Българското училище днес – грешки, очаквания, разочарования и надежди на един учител и неговите ученици

Румяна Костадинова

От десетилетия говорим за криза. Наблюдаваме и преживяваме кризи във всички сфери на живота си. Наред с личните, естествени за човека кризи на растежа и осъзнаването, живеем с кризите на обществото, на групите и структурите в него, на институциите и организациите.

Не издигнахме ли кризата в култ? Не стана ли тя най-използваното оправдание и обяснение за всичко? От непочтеността в отношенията ни, през мързела и незаинтересоваността в работата ни, до апатията към гражданските ни отговорности и задължения?

Какво се случва с нас, българите? Защо очакваме някой друг да дойде и да ни оправи живота? Защо предпочитаме да бягаме от трудностите, вместо да ги преодоляваме? Защо забравяме, че НИЕ сме хората, които изграждат системата, от която се оплакваме?

Защо сме такива? Как да се променим? Как да се оправим?

Тази поредица е опит за намиране на отговор на тези въпроси. За да се оправим, трябва най-напред да видим какви сме и да помислим защо и как сме станали такива. После можем да търсим пътища да се променим и променяйки себе си, да променим живота си. Да променим системата, от която се оплакваме, но без която не можем.

Това е процес. Може да отнеме години, дори целия живот на поколения наред. Но ако знаем, че посоката са свободата, истината и по-добрият живот, няма да се отказваме. Ще продължаваме напред. Защото какво друго има да се прави в този живот?

Първата тема в поредицата „Системата и ние в нея“ са проблемите на образованието, както ги виждат един самоковски учител и неговите ученици от 11 клас. Защото образованието е основата на промяната, от която твърдим, че толкова се нуждаем. И защото през образованието ще преведем най-важните ценности, които може да сме забравили, но които ще ни спасят.

Разговарях първо с учителя, после с учениците. И се сетих за притчата за слона и слепците, които докосвали различни негови части и „виждали“ змия, дърво, скала…

Учителят:

Мария Коеджикова е родена през 1956 г. в Самоков. Завършва гимназия в Ямбол, където семейството й живее известно време по политически причини. През 1978 г. завършва „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и веднага започва работа в самоковската гимназия „Константин Фотинов“. Целият ѝ трудов живот – вече над 39 години, протича там.

39 години на едно работно място! Не ви ли омръзна, г-жо Коеджикова?

Не знам дали е добре да работиш толкова време на едно място. По едно време исках да сменя професията си, защото не можех да се съглася с начина, по който се променя образованието през годините, но за хора със специалност „Българска филология“ няма много други възможности. Освен това, аз съм изцяло посветена, дори обсебена от професията си. Любовта ми към литературата ме кара да се задълбочавам все повече в тази сфера. Винаги има още нещо, което да се прочете.

Тази посветеност на професията сигурно ви носи удовлетворение…

Да, но и грешки. Когато работи, човек неизбежно допуска грешки. Аз много мисля за моите грешки и непрекъснато се стремя да ги поправям.

За грешки в преподаването ли говорите?

Във всичко. През целия си трудов живот аз гледам да отчитам тези грешки. Да разбера какви са и след това да се опитам да ги поправя. Затова останах в учителската професия. И защото много обичам учениците си. Обичам ги всичките – даже тези, които ми причиняват тревоги.

Какви тревоги?

Сегашните деца – поне тези, с които работим тук, в гимназията, са много умни и много чувствителни. И много посветени на технологиите – на телефона и интернет. Интернет е техният учител. Децата отлагат ученето. Казват, че има време. Дори единадесетокласниците, на които им предстоят зрелостни изпити, казват, че ще започнат да учат в 12 клас. Аз не разбирам това. Според мен трябва да се учи непрекъснато.

Има ли криза в образованието, г-жо Коеджикова? Всички и навсякъде говорят за криза. Вие как мислите?

Има криза в цялото общество. За мен определението за криза е общество, което се чувства като болно. И това не се отнася само за България. В западноевропейските общества има същите проблеми и основният от тях е кризата на доверието. Липсата на доверие във всички посоки. И в институциите, и във взаимоотношенията. Вижте какво се случва! Най-близки хора, които живеят заедно и твърдят, че се обичат, се убиват един друг от ревност, от гняв…

Това отсега ли е?

Ами, да. Сега се твърди, че по времето на социализма също е имало такива случаи, но те не са били разгласявани. Вярно е, че се случваха лоши неща и тогава, но не бяха толкова чести и не в семействата. Семейството е последната единица от обществото, най-здравата, където според мен злото трудно може да проникне, където обичта трябва да е господар на човешките сърца, както казва един герой на Елин Пелин. Не искам да се връща предишното време. Моето семейство не е било преследвано от комунистите, но и дядо ми, и баща ми не бяха съгласни с много неща. Това беше и причината баща ми – лекар, хирург, да бъде изпратен в Ямбол когато бях дете – неговото несъгласие с режима. Той беше много разочарован и от сегашната социалистическа партия, от начина, по който тя провежда уж левите си политики.

Ясно е, че не можем да отделим политиката от живота. Но да ви върна към темата за образованието. Какво е състоянието на българската образователна система в момента?

Системата е в криза. И тази криза се дължи на много грешки, които се натрупаха през годините. Една от тях е претоварването на учителите с документална работа. Класният ръководител се превръща в деловодител. От него непрекъснато се изисква писане и попълване на какви ли не документи. Сякаш демонстративно министерството увеличава броя им. И това е за сметка на работата с учениците, на времето и енергията за тях. Ние работим с деца в критични възрасти – навлизащи в пубертета и излизащи от него, превръщащи се във възрастни хора с граждански права, които трябва да отстояват. Моята специалност ми позволява да общувам много с учениците и да чувам какво мислят. Освен това вече четвърта година водя паралелки по журналистика и се налага да обсъждаме това, което става в обществото, да формираме и защитаваме позиции. Моите ученици много четат. Но не официозните медии, а критично настроени сайтове, където търсят алтернативна информация. Аз много научавам от децата. Те наблюдават живота и имат много по-изострени сетива от нас. Те наблюдават и нас и виждат и нашите грешки. И са отлични психолози, много интелигентни са и трудно могат да бъдат манипулирани. Сравняват информацията от официозните и другите медии и изграждат собствена позиция. Знаят, че има много фалшиви новини и се учат да търсят истината. И не са съгласни с това, което се случва.

Можем ли да кажем, че сегашните младежи са по-интелигентни от техните връстници отпреди 30 години, например?

Кой може да сравни интелигентността? Днешните младежи имат много повече възможности, повече източници на информация. Преди години имаше липса на информация, но тогава човек разчиташе на мозъка и на изобретателността си. Можеше да използва „канавата“ от критическата литература и да добави нещо от себе си. Сега не се пише толкова, колкото преди. В университета се кандидатства с тестове, а на тест лесно може да се подскаже…

А как преценявате авторите и произведенията, които са заложени като учебен материал и какво е отношението на учениците към тях?

Сега в 7-и клас преподавам Вазов – „Една българка“, Немили-недраги“, „Опълченците на Шипка“ и трябва да ви кажа, че на децата им е много интересно. Може би е важен подходът на учителя, а може би и възпитанието, което децата получават вкъщи. Те се чувстват българчета и са много родолюбиво настроени. Расте едно цяло поколение родолюбци, в които е надеждата ми. Вярвам, че тези деца ще ни спасят.

А не им ли пречи архаичният език на Вазов?

Да, има проблем със стария език – много години ни делят от времето на Вазов. Но в учебника всяка непозната дума е обяснена, а и аз помагам, ако някой нещо не разбира. Важното е, че съдържанието на самите произведения докосва и вълнува децата и това преодолява проблема с езика. Например стремежът на баба Илиица да направи добро дело, да извърши нещо реално добро за друг човек. Това кара децата да разсъждават, че е важно да правиш добро, а не само да изразяваш състрадание с думи. Хъшовете – емигранти са също аналогия, която звучи много актуално днес. Тези хора са напуснали родината, но по какви причини и с какви цели? Много различни от причините за емиграция днес. Учениците са толкова впечатлени от „Немили-недраги“, че пожелаха да гледат „Хъшове“ в Народния театър и на 14 февруари отиваме.

Какво в българската образователна система трябва да се промени още сега, г-жо Коеджикова?

Трябва да се модернизират училищата. Да се въведат технологиите, да се промени начинът на преподаване. Но в нашето училище, например, няма средства за това.

Какво мислите за скандинавското образование, например? Много често то се цитира като еталон за модерност.

Да, има какво да заемем от скандинавското, западноевропейското и американското образование. Благодарение на интернет сега и ние, учителите, имаме достъп до информация за най-различни образователни системи и практики, които можем да заимстваме. Моите по-млади колеги намират много интересни неща, които използват в работата си и учениците откликват много положително.

И, за да обобщим, как виждате бъдещето на българското образование?

Бъдещето принадлежи на младите, на децата. Промените в образователната система вече започнаха и в близките години ще видим до какво ще доведат. Променя се статутът на българския учител и обществото все по-ясно осъзнава колко важно е да се инвестира в образование. Надявам се това да е една постоянна посока, която да следваме всички – и ученици, и учители, и държавата.