Бойко Хаджийски: „Местните избори в Самоков ще затвърдят олигархичните зависимости”

Анелия Балабанова

Бойко Хаджийски е от хората, които макар и на километри разстояние от Самоков пулсират с ритъма и проблемите на своя град. Понастоящем е консул във Вашингтон, но не спира да се интересува и от случващото се на родна земя. Вероятно, защото излизайки в чужбина българите придобиват изключително изострена чувствителност относно нередностите и грешните решения на управляващите. Или просто защото искат да приложат добри примери на мястото, което носят в сърцето си. Нашият събеседник имаше изключително активна позиция във връзка с мястото на депото и по различни други теми. За хора като него сме свикнали да казваме, че са барометъра на гражданското общество. „Не искам нито децата ми, нито техните деца да растат в такъв вид общество, в което някой друг решава как да живеят, какъв въздух да дишат, къде да се установят или какво могат най-добре” – категоричен е Бойко Хаджийски. Вижте какво още сподели той в навечерието на предстоящите местни избори.

Здравейте, г-н Хаджийски. Срещите с човек като Вас, със собствено мнение и позиция по много въпроси безспорно са изключително интересни. От какво са продиктувани възгледите, които отстоявате? 

Благодаря Ви искрено за оценката, която ми давате. Родих се и израстнах във времена, в които лъжата и манипулирането на обществото бяха норма, а решенията за живота на хората се вземаха, без те да бъдат питани, от някакви назначени отгоре “мъдреци”. Възпитаваха ни, че трябва безпрекословно да изпълняваме това, което ни нареждат, и че партията е “права, когато съгреши дори”. Не искам нито децата ми, нито техните деца да растат в такъв вид общество, в което някой друг решава как да живеят, какъв въздух да дишат, къде да се установят или какво могат най-добре. Затова считам за свой обществен дълг да реагирам на всички манипулации и лъжи, с които безотговорни ПиАр-и всекидневно ни заливат, да показвам на хората, че винаги имат избор, че имат правото да изискват, и да възпитавам представителите на новите поколения, с които общувам, в същите принципи. Защото нещата не са се променили много, особено в родния ми град, и няма да се променят, ако сме пасивни и гледаме отстрани.

Намираме Ви в Самоков. Как се чувствате като се прибирате в родния град. Откривате ли някаква промяна? 

Чувствам се тъжен, но не и песимистичен. Има много хора, роднини и приятели, заради които всъщност прекарвам по-голямата част от отпуските си тук. В града има и интересни, и мислещи хора, чиято енергия, идеи и родолюбие биха могли да преобразят града, ако те бъдат поведени от истински лидери, гледащи поне към 2030 г., а не застинали във времената на Самоковската комуна или носталгичните спомени за ракетното поделение в горната махала. Така може би отговарям и на въпроса Ви дали виждам промяна. Съжалявам, ако разочаровам някого, но реализирането на идеи от времето на социализма, като лебедовото езеро, паметниците на всяко кьоше, во главе с нелепите оръдия в самия център на града, изграждането на фонтани или реденето на саксии с цветя далеч не покриват изискванията, които аз имам към ръководството на Общината. Откровените беззакония, като определянето на размера на таксата за битови отпадъци, пък въобще не смущават нито кмета, нито общинските съветници, защото знаят, че няма кой да им потърси сметка. Дано не съм прав, но явно застоят и безвремието ще бележат края на първите 20 години на този век за Община Самоков. Продължава да липсва каквато и да било стратегия за развитие на града, каквато и да било идея за неговото модернизиране, а принципът „аз на тебе, ти на мене“ е водещ в „работата“ на администрацията.

Имахте изключително активна позиция по темата за депото. Съжалявате ли, че се развиха по този начин нещата и се изгради Регионален център за управление на отпадъците? 

И да, и не. Съжалявам, защото това беше шанс за гражданите на общината да поемат съдбата в собствените си ръце и да разкъсат олигархичните зависимости, които изсмукват финансовите й ресурси година след година. Малцина обаче надмогнаха тогава страха в себе си и излязоха от измамния комфорт, който са им създали, и този шанс беше пропуснат. А пък не съжалявам, защото изграждането на депото на това абсолютно неподходящо за такава цел място ще остане като паметник, напомнящ ни за това самодоволно управление, което не позволи дори провеждането на референдум по въпроса, и този паметник ще надживее всички ежедневни вечерни телевизионни облъчвания или приятелски писания в местната преса. Всеки гражданин на Общината може да отиде сега на това място, да застане на входа на депото и да погледне оттам към планината. Ще види най-зашеметяващата гледка към Рила в живота си. После може да се обърне и да види другото нещо зад гърба си и да се запита “Боже, какво сме направили?”. Затворената уранова мина в с. Пчелин беше многократно по-логичното решение за място на това депо. Потвърди се и нашето предвиждане, че това няма да намали, нито дори да задържи на същото ниво размера на таксата битови отпадъци, както безсрамно лъжеха през 2015 г. от Общината, и след кратка медийна подготовка на обществото, тя беше набързо увеличена. А е построена все още само първата клетка на депото…

Какво е в състояние да Ви изкара „извън кожата”? 

Много неща. Когато някой обвинява друг за собствената си некадърност. Когато показва неуважение към мен или други хора, или не зачита достойнството им. Когато се опитва да манипулира хората и да ги прави на глупаци. Неща, които се случват често и на много хора. Някои реагират, други подминават такива прояви, като че ли са нещо нормално.

Разговаряме с Вас между два избора – за Европейски парламент и предстоящия местен вот. Какво очаквате да се случи през есента? 

Очаквам „още от същото“. Мои приятели ме определят за идеалист, но аз се считам по-скоро за реалист. Изхождайки от това, прогнозата ми е, че местните избори в общината ще затвърдят олигархичните зависимости, в които тя е затънала от години, и които фактически определят дневния й ред. Имената на съветниците или на кмета нямат никакво значение и са просто статистика. Истинският кмет на града е друг, не е участвал досега и няма да участва пряко в изборите. Той и няма нужда от това, защото е по-глобален играч, доказателство за което е факта, че се кичи с държавни отличия. Колкото и да ни убеждават обаче, че изборите не решават нищо, те са легално средство за наклоняване на везните в полза на гражданите, ако бъдат достатъчно смели и отговорни пред урните. В Самоков това става по-трудно, защото общинското ръководство се ползва с подчертан медиен комфорт и почти неограничени възможности за манипулиране на общественото мнение, но пък не е невъзможно. Тук е мястото да Ви поздравя за смелостта да направите това интервю с мен.

Да поговорим и в професионален план. В момента сте консул във Вашингтон. Чувствате ли се като човек сбъднал своята американска мечта? 

Чувствам се като човек, попаднал на мястото си. За мен това не е крайна точка, а пореден етап от вече над 15-годишната ми работа в областта на консулските отношения, преминала първо през районите на Кавказ и Централна Европа. Имах възможност за избор между познатото и предизвикателството, и избрах второто. Колкото до „американската мечта“, тя е напълно постижимо нещо, ако преследването й започне отрано, напр. на 20 години, за да си все още конкурентоспособен. Чувствам се добре в ролята си в момента, но професионалният ми път не свършва дотук.

По-различни ли са проблемите, предизвикателствата и като цяло картината в сравнение с пребиваването Ви в други страни. Грузия, например?  

У нас все още битуват много неверни представи и за двете държави, което е следствие на инерцията да се ползват само руски източници на информация. Това, което ми допада в Съединените щати е, че зачитането на достойнството ти е обществена норма, която не подлежи на обсъждане, без значение какъв си по произход, пол, религия, сексуална ориентация, дали си грозен или красив. За степента на спазване на законите пък дори не искам да започвам да говоря. От консулска гледна точка предизвикателството е доста голямо, заради силната децентрализация на функциите между различните институции, с които се налага да контактувам. Колкото до Грузия, нейният скок от съветски посткомунизъм към работеща демокрация и свободна пазарна икономика само в рамките на 15 години е нещо без аналог в световната история. Там взеха решение да не си губят времето с измисляне на грузински вариант на топлата вода, а просто да приложат веднага най-добрите световни практики в съответната област. И в двете държави се работи безпроблемно, макар и това да става с използването на два различни подходи. При едните напр. има необходимост от повече дистанция, а при другите нейното скъсяване е почти задължително.

Как оцелява един българин навън? 

Без да имам личен опит, ми се струва, че водеща тук е мотивацията. Българинът е свикнал с малко и не изпитва особени затруднения да се приспособи, ако наистина иска да остане да живее в чужбина. Това обаче, за съжаление, води понякога до търсене и използване на незаконни начини за постигане на тази цел, а такава практика никой консул не може да си позволи да толерира.

Какво бихте привнесъл като добра практика отвън и обратното – кое е нещото, с което трябва да се гордеем като българи, излизайки в чужбина?  

Бих искал да привнеса повече реализъм, особено в настоящата псевдопатриотична еуфория, която е завладяла страната. Не бива да се заблуждаваме, че България е нещо, което светът не познава и никога не е виждал, и че ще припадне в краката ни само като помирише шишенце с розово масло или като прочете какъв строг законодател е бил хан Крум, докато си хапва саламурено сирене. Бих искал да привнеса и липсващото у нас уважение към труда на всеки един човек. Така, както го виждам в САЩ, където са научени да благодарят за всяко отделено време или положено усилие, на най-високо или на най-ниско ниво. В същото време, излизайки в чужбина, без да изпадаме в излишна еуфория от етническата си принадлежност, трябва да знаем, че сме не по-малко талантливи или креативни от другите хора, да вярваме в себе си и да си поставяме високи цели. За съжаление, много често езиковата бариера пречи на реализацията на добри идеи или проекти, затова силно препоръчвам да не се пренебрегва достигането на по-високи нива във владеенето на чуждите езици.

Самоков е…?   

Градът, в който е преминала по-голямата част от живота ми. Но и градът, който се старае да ме отдалечи от себе си. Няма да успее, но защо се опитва ?