Българското училище днес – грешки, очаквания, разочарования и надежди на един учител и неговите ученици

Румяна Костадинова

Първата тема в поредицата „Системата и ние в нея“ са проблемите на образованието, както ги виждат един самоковски учител и неговите ученици от 11 клас. Защото образованието е основата на промяната, от която твърдим, че толкова се нуждаем. И защото през образованието ще преведем най-важните ценности, които може да сме забравили, но които ще ни спасят.

Разговарях първо с учителя, после с учениците. И се сетих за притчата за слона и слепците, които докосвали различни негови части и „виждали“ змия, дърво, скала…

Учениците:

Те са група от 11 клас, от паралелка с профил „Журналистика“. Приемат ме в часа си по свободноизбираема подготовка (СИП), към 2 следобед. Уморени са, но са останали за срещата ни. Госпожа Коеджикова е разказала за мен и за интервюто с нея, което вече направих. Иска да чуя и тяхното мнение – на учениците, които са причината образователната система изобщо да съществува.

В Гимназията си припомням моето ученическо време – преди цели 30 години. Не са се променили много неща. Сградата е мрачна в студения февруарски следобед. През коридорите притичват деца и едно от тях запалва лампа: „За да ви е светло“ – смее се. Секунди след него охранителят я гаси. Тук все още мирише на белина, с която чистачките мият подовете. Стои си старата чешма в коридора, но вече има вътрешна тоалетна – само за момичетата (по мое време ходехме до тоалетната в двора). В северното крило си е същото както през 1989-а. Дървените стълби към тавана все са си там. Гимназията от моето юношество е още жива. Дали?

Младежите са 17-годишни и до завършването на средно образование им остава около година и половина. За СИП днес са останали половината клас – онези, които искат да говорят. Не искам да звуча като изпитващ, но се озовавам в средата на класната стая и всички погледи са вперени в мен. Госпожа Коеджикова ме представя и аз започвам да обяснявам на децата защо съм дошла.

Искам да разбера какво мислят те за българската образователна система, която съществува заради тях. Питам ги: „В криза ли е българското образование?“ и те вкупом отговарят „Да!“. „Добре – казвам, как изглежда тази криза? Кое не е наред?“. Едно от момчетата отговаря: „Изучаваме твърде много неща, от които нямаме нужда“. „Учим 15 предмета и всеки учител иска да сме добре подготвени по неговия“, пояснява едно момиче и допълва: „Те преподават един предмет, а ученикът трябва да се готви по 15! Това е твърде много! На нас ни е трудно и често не ни е интересно, но никой не се интересува. Иска ни се да разнообразят преподаването, да ни поднасят материала така, че да се запомня по-лесно“. „А вие готови ли сте да участвате в процеса на преподаване, да подпомогнете учителите си? Ако очаквате уроците да са интересно представени – едва ли не като спектакъл, дали един учител е в състояние да изнася по 6 моноспектакъла на ден?“ – питам аз. Не ми отговарят. Не са мислили за това.

„Материалът по отделните предмети също е много. Учим ужасно много неща, които не са ни нужни“ – включва се в разговора още едно момиче. „Освен това, ние сме хуманитарен профил, а изучаваме и всички природни науки дори в 11 клас. Заради тях часовете по предметите, в които сме си избрали да се специализираме, са по-малко“ – допълва тя.

Отмествам темата към оборудването на училището и питам младежите дали остарялата материална база – липсата на нови технологии, е наистина сериозен проблем както за самото обучение, така и за взаимодействието им с учителите. Те са на различно мнение. За момчетата е проблем, за момичетата – не.

„Проблем е и че информацията в учебниците е стара“, включва се в разговора друга девойка. „По география например, в учебниците пише едно, а ние учим по планове, които ни се диктуват. Учителката ни казва, че информацията е остаряла. Всичките ни учебници са стари – на по 10 години“ – пояснява тя.

Интересуват ме отношенията учител-ученик, затова питам: „А как се разбирате с учителите? Прекарвате с тях много време… Имате ли лични отношения? Възможно ли е изобщо да има лични отношения между учителя и учениците?“. Тук госпожа Коеджикова предлага да излезе, но децата я молят да остане и аз задавам въпроса си на нея. „Аз мисля, че имаме лични отношения с вас, нали?“ – отговаря тя и продължава: „Заедно сме от 8-и клас и се познаваме добре. За мен вие сте повече от ученици“. Ледът сякаш се разчупва и децата се отпускат. „Аз, например, в 8-и клас изобщо не харесвах г-жа Коеджикова“ – казва едно момиче. „Тя е голям професионалист и в часовете по литература е много взискателна. Даже често се караме“ – това разсмива класа. „Но когато започнахме да изучаваме журналистика, всичко се промени“ – продължава девойката. „Литературата е просто учебен предмет, докато по журналистика можем да изкажем гледната си точка по въпроси, които истински ни вълнуват.“ „С това казвате ли, че ако учебните предмети и съдържанието се променят така, че да ви позволяват да разсъждавате за истински важното в живота и да учите полезни и практични неща, училището ще ви харесва повече и ще ви върши по-добра работа?“ – питам аз. „Да“ – отговаря гръмко цялата група.

Задавам следващия си въпрос: „Вие имате ли представа от други образователни системи – западноевропейски, американски, скандинавски? А, според вас, има ли в България добри училища?“. „Да“ – веднага ми отговаря една девойка. „91-а Немска гимназия в София. Там учат по немската система и всяка година държат по 8 матури, за да минат в следващия клас – шест на немски и две на български. И накрая получават немска диплома, с която могат да учат в Германия“. „Вие в чужбина ли искате да учите?“, питам аз. Само едно-две деца казват „Да“. Другите ще учат в България.

Питам ги: „Ориентирали ли сте се вече как ще продължите с живота след гимназията? Някой от вас иска ли да стане учител, например?“. Груповият отговор е: „Не!“. „Добре“, казвам. „Установихме, че образованието е в криза. Само след няколко години вие ще имате деца, които ще попаднат в същата тази система. Ако днес тя не ви харесва, не е ли логично да я промените? И ако вие не се захванете да я промените, кой ще го направи?“. Учениците нямат отговор. Засега знаят само, че не искат да стават учители. Техните деца са далечна перспектива.

„Защо избрахте да учите журналистика“, е следващият ми въпрос. „Защото беше нещо различно и изглеждаше интересно“, е отговорът, който получавам. „А някой от вас ще става ли журналист?“. Класът мълчи. Както каза г-жа Коеджикова, още не са решили. Ще решават в 12 клас.

Искам да поговорим за предстоящите тази година избори, затова ги питам дали ще гласуват. Повечето все още не са навършили 18 години, но някои ще достигнат пълнолетие за европейските избори през май. Тази тема не ги интересува. Далечна им е почти толкова, колкото Брюксел от Самоков. Обръщам им внимание, че е важно кого ще изпратим в Европейския парламент и им препоръчвам да се интересуват кои са кандидатите и какво предлагат. После да гласуват. Защото това е единственият начин обикновеният гражданин да реализира демократичното си право да определя бъдещето и съдбата си.

Говорим и за местните избори и за това, че от тях в голяма степен зависи качеството на живота в нашия град. Докато дойде времето за тях, повечето единадесетокласници вече ще са пълнолетни. Надявам се да отидат да гласуват. Повторно им казвам колко важно е това. И си тръгвам от тази среща с благодарност за времето, което децата ми отделиха и с още много въпроси. Най-важен ми се струва следният: „Ще се осмелят ли тези младежи да излязат от инерцията на примиреното изтърпяване на училищните години и да започнат да изразяват смело желанията и позициите си още сега?“. Ще видим.

Уважаеми читатели, темата за образованието е колкото важна, толкова и широка. А вие какво мислите по нея? Ученици, учители, директори, експерти, граждани – добре дошли сте да изразите позицията си! Как виждате състоянието на българското училище и как трябва да се променя то, за да отговаря на времето, в което живеем? Ако заедно мислим и действаме, ще постигнем промяната от която се нуждаем. И ще заслужим по-добрия живот, който искаме да живеем. Пишете на: samokov365.office@gmail.com, обадете ни се, или елате в редакцията да поговорим!