БоровецИнтервюОбществоРегионални
Алпинистът Румен Дамянов: „Планината не може да бъде покорена, тя може само да бъде обичана от планинаря”

Анелия Балабанова
Да попаднеш в сянката на планината, в буквален и преносен смисъл. За доста хора досегът с върховете и предизвикателствата в планината се е превърнал в начин на живот. Сред тях е и Румен Дамянов. „Мисля, че съм повече планинар, отколкото алпинист. Като планинар виждането е съвсем друго. Алпинистът вижда планината като стадион за шампиони и той трябва да изпъква напред със своята колекция от върхове. Докато планинарят вижда в планината извор на духовни ценности и разликата е много голяма“ – размишлява той. За мнозина името му вероятно не звучи толкова познато, но не и за ентусиастите, носещи неговата „кръвна група”. Тези, с които планината го е срещнала сред необятните си потайности или пък на чаша чай в някоя от хижите.
За достигнатите върхове и духовната връзка със Самоков
Човекът – планинар има различно отношение към природата, категоричен е Румен. Той има изключителна духовна връзка със Самоков, а планинските маршрути в района, включително и тези към Мусала и Мальовица познава по-добре от пръстите на ръцете си. Повече от 30 години живее във Френските Алпи, където е работил като електромеханик по въжените линии, пистьор в противолавинна служба и планински спасител. С приятелите си – алпинисти, е изкатерил множество турове в България, Алпите, Йоземитския парк и други. Сред най-трудните и известни турове са „Крушата” и „Сентинел Руж” на стената Бренва, масива на Монблан, „Кулоара” на северния разлом между Пти Дрю и Гранд Дрю, Северната стена на Айгер по тура на Райнхолд Меснер, „Гранд Жорас” по реброто „Маргарита“, „Супер Кулоара” на Монблан дьо Такюл. Основната му мотивация при катеренето и изкачванията е приятелството, а не спортното постижение.
„Тук планините са малки, както и страната. Не могат да се правят такива неща, каквито например в Алпите. Там има паркове, които са по-големи от територията на цяла България. Има и места с огромни писти, огромни станции, всичко е в друго измерение, в други размери. Въпреки това много обичам нашите планини“ – признава той.
Върховете, скалите и планинските маршрути – убежище и дом
Десетки години, вече повече от 30, Румен Дамянов живее в Савоя /Френските Алпи/. Това, което е забелязал е, че за местните хора от Савоя планината е свещена. Възприемат я като храм, религия. Прави съпоставка и с България. По думите му тук мненията са разделени. „Едни искат да спечелят пари от нея, ако е възможно повече. Съществува малка група, която иска да я запази, но тя е безвластна и не може да се наложи над останалите” – категоричен е героят на нашия разказ. Също толкова, колкото и в това, че човек не се научава, а се ражда с желанието да открива други светове, извън този в долините. Да погледне света и от други места, въпреки че са опасни.
Самият той е попадал в различни ситуации, които вероятно никога няма да забрави. Доста от тях са били по Северната стена на Айгер, където е бил четири пъти, но само веднъж успява да се изкачи. „Имах три опита, които бяха неуспешни, но желанието ми беше много голямо и заложих всичко. Успях да достигна по един много тежък маршрут на Райнхолд Меснер и неговия брат Гюнтер Меснер. Когато достигнахме върха с моя приятел – Валентин Тренев, който в момента е планински водач в Америка /Йоземитският парк/, бяхме толкова накрая на силите си, че не можахме да изпитаме кой знае какво голямо удоволствие. Целта ни беше по-бързо да слезем на топло, да се нахраним и възстановим” – разказва преживяванията си от първо лице.
Днес, от позицията на времето и опита си, се е убедил, че думите за върховно блаженство, което се изпитва на върха, не отговарят в пълна степен на истината. Има я и самата тръпка на риска, която води до голямо удовлетворение, когато си преодолял някаква опасност, но към нея се добавят и други емоции.
Планината ражда приятелства и свързва хората
Това е мястото, където доста планинари са намерили сродни души. Родените приятелства там са изключително силни и трайни. „От българските алпинисти съм се срещал с Христо Проданов и съм катерил с него. За съжаление много малко маршрути, само два – северната стена на връх Вихрен и северната стена на връх Мальовица по класическите маршрути. Беше изключителен човек, с обаяние, умееше да заразява другите с любов към катеренето. Той е от тези, които ме „заразиха” и мен с тази болест – да катеря върховете, и то по най-опасните маршрути, а не по туристическите пътеки” – разказва Румен за срещата си с алпиниста Христо Проданов.
Наскоро алпинистът от новото поколение – Боян Петров, беше в Самоков и представи книгата си. „Мисля, че Боян Петров е най-добрият български алпинист в момента. Друг не може да достигне неговото ниво. Изключително интелигентен човек, който с респект и голяма подготовка подхожда към планината, без да се изхвърля. Когато има кризисни моменти, се връща навреме, за да не рискува живота си. Много интересна беше тази среща и за мен, и за всички самоковци. Много бяхме доволни да го видим в Самоков. Надявам се пак да дойде” – заяви Румен Дамянов в отговор на въпроса дали Боян Петров е бъдещият наследник на Христо Проданов. Той е и едно от имената на преден план във връзка с построяването на втори лифт на Банско. Може ли това да му изиграе лоша шега и да рефлектира по някакъв начин в негативен план?
„Райнхолд Меснер също имаше екологична кауза – да не се замърсяват базовите лагери и след експедиция да се събират всички отпадъци от лагерите. Боян Петров е един авторитетен човек в средите на планинарството и би трябвало да се вслушат в него” – коментира Румен Дамянов.
По света и у нас
В разговора си с него стигаме и до това съумяваме ли да използваме наличния ресурс, с който разполагаме – и като туристически бази, и като природни дадености. „Лошото, което се получи е, че се развиват само курортите, които само по времето на социализма се бяха построили – като Боровец, Банско, Пампорово и някои други по-малки. Има и места, които не са паркове – например Стара планина от север, където има удобни терени и могат да се направят високопланински станции. Веднъж инвестирали в Банско, например, вече е презастроено като курорт – с хотели и квартири, и сега тези инвеститори искат да си възстановят вложените средства. Затова им трябват още писти, лифтове, още да се изсича, още да се съсипва и за съжаление сигурно така ще се получи. Може би е въпрос и на държавна политика, защото държавата също има много голяма намеса. Виждаме, че едни пари се изливат…” – разсъждава Румен като добавя, че за съжаление държавата е свързана с инвеститорите и това не е валидно единствено по отношение на туризма, а в много други области. Мнението му е, че преходът от държавна към частна собственост в България се е случил по един доста несправедлив начин. „Ресурсите на държавата бяха разпределени на частни лица според това кой е наше момче и наше момиче. Държавата е свързана с тези, които държат парите. Тя не може да бъде против тях. Тези с парите избират кой да бъде на власт” – добавя още той. Понякога нещата от дистанция се улавят и усещат по-точно. Това е валидно и по отношение на Боровец, в контекста на избрания наскоро проект за нов център в района на „Златния триъгълник”. Доколко най-старият зимен център в България има нужда от някаква по-съвременна визия? „Боровец е едно чудесно място и аз го предпочитам пред Банско и другите курорти. Може да се направят много неща в Боровец, например писти за начинаещи. В момента няма места, където човек да се научи да кара ски, тъй като навремето сега съществуващите са правени за спортисти от високо ниво. Доста са трудни. Може да се работи в тази посока. Да се направят няколко малки писти за начинаещи, за деца и т.н. Планината е малка. Мисля, че Боровец е изчерпан в посока разширяване с нови лифтове и т.н.” – обяснява събеседникът ни. По отношение визията на обектите споделя, че има хотели, които много му харесват. Също така, че архитектурата е много важна за един курорт. В този смисъл сградите трябва да са малки, максимум на два-три етажа. „Те не бива да доминират и закриват изгледа към планината и гората“ – препоръчва той.
За планината, хората и книгите
Освен да катери скали и алпийски върхове, Румен Дамянов е автор на няколко книги. Разбира се, те са свързани с планината и същността на хората, които отиват сред природата. До момента има три издадени книги – „Планинарски хроники”, „В сянката на планината” и още една – „Преходът” в съавторство с Галя Радева.
С изключителен принос е за появата от праха и забравата на времето на още една, изключително значима за България книга – „Планини и хора” на Стефан Попов.
„Първата книга за планината, която прочетох, „Звезди и бури” на Гастон Ребюфа, беше преведена на български още 60-те години. Тя предизвика у мен голям възторг и влечение към планината и алпинизма” – споделя Румен, като добавя, че книгите за планината са изключително важни, защото те ориентират хората. „Написах три планинарски книги с надеждата и други млади хора да се запалят и да следват този път, по който съм вървял. Или пък, ако имат възможност, да се качат на по-високо ниво, като Боян Петров. Да станат алпинисти, планинари и въобще да заобичат природата” – продължава още той.
Преди месец по негова идея на бял свят излезе забранената в България по времето на социализма книга „Планини и хора”. Авторът й, Стефан Попов, създава Българския планинарски клуб през 20-те години на миналия век. Той по-късно прераства в БАК – Български алпийски клуб. Българска комунистическа партия унищожава клуба и българския алпинизъм тръгва по съветски модел. „Копира се точно съветската система с разряди, с майстори на спорта, заслужили майстори и т.н. Това планинарство, което е било преди, се унищожава. С тази книга исках хората да разберат, че в България е имало планинарство и алпинизъм на доста високо ниво. Хората не са се стремели към титли, медали и т.н. или да ги показват някъде, а са отивали в планината за собствено удоволствие. И да се зареждат духовно най-вече” – информира писателят-планинар, като подчертава, че книгата е много интересна и си заслужава повече хора да я прочетат. Тя живее своя втори живот благодарение на Румен и двама негови приятели – Явор и Петя Първанови, които са направили доста усилия, за да бъде преиздадена.
Високо, високо…там, където земята и небето се сливат
Човекът е емоционално същество, а изкачването на един връх му донася много различни емоции. По принцип хората, които се занимават с изкачвания и са се посветили на планината, игнорират личния си живот и понякога семействата си. Лишават близките, децата си от присъствие, грижи и т.н. „Планината взима почти целия човек и особено от страна на близките реакцията не е много положителна, защото те искат да си до тях. Това е планинарството и алпинизмът – взимат човека във всяко отношение – и физически, и духовно”- споделя Румен. „Планината не е нито злобна, нито добра, но не е нормалната среда за човека. Може да се превърне в капан и поради това човек трябва да е винаги нащрек и със заострено внимание от това, че не се намира в своята естествена среда. Дали ще е лавина, пропадане в пропаст, подхлъзване, никой от нищо не е застрахован и е важно да знае какви действия да предприеме, за да оцелее, например в буря, мъгла. Важно е да се запази силата на духа и съумее да вземе правилните решения. Човек се променя. В началото, когато бях млад и тръгвах по някой маршрут, бях силно обсебен да достигна до края на целта си. Сега вече, след толкова години катерене, много често се отказвам. Желая вече да не поемам тези рискове, които съм поемал, когато съм бил по-млад, до 40 –годишна възраст вземах огромни рискове. Имам много приятели, дори от Япония, с които съм катерил в Алпите, от Америка, французи, холандци, черногорци и разбира се, българи. В планината националността няма никакво значение. Има значение това, дали с този човек може да се вържеш на едно въже и да разчиташ на него. В момента, в който се вържете, той ти става като брат, приятел и въобще всичко, защото рискувате живота си еднакво” – разкрива още българинът, живеещ в Савоя. Пожелава си в бъдеще повече млади хора се запалят по планините в България и по света. Това би ги отдалечило от всички пороци на съвременното общество. Планината прави хората различни и допринася много за духовните им ценности и тяхната чистота. Пролетта и лятото чукат на вратата.
Време за нови идеи, предизвикателства и сбъдване на мечти. Защо те да не са свързани с вълнуващи срещи и преживявания в планината?