследък и аз рядко публикувам в блога. Предимно снимки и настроения. В онези първи дни и месеци разбрах, че блоговете са нещо повече от текстовете в тях. Те бяха начин за общуване и то чудесен начин. Много по-добър от сегашните социални мрежи. Първите ми текстове бяха част от това общуване. Несъвършени и плахи опити, но се оказа, че много хора харесваха написаното. Може би след година открих своя начин да споделям идеите си и това бяха моите приказки. Открих и нещо, което бях забравил. Аз нямам силен глас. Не харесвам говорилнята, в която се превръща всеки спор днес. Не харесвам как крясъците надделяват над доводите. Е, написаното никой и никого не може да надвика. В началото казах, че четенето ми помага да съхраня разума си в този луд, луд свят. Писането също.
Блогът Ви носи доста нетрадиционното название – „Нямам идея” с интересното подзаглавие „Тетрадка за упражнения”. Защо точно това название избрахте?
Името на блога е малко комична история. Когато го създавах, трябваше да избера свободен адрес, който исках да съвпада с името. Оказа се, че не е лесна задача. Каквото и име да ми хрумнеше, вече беше заето. Опитах поне тридесет имена и се отчаях, а формата ме подканяше да избера ново. Написах в полето „nyamamideya“ и името се оказа свободно. Така си остана. Между другото малко хора обръщат внимание на подзаглавието на моя блог, а то е „тетрадка за упражнения“. Да, този блог се оказа точно това.
През месец юни излезе от печат третото Ваше „чедо”- фентъзи романът „Кланица”. Защо роман, след като сте любител на кратката форма?
Романът се роди като експеримент. От известно време усещах, как всеки от разказите, които пишех, иска да „порасне”. Историите искаха да продължат след последната точка. Не бях сигурен дали ще се справя с по-дълъг текст, защото е много различно, но един ден реших да опитам. Оставих историята да продължи и се роди „Кланица“.
Заглавието на романа звучи доста зловещо. Какво влагате в него и търсен ефект ли е това?
Не съм търсил ефект. Поне не умишлено. Заглавието дойде от мястото, където започва съвременната история в романа. Може би, щеше да е по-правилно ако бях избрал „Синя луна“, но изборът вече е в миналото.
Определяте „Кланица” като „тежка книга със светли моменти”. Защо?
Заради надеждата, заради вярата в хората, която все още имам.
Какво всъщност се случва с героите по време на появата на странната Синя луна? И защо те са обобщени като образи – президентът, свещеникът, старецът, героят хейт?
Появата на Синята луна отваря поредната кутия с нещо, което е създадено, като дар за хората. Дар, който обаче е използван, не по предназначение. Първоначално от Хейт – създаден да бъде пазител и пастир, а превърнал се в чудовище. После и от част от хората, опитващи се да използват „циклопите“. Обобщените образи са нещо, което използвам и в приказките. Мисля че героите са важни, само като част от действието и историята, която се разказва. А, Хейт? Той е пример как се ражда омразата.
Кое всъщност е предпоставка за раждането на тази омраза?
На представянето на книгата /бел. ред. 20 октомври 2016 г./ ме попитаха кое ражда омразата. Някой каза, че омразата се възпитава, разговорът тръгна в друга посока и не можах да отговоря. Според мен в основата на омразата е човешкото Аз. Егоизмът, страхът да не ти отнемат нещо, което вярваш, че е само твое. Замисляли ли сте се, как например, една любов може да се превърне в омраза? И защо? В този ред на мисли омразата живее във всеки човек и трябва само да се отвори подходящата врата. Нещо, което политици и религии правят откакто свят светува. Ако си спомняте книгата на Оруел „1984“ и Двеминутките на омразата, след първата минута на участващите вече не се налага да се преструват. А Двеминутки днес се организират всеки ден. Наричат ги с други имена, но принципите са същите.
Наистина ли светът и животът ни толкова са се изострили, че са се превърнали в своеобразна кланица? Убийци ли са хората и на какво?
Мисля, че да. Не мога да изброя колко кървави конфликти по света е имало през моя живот. Не мога да изброя и за колко случая на с нищо непредизвикана жестокост съм научил само в последната седмица. И то само в България. А, по света? Не мога да приема обаче, че хората са убийци. Повечето хора са просто жертви или марионетки без собствена воля. Мисля че създаването на хора-марионетки е най-жестокото нещо, което може да се случи. Убиват се или се подменят мечтите, чувствата, разумът. Какво остава на човека? Живот в безкръвна кланица, в която инструментите са властта, парите и страхът.
Поставяте в книгата си множество морални въпроси – но кой от тях е най-важният, според Вас?
Този за отговорността при избора на човек.
Каква е Вашата гражданска позиция, която излагате в книгата си?
Не обичам този термин. Напоследък толкова често се използва, че се изпразни от съдържание. Може би умишлено. А моята позиция, това, в което вярвам и се надявам, че съм казал с книгата е: „Животът е най-големия Дар във Вселената”.
На официалното представяне на книгата си споделихте, че хората не забелязват това, което виждат и са привикнали да мислят в стериотипи. Кои неща в нашия живот не забелязваме или съзнателно претъпяваме сетивата си за тях?
Много са и не бих се спрял на едно или друго. Мозъкът е чудесен инструмент, но има един недостатък. Често се опитва да направи света около нас по-удобен за възприемане. Често замества истинската картина с шаблони, които улесняват живота ни. Извлича общото, познатото, пренебрегвайки детайлите. Казваме, че небето е синьо и вярваме в това, а то рядко е едноцветно. Шаблони, шаблони, шаблони. В повечето случаи не са пречка и дори са полезни. Освен тогава, когато ги използваме в общуването си. Как си? Добре! Достатъчно ни е, а дали е така?
Да очакват ли читателите Ви нова книга, загатнахте нещо на представянето на „Кланица” и каква жанрова ориентираност този път ще има тя?
Нови текстове има и ще има, но за книга не си поставям никакви срокове. Наистина през септември завърших нов роман. Работното заглавие е „Песента“ и е роман за нашето време. Изчаквам мненията и препоръките за ръкописа на хора, които уважавам и най-вероятно в началото на другата година ще започна редакция на текста. Проблемът е, че не съм организиран и може би ще продължа с писането на друг текст, с който определено се забавлявам. Фантастика и поглед с тъжна усмивка на човечеството. Имам и още един проект, който съм си обещал да завърша някой ден – книга за деца. Срокове обаче не съм си поставял. Книгите не са самоцел, не са нещо, което трябва да се случи задължително. Първата – “Страната на фантазиите“ направих, заради приятели, които предпочитаха хартиения вариант, но винаги съм предоставял книгите в електронен вариант за свободно сваляне. Ако зад гърба ти не стои голямо издателство, определено така текстът достига до повече хора. И то до точните хора. Освен това електронните книги не изискват финансов ресурс. Вероятно и със следващите книги ще постъпя така, но това ще се случи, когато съм сигурен, че има какво да кажа, защо да го кажа и трябва да го кажа.
