Мария Галчева
Той е комплексен отпечатък на съзнанието, сбор от факти и желанието да не бъдеш като другите, но по възможно най-неприятния начин. Който в същото време е и тъп.
Историята на Биляна обиколи цялата страна и влезе в статистиката като поредното нападение. Въпреки че все още върви разследване по случая, нещата най-вероятно ще стигнат до споразумение – най-вероятно повтарям, защото не сме специалисти по темата. В броя тази седмица ще прочете едно жестоко интервю с нея. Станалото – станало, но какво се случва оттук нататък. Въпросите около нападението са едно на ръка, но другото вълнува и разплаква повече – болката на една майка, която чува думи, които прерязват като с нож сърцето и, момичето, което никога не е било така жестоко удряно става мишена на целенасочена агресия и мълчанието, което налегна всички от редколегията и което няма как да опиша, докато слушахме. В подобна ситуация се чувстваш ужасно безпомощен и почваш да се питаш къде са всички останали.
Много тъжно, знаете ли, защото показателното е, че човешкият живот, респективно този на една майка, е сведен до 20-тина лева. И най-лошото е, че на всеки може да се случи да бъде нападнат или пребит, вероятно и за по-малко.
Не искаме да бъдем глашатаите на справедливостта, но съвременните условия на живот толерират отглеждането на собствените ни палачи – само си спомнете какво се случва по Северозападна България и т.нар. такса „Спокойствие”. Нашето общество не е толкова болно, че да прецени кога нещата излизат от контрол и кога е необходимо да има решителност. Гласът на хората обаче е рязко противоположен на гласа на закона понякога.
Вандализмът няма цвят, но има характер, има профил и мотив. А за всички нас стана ясно, че не можем да се разхождаме вечер, дори когато знаем, че е празник, например. Няма сигурност дори в централната градска част, а какво остава за отдалечените райони.
Превенция, контрол, наказания. Ред. Това празни думи ли са за хората, които искат да живеят сигурно и уредено? Най-вероятно, не.
По тези въпроси трябва да се говори и призоваваме институциите да не бъдат финална точка, а инициатор на разговор и на действие. Неговоренето по даден проблем, не го прави незабележим или изчезнал. Той си стои в пространството и само чака подходящ момент, за да припомни отново за себе си.
