/коментар/
Георги Скоклев
Във Фейсбук съвсем случайно попаднах на интересна статия от сайта novavest.bg. Материалът приличаше повече на пост от страницата на Мотикаря с хаштаг “оправете си децата”, и пак не успях да разбера потресен ли съм или свиквам с новата реалност. 16-годишна пикла от Пловдив въртяла любов с човек на годините на дядо й. Запознали се, когато тя била на 12, той – на 49. Помагал й финансово, защото семейството й имало затруднения, впоследствие тя започнала да му отвръща с други услуги. Идвала пияна на училище, карала се с учителите и дори при един от скандалите изразила бурната си емоционална реакция с огромна фекална маса в средата на стаята. Сега доколко тази статия, приличаща повече на виц или на градска легенда, е правдоподобна може и да поспорим. Но е факт, че не се учудвам. На пръв поглед – шок и потрес. След трудния момент на емоционална реабилитация, в който се приземяваш в грубата действителност, разбираш, че това всъщност е много просто и логично. “Всяко действие в природата има равно по големина и противоположно по посока противодействие”, казва Нютон. А аз казвам: “Всяка родителско действие (или БЕЗдействие!) има равно по големина и противоположно по посока действие от страна на децата.”. Това е истината. Но не за това пишех, друга ми беше мисълта. Има проблем. Определено назрява проблем, които предстои да ескалира и да бъде изразен по най-грозен начин, с най-грозните постъпки, действия и жестове, на които е способно човешкото поведение. И то от страна на нашите деца.
15 септември чука на вратата на родители и ученици с неумолима сила. Трескава подготовка тече във всеки дом, където има малчугани. Купуват се тетрадки, учебници, блокчета, моливи, химикалки, флумастери и други ученически пособия. И в един момент едно хлапе забелязва нещо странно. В новите бележници за учебната 2016/2017 година няма раздел “Забележки”. Вече има “Отзиви и информация”. И тук си представете “отзив” от по-горната ситуация: “Ученичката остави огромна фекална маса в средата на стаята”. Боже, да се смея ли, да плача ли?! Каква стана тя, докъде я докарахме? Всичката Мара втасала, вече не им правим зебележки, а информираме родителите за пакостите на техните отрочета…
Е, не, просто всичко това идва малко в повече. Не са излишни драмите, като имаме предвид в какво състояние е образователната ни система. Кунева беше категорична на учителския събор в Арена Армеец: “Пари нема, действайте!”. Как да действат тези хора? Каква мотивация за работа да имат, когато работят за едни мижави заплати, с които крепят и бездруго затруднения семеен бюджет на своите домакинства? Не са само те. Във всички професионални гилдии има проблеми, разногласия, противоречия. В крайна сметка всички възпитани, интелигентни и ерудирани хора, повечето от които с няколко висши образования, със специализации и магистратури в различни университети и в чужбина, се замислят какво да правят със своето бъдеще. Мнозина от тях искат да живеят в своята страна. Но нямат друг избор. Защото е подигравка с усилията им, с труда и с безсънните нощи, прекарани над книгите, в името на едно по-добро бъдеще. За тях и за децата им. А какво остава за учителите? Хората, в чиито ръце буквално лежи бъдещето на страната. Те са “строителите на съвременна България”, защото полагат основите на възпитанието, морала и светогледа на нашите деца. И изведнъж, дали от печатна грешка или по усмотрение на някой заспал чиновник в Министерството на образованието и науката, махнахме и забележките от бележниците. Не отричам, че строгият рестриктивен подход и сталинистките методи на възпитание не дадоха добър резултат. Но в последни години виждаме и провала на либералното възпитание. И се замислям няма ли някакъв среден, компромисен вариант. Вариант, в който родителите да обръщат повече внимание на децата си. Да комуникират с тях, да се интересуват от проблемите в ежедневието им, да ги насочват как да постъпват правилно в отношенията към приятелите си и другарчетата им в училище. Да полагат основите на възпитанието, морала и етиката на децата. А учителите да бъдат продължители на тази традиция. И когато има проблем, което е неминуемо, да сигнализират за това. Защото в един по-късен етап от развитието им, те прекарват повече време с тях. И трябва да имат спомагателна роля във възпитаването и израстването на младите хора. Може би трябва този процес на общуване да двустранен и в него да участват всички – деца, родители, учители, учебна власт. И да си сътрудничат евентуално. Не да си пречат! А какво се оказва всъщност? Дали по случайност, дали съвсем нарочно, учителите остават с вързани ръце. Те могат да впишат оценките, но не и забележките в личния документ на детето, звеното, което свързва родител, ученик и учител. И на даскала не му остава нищо друго освен да се жали по родителски срещи, когато уморените бащи и майки си мислят какво да сготвят по-късно или откъде да изкарат пари, за да си пратят децата на училище.
И пак не всичко е толкова черно, колкото го представих. Остава добрият пример, който не бива да забравяме и трябва задължително да поощрим. Съвсем скоро излезе новият учебник по родинознание на директора на Регионалния музей в Добрич Костадин Костадинов. Там за пръв път учениците могат да прочетат за 500-годишното турско робство и за Апостола на свободата Васил Иванов Кунчев, по прякор Левски, който пробудил народа си от робското съзнание и го извел на пътя на свободата и независимостта. Помагалото се разпространява безплатно, но в Министерството на образованието тази година няма процедура по одобряване на нови учебници за 4-ти клас, т.е. реалният поглед към историята все още няма как да бъде внедрен в образователната ни система. Та в общи линии, има какво да се направи, административни пречки просто. Пак не го вярвам много, но все пак… Има будни хора като Костадин Костадинов, които правят нещо. И не става въпрос само за учебния материал, за фактическите знания и умения, които придобиват децата. Образованието е цялостен процес, който включва няколко основни фактора, за които сме отговорни и задължени всички като общество. То включва придобиване на знания и умения, възпитаване на характера и волята и най-вече духовно израстване на детето, превръщането му от индивид в личност. Защото децата са нашето бъдеще. Колкото и клиширано да звучи. И всички ние носим отговорност за това…
