Общество
Анита Генчева: Винаги съм се хвалела, че живея на 15 минути от пистите

Анна Манова
Успешните българи в чужбина са доста, сред тях има и много самоковци. Това са хора, които искат да изпробват своите възможности извън родината си, било то в обучението, специализацията или в професионалното си развитие. Сред тях се нарежда и Анита Генчева. Младата и красива самоковка, заминава за Германия, за да учи. Нейното желание е да завърши медицина и да бъде добър специалист в областта.
Така поставя пръста си върху картата и се спира на град Хале, намиращ се в близост до Лайпциг. Приемат я от първия път желаната медицина в Мартин -Лутер -Университет. А от декември месец 2015 година вече е дипломиран лекар.
Ани не скрива, че зад тази хубава професионална автобиография, стартирала от паралелка с интензивно обучение на немски език в ПГ „Константин Фотинов” в малкия и китен град Самоков и продължила в чужбина, всъщност стои къртовски труд и всекидневно доказване. Извървява се дълъг път на адаптация и стремеж да бъдеш равен, та и по-добър от останалите. И същевременно с това да съхраниш себе си в извървяването на този път, да знеш кой си, от къде идваш и какво искаш да постигнеш.
По време на обучението и живота си в Германия Анита се среща с много и различни хора, опознава нови места, но винаги с любов говори за страната си и за родното си място. А всяка свободна минута и ваканция бърза да хване първия полет, за да прекара в уютното огнище на дома, в прегръдката на близките си.
В разговора ни с Ани се смесват много теми, спомени, носталгия, както и неизбежният паралел, който почти винаги стои като една невидима черта между нас и останалия свят. Къде сме ние?- е въпросът, който най-често си задаваме в тези интервюта. Но отговорът на Ани ми е любим – „На 15 минути от пистите”. А в очите й искрят звезди, толкова млада, целеустремена и положителна.
За разликите и крехките допирателни точки на ние – другите, за „болната” тема здравеопазване, за личните Еверести, за пътя и мечтите, един разговор със самоковката Анита Генчева.
Ани, този разговор го отлагаме с теб от известно време, защото ти предстоеше финалият етап от твоето обучение, а именно последният държавен изпит и дипломирането. Сега се срещаме в Самоков, вече отпочинала след ученето. Разкажи ми как стартира то, как се разви животът ти след завършването на училище?
Когато завърших училище бях решила, че искам да уча медицина. В ПГ „Константин Фотинов” бях в паралека с интензивно обучение на немски език и това беше причината да се насоча точно към Германия. Мястото, което избрах за своя реализация и продължение на професионалния ми път е един не много голям град, намиращ се в близост до Лайпциг. Градът се казва Хале. Приеха ме от първия път хуманна медицина. Интересното е, че тръгнат оттук със самочувстието, че знам езика. Но реалността е малко по-различна, защото когато попаднеш в друга страна е важно да можеш да разбираш хората, а не колко думи общо знаеш и каква е била оценката ти на теста в училище. Това реално никой не го интересува. В началото беше малко трудно, защото те приемат като германец, говорят бързо, никой не се съобразява, че си чужденец. Всичко за мен вървеше паралелно – обучение и език. Почти веднага разбрах, че за да те зачитат, трябва да се доказваш, че можеш да се справяш. Когато видят, че взимаш участие, отговаряш на въпросите на преподавателите, тогава те поглеждат с друго око.
В кой момент се почувства чужденец?
В началото, в момента на адаптация. Но всичко опира до желанието. Ако не общуваш с германци се изолираш. Трябва да се приобщаваш. Трудно е, но се получава. Успях да се сприятеля с много хора. Като винаги съм казвала от къде идвам, къде се намира страната ни и като цяло съм забелязавала, че са с добро мнение за нас.
Скъпо ли е обучението в чужбина?
И аз както правят повечето студенти и тук и в чужбина работех, за да си изкарвам допълнителни пари. Живеех на общежитие. Таксите за студентите медицина в този град бяха в началото около 70 евро, но после включиха транспорта и станаха малко по-високи – 170 евро на семестър. Обаче самата държава плаща много повече пари за теб, за всички практики, за опитите, които се правят с медикаменти. Много държат на това, когато нещо си научил, то да не е само наизустено, а наистина да умееш да го правиш. Така ставаш по-уверен в себе си. Практиката е изключително важна.
В Германия не се получава да работиш само за престиж. Преди няколко години направиха нови реформи в образованието така че когато ти се явиш на един изпит веднъж и не го вземеш имаш право да отидеш още два пъти. Т.е общо 3 пъти и не го ли издържиш, нямаш право да я практикуваш тази специалност в цяла Германия. Поне за медицината е така. Разбрали са, че въпреки дефицита на доктори, все пак се търсят кадърни хора.
Каква е принципната разликата според теб в образованието тук и там? И има ли такава?
Освен реформата, която споменах, знам от познати, които учат тук медицина, че имат писмен и устен изпит например. В Германия или ти е писмен или устен. Нямаш да развиваш теми, а са тестове с отговори – а, б, с. Така звучи много елементарно и си мислиш, че на налучкване или под формата на тото ще се справиш и ще минеш. Да, ама не. Отговорите са направени толкова сходно, че понякога една дума може да ти прецака целия отговор. Изисква се концентарция и разбира се добра подготовка преди това.
А как става навлизането в професията?
Чрез различни практики. След три години започнах да работя в болница. Ходех събота и неделя в психиатрия. Отделението се води като бърза помощ. Изкарах там две години. Много исках да работя там, беше изключително интересно, имаш практика и научаваш много неща. Отделно самите специалисти, които работят там искат да ти помогнат да се научиш, за да може след определен период от време да си равноправен в работата и реално да им помагаш. След като видяха, че имам желание за работа са ми давали много неща да върша сама. Бяха страхотен екип и аз много ги харесвам. И съм им много благодарна. Просто трябва да имаш желание за работа и тогава всичко се получава, а не да гледаш часовника да си тръгнеш в определеното време.
Няма как да не те попитам за паралел в здравеопазването в България и Германия. То тук е болна тема и подложено на непрекъснати експерименти, дори и с днешна дата.
Паралелът започва, най-просто казано, от здравната такса. В Германия осигуровката може да започва от 65-70 евро за студенти до 200 евро за работещия, защото това е процент от заплатата. На месец. Всеки един германец е задължен да си я плаща. Така според мен и самата здравна каса има по-голяма възможност да закупува по-добра техника, като по този начин се предлагат повече семинари и специализации. Позволява се по-добрата квалификация. Води се, ще го нарека дневник, в който са написани неща, които трябва да си свършил, преди да станеш специалист в тази дейност. Ако например искаш да работиш в психиатрия, то ти трябва да си запознат и да си виждал различни картини – шизофрении, мании. Трябва да си правил определена диагностика много пъти. Трупа се опит. Обучението е много важно. Както е важно да се работи в екип. Аз съм попадала на отделения, където всеки иска да те научи и да ти помогне, няма я тази силно изразена йерархия. Шефът на отделението обръща внимание на всеки пациент. Всеки гледа да ти помогне и да те научи. Така се успява.
В България, според мен, когато хората завършат си мислят, че е това. Хайде край, учил съм и съм подготвен. Но не е така. Аз имам приятели, които в свободното време, събота и неделя, сядат и си четат допълнителна литература. Това не е срамно, че искаш да прочетеш и да знаеш повече.
Кога ще ги стигнем Германците? И защо толкова млади хора бягат навън?
Има хора, които бягат в Германия, а и не само, мислейки само за парите. Не разбирам защо го правят. В момента в Германия също мислят икономически – ако например един човек не е толкова болен няма да го задържат в болницата и ще направят всичко възможно този човек да бъде излекуван и да не се връща пак. Има разлика межу България и Германия. Нищо не пречи на нашите специалити да са на това ниво. Не всичко зависи само от техниката и парите, но и от желанието. Истината е, че в Германия много се мисли и инвестира по посока на диагностиката. Когато съм била на практики в болници там, като кажа, че съм от България и веднага се сещат за някой българин, който също е бил там преди мен. И гледат с добро око на нас. Просто трябва да се дава шанс на младите специалисти, за да просъществуват болници като самоковската например. Иначе загиват.
Мислиш ли да се върнеш тук и да практикуваш наученото на местна почва?
Аз никога не казвам никога. Освен това съм човек на спонтанните решения. В Германия за сега ми е добре, там съм започнала и искам там да си го продължа. Но тук са семейството и приятелите. Много ми е приятно да съм си тук. Затова гледам всяка ваканция да се прибирам и да мога да прекарам повече време вкъщи. Намирам го за много хубав момент, макар и за кратко. Сега ми предстои да търся своето място, да се местя в друг град. Той е по-близо до летището /смее се/. В Берлин имам роднини. Но винаги, когато съм се запознавала с нови хора съм казвала, че съм от България и много се гордея с това. Казвам им, че живея на 15 минути от ски пистите и те не могат да повярват. Та, кой от тях си е позволил от 10-годишен да ходи на ски?! Винаги изтъквам позитивното, лошото всички го знаят.