
Анна Манова
Виктория Гончева е от онзи тип екстремни момичета, които предпочитат да усещат притока на адреналин в кръвта си, а всяко ново изпитание е шанс да провери себе си до къде би стигнала, ново предизвикателство и нов връх.
16 – годишната самоковка е възпитаничка на ПГ „Константин Фотинов” и наред с уроците и театралната дейност обича в свободното си време да се отдава на карането на колело. Разучава нови трасета, виражи, прави опити да предизвиква себе си чрез нови скокове. От близо 2 години и половина екстремното каране се е превърнало от любимо занимание в състезателна дейност. Процес, който е съвсем естествен, когато полагаш усилия в нещо и когато то дава резултат. Още повече, когато успееш да надскочиш чисто женска суета и всяка травма, драскотина или синка са само белег на твоята упоритост и желание за успех. Виктория Гончева е от малкото момичета в България, които се занимават с екстремно каране на колело. До този момент тя е участвала в множество състезания. В актива си вече има едно трето място от Плевен, две втори места от Пампорово и Габрово и две първи места, записани извън страната – в Босна и Херцеговина и в Гърция.
За това колко трябва да е отдаден човек на спорта, когато реши, че ще се занимава по-сериозно, какви са травмите и трасетата по пътя към заветната стълбичка, един разговор със самоковската байкърка Виктория Гончева.
Нека започнем разговора си от самото начало. Смятам че от доста време сме успели да се спасим от клишето и квалификацията кое е женски спорт и кое определено не е за жени. Кое беше това нещо, което те накара да усетиш, че това е твоят спорт? Какво събуди екстремното в теб?
Интересувам се от колоездене от около 2 години и половина. Всичко започна като хоби. Ходих с приятели да караме в гората. Правехме си непринудени пикници. Впоследствие реших, че искам по-хубаво колело. И родителите ми помогнаха да се сдобия с такова. Започнах да карам в Боровец, където според мен има много добри условия за практикуване на този спорт. Първата година изпитвах страх да спускам трасетата и като цяло не съм мислила, че искам да се занимавам сериозно с това. С времето обаче реших, че искам още по-хубаво колело. И така се стигна до първото ми състезание в Пампорово, благодарение на един мой приятел Мартин Попов, който ме убеди, че изживяването ще си струва.
В живота често се случва от шега да се получи нещо сериозно. Разкажи ми за преживяванията си на първото състезание. Как премина? Чувстваше ли се подготвена? Какво беше трасето?
Отидох на първото си състезание в Пампорово, което беше през февруари на сняг. Бяхме петима състезатели. Опознах трасето, но още на първото спускане паднах и си контузих рамото доста сериозно. Това е травма, която все още ме мъчи. Карах с извадено рамо, наложи се да пия обезболяващи и изобщо не помня нищо от състезанието. След тази травма се мотивирах, че не искам да съм на второ място, както се бях класирала, а категорично да съм първа. Това се води най – забавното състезание за годината, но аз не го смятам за такова.
Как се развиха нещата при теб след травмата? Не помислили, че може да се откажеш?
Всъщност ми подейства като мотивация. Бях решила, че няма да карам през сезона, а това беше първото състезание. Не се чувствах подготвена. Но новото ми колело пристигна малко по-рано, през месец март. Рамото не ме болеше толкова и започнахме да караме на Ридо отново с моя приятел Мартин Попов. Не се наблюдаваше напредък, защото когато ходиш на състезания и гониш другите е много по-различно. Тогава започна същинската част на сезона. Първите две състезания бяха градски серии в Плевен и Габрово. На първото състезание успях да се класирам трета, много близо до второто място, не можах да го постигна. Но нямах никаква физическа и психическа подготовка. В Габрово успях да се класирам втора, но на известна дистанция от първата. Бях много мотивирана тогава. След това започнах усилени тренировки на Боровец. Цяло лято тренирах. Започнах да давам все по-добри резултати и в края на сезона успях да затвърдя, това което се опитвах да постигна. Станах първа на Боровец. А преди това успях да стана национална шампионка.
Имаш участия и извън страната. Разкажи малко повече за европейските и българските състезания –имаш база за сравнение.
Първото ми участие в чужбина беше в Босна и Херцеговина. Беше голямо приключение най-вече заради трасето, защото аз никога не бях карала на Европейско състезание. Всичко се дължеше не на техниката на каране, а на физическата подготовка. Успях да стана първа. След това на Боровец от българските серии ми беше първа голяма победа. Участвах и на състезание на Витоша. Знаех трасето, всичко ми беше познато, обаче заваля и беше кално. Бях от малкото състезатели, които на финала казаха, че трасето им харесва, нищо че е кално. Но на финалното ми спускане се блъснах в едно дърво, защото се подхлъзнах. Класирах се втора, въпреки падането.
Едно от последните състезания, извън страната, в което взех участие е в Гърция. То се проведе в началото на този месец /бел.ред. – април/, преди старта на нашия състезателен сезон. Около 200 човека участваха, като 20-тина бяхме българи, а от общия брой някъде 5 бяхме жените. Това беше всъщност техният Национален шампионат, така че сега съм и гръцка национална шампионка. Там трасето беше доста равно и имаше участъци, в които трябваше много да се върти. Скоковете бяха наистина огромни. Излиташ и се надяваш да кацнеш където трябва. Изпитвах страх и заложих най-вече на камъните и клоните, където се чувствам по-уверена.
Спомена за важността на психическата подготовка, която поставяш пред физическата. Защо?
Психическата подготовка за мен е най-важна. Подготвяш се сам. Когато знам, че имам състезание се опитвам да остана сама, не излизам толкова много и се концентрирам в това да се справя по възможно най-добрия начин. Основното е да знаеш, когато си на състезание до къде можеш да стигнеш.
И все пак в какво е ключът към доброто представяне и какво означава физическата подготовка?
Ключът е във въртенето, защото много малко от хората имат добра физическа подготовка. Тя според мен е най-важната, след психическата. Защото може да нямаш толкова добра техника, но когато си силен и издръжлив може да допускаш повече грешки, които да не ти повлияят на класирането. Тренирам три пъти в седмицата в зала. През останалите дни съм или на колелото, или тичам, или правя дълги разходки. Но най-вече въртенето ми помага.
От този сезон си член на нов клуб. Как се чувстваш?
Да, така е. От този сезон се състезавам в нов отбор – „Гравити байк”, с председател Росен Ковачев. Изключително се радвам че ме потърсиха, защото Росен Ковачев е бил шампион на България вече 7 години и е човек, от който мога да науча страшно много. До сега сме били заедно само на едно състезание. Това, което се проведе в Гърция. Смятам че това е отбор, в който ще надградя. Ковачев ми помага върху колелото, показва ми повече техничност, по-големи скокове да правя, води ме на по-технични трасета.
Какви са целите ти за сезона?
Отново да стана национална шампионка и да спечеля всички кръгове от българските серии. Обмисляме участие на няколко европейски купи – Швейцария, Австрия и Словения. Там определено трасетата ще са на ниво и сигурно ще се престраша да скачам. Съмнявам се на тях да дам добри класирания, но ще се опитам да натрупам повече опит. Напрежението на тези състезания определено е доста по-голямо.
Надявам за догодина да има спонсори, които да ми помогнат да участвам във всички състезания. Защото за сега всички разходи са поети от родителите ми, а този спорт е доста скъп. Хубавото е, че подписах договор с първите си спонсори. Всяко нещо си има начало и това беше моето начало по пътя на развитието.
Следващото състезание е в чужбина – Словения – Кранска гора – Първи кръг от европейските серии. Мисля че имам шанс да съм в топ 5 или топ 3. Физическата ми подготовка за сега е добра, психическата също. Надявам се колелото да не ме предаде!