Мария Галчева
Имали ли сте някога мечта – със сигурност. Голяма мечта и може би сте я осъществили. Затова ще разберете какво казва моята гостенка в интервюто по-надолу. Вероятно помните всички стъпки, които сте извървели по нея. До целта, когато вече гледате на резултата доволно.
Тя успява да направи реалност нещо почти невъзможно – да стане част от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Там влизането не е като да прекрачиш прага на някоя врата. Много дълъг е, казва Алекс, пътят към тази мечта, но всяка една крачка към нея тя е запомнила и запазила в себе си.
В „Новите млади“ тази седмица ви представяме Александра Майдавска, най-новата надежда, на която силно пожелаваме да стъпи здраво на театралната сцена, а също и на екрана. Тя е избрала актьорството и смело действа в посока да бъде различна. Тази професия – призвание е нетрадиционна и често вземана не толкова сериозно, но когато сърцето ти пожелае нещо, то върви само по него. Но именно нетрадиционното е ключът към истински вълнуващото.
Витална, естествена и много искрена е Александра пред мен, а също и пред вас в следващите редове.
Алекс, ти си пример за човек, хванал здраво мечтата си и успял да я осъществи. Колко дълъг е пътят към нея и откъде започна любовта към актьорството?
Пътят към нея наистина беше дълъг и не усетих кога и как дойде тази любов, но пък знам, че е нормално да не усещаш кога точно хубавите емоции идват в душата ти! И все пак логично погледнато, може би тази любов е дошла, когато в 10 клас започнах да се занимавам с театър. Спомням си точно първата си репетиция в театралната трупа на Л. Малинов при Читалище- паметник „Отец Паисий – 1859”. И искрено благодаря на този човек, че ме прие в неговата трупа, защото иначе аз може би никога нямаше да помисля, че искам да направя от хобито си своя професия, въпреки че се сещам, че като дете исках да бъда „като какичките във филмите” .
Кога вътрешно за себе си се убеди, че искаш да станеш актриса и имаше ли някакви колебания в избора си?
О, ами аз все още не съм се убедила, не мисля, че изобщо някой човек, с каквато и да е професия, може да се убеди, че това е” неговото призвание”, или ако има такива хора, то значи те само така си мислят, на някакво много повърхностно и физическо ниво! Никой човек не знае кое точно е подходящо за него, кое е „неговото нещо”. Поне така си мисля… А относно колебания- имах и то много! Имах ги, поради простата причина, че горе- долу успях да се запозная със същността на професията, че актьорската професия е най- самотната професия, че професията не е много доходоносна, особено за кризата, в която се намираме и хиляди други причини, но пък реших да пробвам, защото човек никога не трябва да се страхува и да се бори за постигането на онова, което истински желае, а оттам- натам- вече е работа на Онзи- там, горе на небето- за едни и някъде другаде- за други!
Какво е да си си студент в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“?
Ще отговоря с една дума – ТРУДНО! Да си студент там, не е като в другите университети, поради простата причина, че там няма почивен ден, че сме един клас от 20 човека и сме по 12 часа на ден – и събота, и неделя. Различното е, че тези хора там стават твоето семейство, защото ти работиш с тях, споделяш с тях, веселиш се с тях и нямаш време за онзи „студентски живот”, въпреки че за мен това съвсем не е проблем. А да си студент там означава да работиш много, да полагаш усилия за всяко едно нещо, там се учиш да не бъдеш егоист- да не мислиш само за себе си и твоята изгода, а за още 19 като теб, да бъдете едно голямо СЕМЕЙСТВО!
Кое е по-големият магнит за теб – сцената или екрана?
Първоначално си мислех, че екранът е по- яркото, по- хубавото, но сега определено мисля, че сцената е ИСТИНСКОТО! Защото истинските актьори „СА, ДОКАТО СА!” Магията е на сцената, защото в мига, в който завесата падне, творбата на сцената вече е отлетяла, мигът на голямото вдъхновение не успява да се „регистрира” – този миг изчезва и го е усетил само този, който е бил на сцената и този, който е бил в салона!
Има ли роля, която би искала да изиграеш някой ден?
Има и то много – например – Лора, от пиесата „Нирвана” на П. Яворов.
Имаш ли свой идиол от българските актьори или ако не идол, то артист, когото харесваш?
Нямам идол, но се възхищавам на Невена Коканова и Стоянка Мутафова!
Имат ли свое бъдеще младите артисти при все по-видната ерозия на вкуса в България, как мислиш?
От една страна мисля, че до някаква степен изкуството все още намира място в нашето общество, и смятам, че наистина ние младите сме бъдещето и трябва да се постараем то да бъде по- добро от сегашното ни положение, а от друга страна знам, че културата ни замира с всеки изминал ден, вкусът за театър, филми и изкуство на хората е под всякаква критика, защото в днешно време хората търсят зрелище, от там и много от сегашните ни артисти предоставят на публиката всякакви халтури и просто не знам какво да си мисля.. Наистина!
Как изглежда сега през очите ти Самоков, след всичко, което преживя – новостите, различния свят, в който влезе?
Не искам да прозвучи грубо и не искам хората да мислят, че се „превъзнасям” по някакъв начин, но мисля, че в малкото ми любимо градче и не само там, ами навсякъде, хората просто са злобни. Виждам злобата, виждам алчността у хората, а проблемът на малкия град е, че хората, познавайки се един- друг, гледат на нещата много повърхностно и материално. Всеки гледа в „паницата” на другия. Не виждам пазене на морални ценности и това ме натъжава и пак повтарям: не го виждам само в малкия град- за съжаление, навсякъде е така…
Чувстваш ли се като галеница на съдбата?
Ако тук става въпрос за влизането ми в Академията – честно казано аз не вярвах, че мога да вляза, все още не си го обяснявам и считам, че може би съдбата е направила така, съдба, късмет- не знам, но определено считам, че човек без късмета си е за никъде, така че сигурно съдбата и късметът имат пръст в това.
Има ли предизвикателство, което да искаш да срещнеш и пребориш?
Искам, срещам и се опитвам да се боря с много неща! Искам да срещам предизвикателства и да успявам сама да се справям с тях! Искам да не бъда чак толкова емоционален човек, да бъда по- силна, по- смела и повече да вярвам в себе си, защото липсата на вяра в самата мен понякога ми играе лоша шега… Считам, че всеки човек, какъвто и да е той в собствените си очи, какъвто и да е в хорските такива, трябва да вярва в себе си, да се бори и да преследва мечтите си, защото ние хората сме най- уникалните същества, а всеки един от нас е УНИКАЛЕН по свой собствен начин и щом е създаден на този свят, то значи има за какво! Всеки има своята малка или голяма мисия в живота и трябва да я изпълни с достойнство и вяра в себе си! А пък аз желая да успея да изпълня своята, каквато и да е тя!
