Мария Галчева
Всички вече я познаваме. За съжаление със следите от охлузвания и синините по лицето, нанесени след побой на 8-и март. Ден, който традиционно свързваме с празнуване, а не с грабеж и побой.
Биляна Иванова е на 25 години от Самоков, майка на едно невероятно детенце. Много мила, спокойна и възпитана. След огромния медиен интерес към нея, тя дойде в редакцията, заедно със своята майка, не за да ни разкаже това, което вече всички знаехме, а това как се чувства човек, който е подложен на гигантското унижение и на болката от случилото се. С нея говорихме за всичко – за случката, за последиците, за реакциите, за подкрепата, за пътя напред, за страха.
Биляна споделя, че никога не е възпитавана в дух на омраза към малцинството, дори казва, че има приятели цигани. И в този ред на мисли именно на нея се случва такъв чудовищен парадокс, при това в централната градска част.
Самоков е район, който традиционно влиза в новинарските емисии с подобни екзалтации. Мерки обаче не се взимат и тук навлизаме в зоната на размитите закони и вързаните ръце на полиция и на прокуратура. Нападателите са пуснати срещу 200 лева гаранция, а Биляна е твърдо решена да си търси правата докрай. За 20 лева в риск е поставен човешки живот, животът на млада жена и на майка.
Здравей, разкажи ни накратко какво точно се случи на 8-и март?
На 8-и март решихме да празнуваме като всички жени. Излязохме с компания, след това аз и моя приятелка отидохме в местната дискотека. Тръгвайки си оттам, видях познати при „Клюкарката”, които чакаха такси. Уговорих се с човека след тях, аз да използвам таксито и да изчакам, докато ги закара. Моята приятелка, с която бях, живее в пресечката до „Сюрприз” и поехме в тази посока, за да застанем близо до дома й и след това оттам да си взема таксито. Това се случва някъде към 4 часа сутринта. Тъкмо спряхме там и те се появиха някъде отдолу. Бяха двама души цигани. Спряха много близо до нас – на около метър, метър и половина и ни заговориха.
Какво ви казаха?
Питаха ни дали сме празнували 8-и март. В друг случай по принцип, щях да ги подмина. Не ме е страх от циганите като цяло. Но в този час сами, реших, че по-добрият вариант е да отговоря. Аз не съм чула, но приятелката ми е чула въпрос между тях двамата „ Ще ги нападаме ли?”. След това единият тръгна към нея, другият към мен – хвана ме за косата и за чантата. Сдърпахме се, не паднах веднага на земята, но по едно време паднах на коленете си – леко присвита напред, но още държах чантата си и усетих шут в главата. Тогава вече паднах по корем. Двамата, общо взето, само в главата ме ритаха по тялото нямам наранявания.
Приятелката ти пострада ли?
Не, този, който тръгна към нея само я блъсна в сградата, опитал се е и нейната чанта да вземе, но не е успял. Много бързо след това се е върнал към мен, след като ме е видял, че съм паднала на земята. По принцип не съм такава и не се давам лесно. Такава злоба никога не съм усещала върху себе си.
Колко време продължи цялото нападение?
Цялото действие се развива за не повече от минута, минута и половина. Много бързо, но с тези ритници в главата, който и да е, няма да издържи дълго. Заедно с ударите, те дърпаха и чантата ми, която по някое време съм пуснала и те побягнаха. През това време приятелката ми е викала съпруга си, но докато се облече, въпреки виковете му през прозореца, нападателите вече тичаха надолу.
Извикахте ли полиция?
Извикахме полиция, хората реагираха веднага. В Бърза помощ само ми почистиха лицето, защото цялата бях в кръв. Нямах други наранявания, адекватна бях, въпреки шока. Благодарна съм, че съм жива, щастлива съм, че съм добре и съм при семейството си. Kато слушам какви неща се случват, това е нищо, то ще мине. И страхът ще отмине – рано или късно, аз не съм някоя лигла и не се предавам лесно.
Как се почувства след това, когато всичко свърши и вече си в безопасност?
В първия момент, когато се изправих на крака, бях ужасена и не осъзнавах какво точно се е случило. Не бях сигурна, че наистина това се случва на мен. Не усещах нищо, само треперех. На другия ден разбрах каква късметлийка съм. Сега в момента изпитвам страх от циганите – когато бях в полицията, там постоянно има и особено ако са с качулки, както бяха нападалите ми, нещо в мен се преобръща, разтрепервам се и сърцето ми ще избяга.
Разпознахте ли ги?
Аз разпознах този, който ме нападна, а приятелка ми и двамата.
Оттук нататък какво ще предприемеш? Мислиш ли да си потърсиш правата?
Със сигурност. Ако държавата не може да ги осъди, ще го направя аз. Няма да се отказвам, докато не си получат заслуженото. Няма да се откажа, защото и аз съм човек. Дори кучето си не бих наритала така.
Искам да си получат заслуженото. Карат ни да заставаме в ситуация – око за око, зъб за зъб
Виолета Иванова, майката на Биляна
„Дъщеря ми не е ксенофоб. Никога не сме я възпитавали така, че отношението и да бъде спрямо цвета на кожата. Но оттук нататък отношението ще бъде различно – просто целият този ужас, който и причиниха не може да бъде премълчан. Тя физически ще се оправи, раните ще зараснат, тя е силна. Психически обаче е по-трудно и в края на краищата аз си мисля, че ако държавата не може да се справи адекватно с това дело, ако гражданското дело не даде адекватна присъда на тия хора – какъв е изходът за моето дете? Аз предпочитам тя да бъде част от статистиката на високообразованите млади хора, напуснали България, отколкото част от криминалната хроника на държавата ни.
Защо това се случва на децата ни? Нямам обяснение. Никога за нея не е било важно кой е циганин и кой е българин. Както и да ги осъдят, за нас няма да бъде достатъчно. Като слушам колко либерални са законите в нашата държава – в това отношение щом за едно убийство присъдата е 4 година, какво да очакваме? Дали законите са либерални за всички и дали няма някаква избирателност – това е друга тема. Аз разбрах за станалото след като тя ми се обади и ми каза”Маме, ела при „Сюрприз”, циганите ме пребиха. През живота си не съм я ударила аз. Те просто изтриха усмивката й”.
