Мария Галчева
Поредната трагедия е налице. Точно преди Коледа. В последно време не минава празник, преди който да не се случи нещо такова. Трагедия е слабо казано тук. Нацията отново се очерни – за кой ли път, някак си свикнали сме, уж. Това усещане за зло постоянно тегне над нас като чувство едва ли не за обща орисия. Гневът ни е точен, ясен и конкретен, но бързо минава. Той не търси решение на ситуацията, не е такъв гняв, който да иска нещата да се променят, да се подредят. Той е моментен, бързо минава и бързо забравя.
Казват, че когато се обърне каруцата – пътища много. Такъв е отговорът и на въпроса можеше ли това да бъде предотвратено. Вероятно е могло. Медиите този път се заканват, че ще питат до последно и ще търсят отговори. Защото това е поредният случай, който ни потопи в траур. За нас остава да чакаме, докато евентуално се разкрие причината.
Колкото и загрижени да изглеждат всички държавни първенци, струпани там, едно е ясно – животът на жителите от малкото село Хитрино вече никога няма да бъде същият. Приказката „Всяко чудо за три дни“ може и тук да се окаже актуална – след камерите, журналистите, сирените и държавниците, ще настъпи тишината. Помните село Бисер, нали? Или Горни Лом? Или потопът в Мизия? Или влакът, който изпепели 9 души край Червен бряг?
Акцентът тук би следвало да се постави върху хората – как се преживява подобно нещо? Не се преживява е истината. Човешка или техническа грешка – това ще бъде най-търсената грешка през тези дни. Инциденти се случват навсякъде по света, това също е така, но ние, българите, ще се отзовем и ще помогнем. Показвали сме го толкова пъти, най-често тогава, когато институциите отсъстват. България става Хитрино. Кажете честно, колко от вас бяха чували за шуменското село преди мощния взрив? Сигурно единици. Сега то ще стане нарицателно не само за страдание и безпрецедентен трагичен случай, но и символ на обединението.
Знаете ли защо? Защото там потърпевши са обикновени хора, също като нас. Хора, чийто живот се е завъртял около насъщния, около работата, хора без претенции за изключителност. Българи, които цял живот са градили живота си с цената на труда. А сега става така, че няма да има къде да се завърнат, някои няма и при кого. В полуразрушеното село къщите ще се издигнат отново, хората ще се върнат в тях, но нещо безвъзратно си е тръгнало и това е усещането за сигурност. Ще остане завинаги и сянката на този страх. След този ад никой не би си позволил лукса да бъде спокоен.
Остава ни горчивото усещане, че всичко се повтаря. И кажете после, че не сме свикнали с абсурдното. Дотолкова сме го приели, че се молим за късмет и за това да не сме следващите, когато някой някъде не си върши работата. До такава уродлива степен сме склонни да оправдаваме подобни „грешки“. Да сведеш живота си до подобен ритуал, в който призоваваш боговете да те пазят, е директно завой към човешкото минимизиране.
България е Хитрино, както беше и много други населени места преди това. Искрено се надявам този кървав курбан да е последният. Да сме се „изплатили“ за греховете си. Но се надявам и на друго – инцидентът да ангажира гънките на сивото ни вещество и да потърси отговор на въпроса защо сме толкова отсъстващи от собствения си живот и да спрем винаги да заменяме безотговорността със случайността.
