Общество
Боян Белокапов: „Няма друго място като вкъщи“

Мария Галчева
Той е пъстър, позитивен и усмихнат – едно невероятно момче, което вече рядко ще срещнете по самоковските улици. Неговото име е Боян Белокапов. В момента той е артист в Париж – този митичен град на свободата, където хиляди хора на изкуството столетия наред са търсили като арена, където да изразят себе си. Там той отваря нова глава в живота си, както сам казва, пълна с приключения.
Пътят до Франция е осъзнат и изминат с реалното съзнание, че точно изкуството е неговият път, който Боян ще следва занапред. В това интервю, което направихме в разгара на почивките и на изпепеляващото лято, правим един много важен паралел – не само между живота в България и този във Франция, но въобще погледнато в културно отношение. За нас беше много важно да откроим разликата между това да бъдеш човек на изкуството тук и там. Тази разлика е обусловена не само географски, но е и чисто професионално регламентирана. И ситуацията е доста различна, ще се убедите сами от неговите думи.
Но с Боян не говорим само за изкуство – то е само фрагмент от всеобщата картина. За пътя, мисията, началото, спомените, както и за настоящето – за всичко това си говорим с Боби – той в Париж, аз в Самоков. Но какво значение има, когато светът е на един клик разстояние?
Здравей, Боби, къде те намираме днес и с какво се занимаваш?
Здравейте! Намирате ме в най-после слънчев и летен Париж! Основно работя като танцьор/ актьор, за една от най-големите компании в света – Дисни. Но през свободното си време участвам в различни шоа и кабарета в Париж.
Как взе решението да напуснеш страната и да потърсиш реализация навън?
Ами това не е първият път, в който работя извън България. През 2013 прекарах седем месеца в Кипър, където работих за английска ентертеймънт компания като аниматор/танцьор. Там имах възможността и късмета да се срещна с много и различни хора от цял свят, което по някакъв начин промени мирогледа ми и ми показа, че съществува и друга реалност, различна от тази в България, мотивира ме да започна да я търся.
Откъде тръгна и през какво мина, за да избереш страната на свободата?
Тръгнах от Самоков и Читалище-паметник „Отец Паисий – 1859“ или по-точно от школата за танцово изкуство на Ралица Стоянова. Там за пръв път се докоснах до магията на сцената, а на Рали дължа всичко останало. Тя е човекът, който ме изгради като артист. Тя е учителят, който не се страхува да ти предаде всичките си знания. Научила ме е на много неща, но за мен най – важното е това, че възпита у мен чувството за професионална хигиена и уважение към изкуството.
Благодаря ти Рали, за всичко, което си направила и продължаваш да правиш за мен!
Лятото на 2014 г. прекарах в работа и паралелно с това тябваше да се дипломирам. Беше доста натоварено, изпълнено с пътуване, не много сън и емоции, лято. Сезонът свърши, дипломирах се и се върнах в Самоков. Някакси обаче след цялата тази еуфория не можех да се примиря със спокойствието и безвремието в прекрасният ни град. Реших, че е време да направя по-голяма крачка и заминах за Лондон. Прекарах там една седмица като си бях набелязъл няколко кастинга, на които да отида. Най – големият и съответно с най-много хора беше този на Дисни. Отидох 2 часа по – рано като си мислех, че няма да има никой и ще изглеждам нелепо. Е, имаше около стотина човека преди мен, до края на записванията бяхме около 500 . Бях виждал такива кастинги само на филм. Минавах кръг след кръг и всеки път когато казваха моя номер си мислех, че всичко свършва, но преди да се усетя от целия поток от хора бяхме останали само петнадесет в една малка зала. Раздадоха ни визитки за „успешно преминали” кастинга и пред мен се отвори нова страница, пълна с приключения.
Какви са разликите в това да работиш в България и това да бъдеш във Франция?
Те са много, но може би най – голямата разлика за мен е – усещането за сигурност!
Звучи странно от устата на 24- годишен, но знам, че каквото и да се случи с мен имам институция зад гърба си, която ще ме подкрепи. Докато в България хората разчитат изцяло на себе си и близките си.
Разкажи ми най-любопитното, което ти смяташ за французите? Резервирани ли съм към чужденците?
Французите са интересна и колоритна нация. Повечето хора ги смятат за надменни и недружелюбни, но аз мисля, че са изискани или както ние казваме хора с класа. Не говоря от финансова гледна точка, а по – скоро за това как са възпитани, маниерите, архитектурата, храната, дрехите, за тях всичко е изкуство !
Аз никога не съм усещал студенина или различно отношение към мен, въпреки че дори не говоря техния език. За мен те са единствената нация в света, която е успяла преди много години и до днес успява, да „интегрира” , в пълния смисъл на думата чужденците си. Имам колега от Америка, който наскоро започна работа при нас и той казва следното:
„Обожавам тази страна, защото тук не съм „ черен”, тук съм човек като всички останали! ”
Какво е да имаш артистична професия в друга държава?
Усещането да си пофесионален артист тук е нещо, което аз рядко съм изпитвал през скромният си опит в България. Институциите и обикновените хора уважават това, което правиш и усещаш, че истински ценят труда ти.
Съвсем наскоро се случи поредният атентат там. Това промени ли ги като хора, според теб?
Да, хората са доста променени. Но знаете ли, страшното е, че всички свикнахме с тези атаки и като че ли вече са нормална част от всекидневието ни. Никога няма да забравя страха, който витаеше във въздуха след втория голям атентат в Париж. Имаше странно усещане за сплотеност между хората, сякаш всички бяхме много близки приятели. Ако тогава хората бяха уплашени и паникьосани, то след трагедията в Ница всичко си продължи както обикновено. Да, имаше засилени мерки за сигурност и да, хората го обсъждаха, но за съжаление това е част от ежедневието ни в момента.
Силно се надявам, че един ден хората ще осъзнаят, че всички сме равни и ще заживеем като такива.
Чувстваш ли се щастлив и най-вече успял ?
Да, щастлив съм за това, че семейството, близките ми и аз сме здрави. Това определено ме прави щастлив. А дали съм успял? Все още нямам идея! Ще знам единствено, когато навърша съответна възраст и погледна назад.
Мислиш ли си често за Самоков и как ти изглежда малкото планинско градче на фона на един Париж?
Мисля си и се опитвам да се връщам тук при всеки удобен случай. Няма друго място като вкъщи. Мисля, че малкото ни градче се развива и става все по – красиво и съвременно. Единственото нещо, което е притеснително е изсичането на Ридо. Бях виждал само снимки от вашия сайт, но при последното ми прибиране го видях на живо и гледката беше покъртителна. Надявам се да има все повече заинтересовани хора и институции, които да спрат или поне ограничат това безумие.
Има ли рецепта за щастие, как мислиш?
Трябва да се научиш да виждаш малките неща в живота си, те те правят истински щастлив.
Какво най-много ти липсва оттук?
Сърмичките и триъгълните банички на бабите ми.