Ани Христова: Липсва връзката между футбола и бизнеса в Самоков

Илиян Чалгънов

Ани Христова е дългогодишен служител във футболен клуб „Рилски спортист” – от най-лошите до най-хубавите моменти на самоковския тим. Тя е изпълнявала много длъжности, като счетоводител, администратор и не на последно място директор. Ани е наричана „човекът-клуб“, тъй като нищо в клубната политика не й е чуждо и се справя във всяка една ситуация. Повече за своята работа, клуба и най-успешния период на „Рилецо“, в разказ от първо лице.

Здравей, Ани! Искам нашият разговор да започне с това от колко време си на стадион „Искър” и каква точно е твоята длъжност?

Този август станаха 18 години откакто съм на стадион „Искър”. Три дни след като Юри пое клуба, аз започнах работа тук като счетоводител. След това съм заемала и длъжностите администратор и изпълнителен директор. Аз и счетоводителят ни в София обработвахме цялата документация на отбора. От футболно естество всичко минаваше през мен – контакти с БФС, картотекиране на играчи и договори. Когато дойдохме в клуба отборът беше във „В“ група, след което преминахме в професионалния футбол в „Б“, и в последствие лицензиране до върха на отбора – класиране в „А“ професионална футболна група. Един дългогодишен футболен деятел в София, който се занимаваше с картотекиране, ме наричаше „човекът-клуб“.

Как се озова в клуба? Как въобще се реши да изпълняваш такива спечифични длъжности?

Тук дойдох в период, в който отборът бе в затруднено финансово състояние. Предложението към Юри Галев да поеме клуба дойде от страна на доктор Гълъбов. В същото време аз работех при  него в „Евролевицата“ и започнах с идеята да помагам и на двете места. Но впоследствие си останах на стадиона и така 18 години. Преминали сме през много моменти и хубави и лоши, но винаги сме били силен колектив.

Как се случи израстването на „Рилски спортист” от аматьорския футбол към професионалния, в най-силните си години?

Заслугата е изцяло на Юри Галев, който с идването си започна да действа на секундата. Тръгнахме с „голямата лъжица“ – осъществяване на контакти, привличане на качествени футболисти и инвестиране на средства. Създадохме контакт с „Локомотив“ /София/, които в последствие дойдоха на подготовка тук. Оттам ни помогнаха и с футболисти, както и с преотстъпени такива. Отделно аз научих много от техния администратор, относно някои процедури и документацията. Мисля че, преходът на отбора от „В“ към „Б“ група се случи много бързо. Бяха закупени всички нужни пособия за отбора – нова екипировки, футболни топки и др.

Ако не бъркам, тогава бяха сменени  пейките на стадиона със седалки. Така ли беше?

Това беше малко по-късно, за влизането в „А“ група. Тогава се направиха и изцяло нови фундаменти на трибуните, поставиха се нови седалки, направи се нова ограда и камера в тунела. Всичко това беше според изискванията на Български футболен съюз. Тревното покритие също беше от значение и преди всеки нов сезон ни посещаваше лицензионна комисия, която прави оглед дали препоръките са спазени. Изготвяше се един съвместен протокол, без който не можем да получим лиценз. Той се правеше между Общината, МВР и пожарната, а аз бях отговорник по сигурността на стадиона. След този протокол се издаваше документ, че съоражението е годно за провеждане на футболни срещи в професионалния футбол.

Може ли да се каже, че отборът е бил най-стабилен през управлението на покойния Юри Галев?

Фактите го доказват. Имаме два пъти влизане в „А“ група и група от много силни футболисти, особено при втория ни период. Всички отбори идваха с уважение към нас.

Като цяло и извън футбола, какъв човек беше Юри Галев?

Юри беше много сърцат. Човек с голямото сърце. Може би малко буен, но винаги справедлив.

Понеже ти си тук през целия преход на „Рилски спортист” и във върхове, и в падения, какво се случи след като загубихме Юри? Как продължи да функционира клубът?

Старият клуб беше обявен в несъстоятелност. Заедно с покойния му брат Сашо подадохме документите за ликвидация на дружеството. Благодарение на Общината, в лицето на господин Сайменов и кметът Николов, продължихме да работим и поддържаме терена. Бяхме аз, Сашо Галев и още едно момче. Така до създаването на новия клуб. В новото ръководство влязоха Димчо Маринов, Петър Аджов и Васил Киров, които продължиха съществуването на клуба, като тръгнахме от най-ниското стъпало – „А“ окръжна група. Чест правя на всички от това време, че не се отдръпнаха и не зарязаха клуба. Всички останаха и продължиха да играят.  След идването на кмета Георгиев нещата в клуба започнаха да се подобравят и да са на едно прилично ниво.

Защо, според теб, бизнесът не помага на футбола в Самоков?

Според мен липсва връзката на бизнеса с футбола. Ние, може би, не попаднахме тук на човек, който е организационен, комуникативен, контактен и се ползва с някакво име в града, за да привлече спонсорство под една или друга форма. Няма я личността в клуба.

Защо в града имаме две школи с подрастващи, а не една обща? На какво се дължи разривът между Димчо Маринов и останалите от славната чета на „Рилски спортист”?

Този въпрос не искам много да го коментирам, тъй като тук има междуличностни неща. Имаше някакъв спор между Аджов и Димчо Маринов. Може би непремислено и набързо Димчо поиска оставката на Пепи, като старши треньор, въпреки че имахме 20 поредни победи в шампионата.

Пречи ли това разделение на футбола като цяло в Самоков?

За мъжкия- не. За децата може би, защото е по-добре да има повече деца, които да запълнят всички възрастови групи, като старша, младша и така нататък.  Сега в едната школа са едните таланти, в другата останалите. Иначе факт е, че детските гарнитури на Пепи и Васко се представят много добре и побеждават почти във всеки кръг. Победите се дължат изцяло на професионалната им работа и организацията. Тук е много важна и дицсиплината и изграждането на характера на децата. Треньорите на децата трябва да са и дипломати и учители, дори и родители. Отношението към децата е изключително важно. Може би, ако всички тези деца в школите са заедно ще е още по-добре и с общи усилия да жънат много успехи.

Не е тайна, че мъжете на „Рилски спортист” са с къса скамейка, откъм алтернативни играчи на основните. Не е ли грешка, че ние нямаме старша възраст, която да попълва липсите на скамейката и така да се дават шансове за изяви и на по-неопитни играчи?

Грешка не бих казала. Мисля че няма треньор, който не иска да има юноши на разположение от старша и младша възраст. В минало време тук имаше всички възрасти. Отделно Чалъков и Вуков работеха в Спортното училище и водеха подготвителни групи, които идваха после тук при нас. Имаше много деца. Аз си мисля, че няма и много желаещи да идват, тъй като имаме много спортове в града. Наистина се къса връзката между младите и мъжете. Не можем да извадим едно дете от школата. Много често момчетата от старшата възраст са спирали с футбола, поради други занимания или просто отиват да учат и приключват.

Как виждаш бъдещето на „Рилски спортист”? Има ли светлина в тунела?

Силно се надявам след идването на господин Крушарски нещата да тръгнат на добре. Има вече някакво развитие – работи се по тренировъчия терен, слага се поливна система и ще бъде по-различен. Планира се изграждане на изкуствен терен. Това лято бяха направени основни ремонти на двете съблекални на стадиона. Тези съблекални не бяха пипани от създаването им и беше наложително, предвид факта,, че идват чужди отбори на лагери и ние се срамуваме. Дано клубът има късмет – има ли средства ще има футболисти и отбор. Това е истината.

Нещо искаш ли да кажеш на някого или на феновете?

Много ми се иска да няма вандалски прояви по стадиона, тъй като няма средства за възстановяване.  Да идват повече хора на мачовете и да се забавляват. Да има отбор за професионален футбол и да привлечем повече хора на стадиона