Ако си трън в нечии очи, значи си на прав път  

 Анелия Балабанова

 Винаги е позитивен знак когато младежи с амбиции се изявяват „на различни фронтове” и носят добри новини с адрес Самоков. Поредната радостна вест за самоковски успех дойде от национален конкурс, обявен от националния комитет на Република България за ЮНЕСКО, Съюзът на народните читалища и СНЦ „Писалка и перо” – Пловдив и насочен към младите хора и новите културни политики. Още по-похвалното е, че наша колежка – Зоя Станкова сподели вижданията си в сферата на културата и получи грамота за участието си. Жури от осем водещи преподаватели в областта на културологията, етнологията и обществените науки от Софийския университет, ПУ „Паисий Хилендарски” и УниБит имаше нелеката задача да разгледа и оцени разработките. Идеите на младите хора са споделени на организирана през месец декември конференция, в присъствието на представители на местната власт, НПО, културни и читалищни дейци, преподаватели от висши училища, библиотекари от  НБ „Иван Вазов” – Пловдив.

В конкурсната надпревара имаше общо 19 включени разработки като всички те ще бъдат издадени с позволението на авторите им. Класираните на първите шест места получиха награди, а останалите – сертификати. Подобни инициативи и участието в тях вдъхват нова доза увереност, но дават различни поводи за размисъл. Такива прави и Зоя.

 Какви спънки среща един млад човек като теб, намерил своя пристан и възможност за реализация в Самоков?

Спънки? Зависи в какъв аспект… Реално градът ни е малък, но възможностите му не са – изхождайки от историята и стигайки до днес всеки може да види, че Самоков е град с дух, със самосъзнание и необятни богатства.

Всичко това, което е създадено, което ни е дадено някога трябва да съхраняваме днес, да обогатяваме и развиваме.
За съжаление единствената спънка, въпреки че за мен точната дума не е тази, са хората, които приемат нещата като дадености, които стопират развитието на младия човек, защото те са се доказали по някакъв начин и са някъде от определен брой години. Труда, отдадеността и предаността никому не се отричат, но не бива човек да се самозабравя.
Разбира се, това, че на някого по някакъв начин си трън в очите е най-големият и ясен сигнал, че ти можеш, че си на прав път, но не мисля, че това е точният начин за конкуренция.
Ако има някаква спънка за мен, за теб, за който и да е човек, то е липсата на разбиране. Няма приемственост. Няма взаимопомощ. За мнозинството по-лесно е да си срещу някой, отколкото да сте заедно и това е генералната грешка на целия ни народ.

Намира ли Самоков своето “място под слънцето”?

Самоков е едно от слънцата, които си „топлят” на мястото във всеки обществен аспект – от някога до днес. Огледай се, виж колко огнища на светлина има в града ни – от институции до хора и обратното… И зимата ни е слънчева!

Ти самата имаш различни идеи за развитието на културните институции и конкретно на Читалище-паметник “Отец Паисий – 1859”. Върху какво трябва да се акцентира?

Безспорно, когато човек е грабнат от нещо, то съзнанието му е в него, а мислите водят до действия, те на свой ред до резултати и прочие…

И, въпреки че думите ми няма да се понравят на много публично изявени личности, аз ще кажа, че не мога да си позволя да представя своя концепция за развитие, когато падат парчета от „душата” на Читалището, визирайки рушащата се външна фасада.
В момента, ако искаме творческата енергия да продължи да се концентрира в Читалище-паметник „Отец Паисий-1859”, то трябва самите ние – членовете на институцията и нейното ръководство да намерим начин за ремонтни дейности.
Това е трудното, останалото е плод на работа, желание и голяма доза любов.
За мен лично, както не веднъж съм казала, а сигурна съм, че и други хора споделят мнението ми, Читалище-паметник „Отец Паисий-1859” е етикетът за култура на Община Самоков, така че неговите устойчивост и развитие във времето са гарантирани.

Какъв знак е полученият сертификат – лично постижение или признание за

младите хора, които се борят да постигнат нещо?

 И двете. От една страна лично постижение, защото това е не малко признание за мен самата, от друга с този конкурс се дава стимул на младите хора, които се интересуват от културния живот да се покажат, да предложат идеите си и паралелно да видят идеите на другите. Тези форуми, като изключим комерсиализирането на доста от тях, са полезни по един или друг начин.

Пропускам ли нещо?

Да, благодарността. Искам да благодаря. Да благодаря на председателя на Читалище-паметник „Отец Паисий-1859”, на секретаря и на колегите от Настоятелството за подкрепата и доверието, които винаги са ми гласували.

И на още една личност, от която научавам много и която е един ярък израз на съвременен будител – Диана Недкова.

Предлагаме ви да прочетете уводната част от есето, включило се в конкурса:

„Съвременното читалище-мост между традиции и  новаторство.  Какви дейности трябва да развива?”

Културните институции са най-старата и здрава опорна точка на човешката душа, а също и “двигателната система” на днешния, вчерашния, утрешния свят.

Съхранени във времето, те пречупват стрелките на часовниците, оставят следи пред дните в календара, надделяват над разрушенията в историята и съхраняват себе си до днес.

Всеки камък, с който са градени пази в него топлотата на едно човешко сърце, отдадеността на една творческа мисъл и идеята на един духовно извисен свят…

Първообраза на българска институция, която вплита в себе си просвета, самодейност, дори учебно дело, е именно читалището, което на един по-късен етап добива своите разклонения в лицето на културните и младежки домове, но не губи своята основна функция в културен аспект. Способни сме да го определим и като дърво на живота, на културния живот.

Факт е, че през Възраждането в страната са функционирали над сто и тридесет читалища (днес са 3500), където във време на нестабилност именно те са крепели крехкостта на обществото. И именно във времето на възрожденските процеси се създават най-много читалища, училищни и църковни настоятелства, обществено-културни институции, които залягат в основата на развитието на културно-просветното дело, а също и на образователното.

Неуспорим е момента, че във времена на борби за църковна и национална независимост, борбите за просвета не отстъпват на заден план.

В Самоков, например, още в далечната от нас 1752 година е имало читалня и библиотека, което също е възможно да се възприеме и като едно своеобразно начало на читалищното дело, защото първообраза на българското читалище е точно това – „къща за четене”. Тук мога да вметна момента, че в бележка запазена в препис в Янкуловия сборник от 1755 година (съхранявана в Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий”) Йосиф Брадати пише „Азъ Йосифъ написахъ сию книжицу у Самоковъ… В това лето развалиха турци каща у Самоковъ, беха направиле да четутъ… (1752)”.

Това на свой ред предразполага към мисълта, че читалища е имало много по-рано, въпреки че първите регистрирани са тези в Лом, Свищов и Шумен – 1856 година.

Всъщност, както всяко нещо от своето начало до днешния 21 век и читалището търпи своята еволюция. Спорен е въпросът градивни или разрушителни са доста от промените, които настъпват в него, повлияни от промените в заобиколния свят и измененията на потребностите на хомосапиенса.

Но ясно е, че колкото и да се изменя живота, културата не би трябвало да отстъпва на заден план, защото тя е водеща за една нация. Основата на народа – неговото сърце, което не трябва да спира да тупти, а и неговата същност, защото именно тя съхранява в себе си строежа на живот от възникването на един народ до сетния му ден.

Какъв по-стабилен мост от читалището би могъл да се изгради между миналото и настоящето за един народ?! Читалището е живата история на общественото развитие и одухотворяване. Основата, която всекидневно би трябвало да надграждаме и обогатяваме, защото безценността на съществуването ни е именно в тези институции – крепители на българското, на националното, на родното.

Не е възможно човек да се опре стабилно на настоящето, да се устреми да го подобрява и развива, ако няма ясна идея каква е била пътеводната светлина на тези културни домове през годините – от създаването им до днес, защото те вървят в своя път, но за да стъпим и ние на него трябва да знаем кое ще ни тласка напред и кое ще ни препъва.

Привидно механизирани и празни сме способни да градим настояще без да познаваме миналото, но в дълбочина реално това би довело до едни апокалиптични последствия.

Всеки би се съгласил, че няма как да бъдеш себе си, да се изразяваш ясно и отчетливо, ако не знаеш кога си роден и как е минавал живота ти до вчера.

Дори и променен, порастанал, човек пази в него миналото, спомена. Същото е и с читалищата. Годините тежат върху прокапалите им покриви и плачещите мазилки от недостига на средства за ремонт от минималните субсидии, които получават от държавата като милостиня, но те няма как да съществуват днес за наше ползване, ако ние не знаем каква е тяхната история.

А сълзите на културата идват от неуспоримия момент, че културните институции наподобяват пенсионерите в страната, образно казано, които са се трудили цял живот „ползу Родину”, за да им подхвърлят в златната възраст, когато те вече са се доказали и са сложили основите на нещо, жълти стотинки, колкото да се каже, че видите ли, държавата подкрепя културата.

Не, държавата не подкрепя културата, и дори държи читалищата на командно дишане, което е непростима жестокост.

Разбира се, тук го има момента, че има Еврофондове и проекти, по които дадените организации с нестопанска цел да работят. Това чудесно, но се пропуска не маловажният факт, че повечето от тези конкурсни сесии са със съфинансиране, а на фона на годишните субсидии, за да се случи това съфинансиране трябва институцията да затвори врати за неопределен период, защото няма да има средства дори за най-належащи и минимални разходи.

И понеже всичко е навързано като едно сложно уравнение с много неизвестни в него, преди да се говори за развитие, редно е да се обърне внимание на основния момент с хората, които вземат решенията за дадената институция и субсидираните бройки или така нареченият щатен персонал и тяхната фиктивност.

За да се работи добре, дейността трябва да е стикована безупречно. Няма как едно читалище да пилее средства, енергия и творчество в маловажни дела и в излишни хора, защото всяка стотинка е важна за място, което трябва да се издържа и съхранява от невъзможности…