Мария Галчева
Тази седмица отиваме в страната на лалетата, но при едно българско лале – Аделина Ицова, която е поредният гост в рубриката „Емигрантът”. Българските истории в чужбина са безчет, но знаете, че ние търсим нашите си, самоковските. Историята на Ади е посвоему мотивирана и осъзната. Тя отива в Холандия, за да получи образование, но покрай него получава и ред впечатления от света зад граница. Как се живее в Европа и кое е различното в сравнение с България. Както Ади казва – тези хора карат колела! Ние също, но не ходим с тях на работа масово, например. Холандците са спокойни хора, а ние, българите, не чак толкова. Интересни различия, от които можем да направим интересни паралели.
За свободата на избора, за дома и за всичко, което липсва, но и за допълнителното, което получава от Холандия, прочетете в интервюто с Аделина Ицова.
Здравей, Ади, къде те намирам към днешна дата?
В момента съм в Хага, Холандия, където пребивавам последните 4 години.
Какво те отведе там, с какво се занимаваш в момента?
Дойдох тук, за да получа западно образование. В момента завършвам бакалавър – Европейско и международно право, със специализиран профил международно наказателно право.
Не търсех само образование. Исках почва, върху която можех да посея нещо, което след време знаех, че ще пожъна. Амбициите ми никога не са се ограничавали в границите на определена територия. Знаех, че някъде навън е пълно с възможности и нови хоризонти, които исках да преоткрия. А и специалността, която избрах, изисква по-широк спектър от този, който България предлага.
Към този момент съм на стаж в Международния наказателен съд в Хага.
Съзнателен ли беше изборът ти или се наложи да заминеш?
Беше съзнателен и в същото време спонтанен. Знаех, че искам да уча навън, не бях сигурна само къде. Първоначално насоката ми беше към Англия или Америка. В крайна сметка агенцията, чрез която кандидатствах ме насочи към Холандия, вземайки предвид сферата в която желаех да се развивам- международно право. Повечето международни съдилища и трибунали, както и много международни организации имат седалища в Холандия и това малко или много предопредели избора ми да уча именно тук.
Кое беше първото там, което ти направи впечатление?
Бях очарована от хората, от тяхното отношение един към друг и най-вече към мен като чужденка. Не усещах бариери в начина ни на общуване, макар и да не говорех езика им. Холандия е изключително толерантна страна, тъй като почти всеки, поне в по-големите градове, говори английски.
Другото, което ми направи впечатление, беше масовото ползване на колелото като основен начин на придвижване. Не бях виждала толкова колела на едно място никога. Това, което истински ме озадачава и до ден днешен е, че тези хора карат колела в каквото и да метеорологично време. Аз така и не се приспособих към този им прийом … Естествено бях впечатлена и от свободната, повсеместна употреба на марихуана и легалното предлагане на еротични услуги, но след време това започва да не ти прави впечатление.
Сравнявайки двете държави – какво би изтъкнала като основна отлика?
Може би това, което силно отличава холандците от българите е спокойствието. Тук никой не е изнервен, намусен, негативен. Причината вероятно е уредеността в държавата, но според мен, хората, които я населяват способстват за това. В България сякаш всеки търси виновен и никога не намира доблест да посочи за такъв себе си. Това допринася и за неуредиците, за корупцията и липсата на действия от страна на гражданското общество срещу деянията на властта. Хората в една държава я правят такава, каквато е, а не обратното. Аз споделям мнението, че българите в целостта си сме умна нация, способна на мимикрия и сплотеност. Дилемата, която стои пред българина, обаче, е в това какви възможности и потенциал има той и какво от тях използва в действителност. Последното намирам за друга основна разлика в поведенческия подход сравнявайки двете държави. Не мисля че холандците разполагат с потенциала и таланта, който българите имаме. Но са се научили да извличат максималното от това, което имат и знаят как да работят, за да постигнат нещо. На нас сякаш тази мотивация ни липсва. Не по презумпция, но просто сме я изгубили някъде из злободневието на политическата и социална реалност.
Чувстваш ли се гражданин на света?
Чувствам се свободна един ден да бъда там, където пожелая, а не където ми се налага. За мен това е най-важно. Човек живее според собствените си ограничения или свободата, която си създава. Обстоятелства винаги ще има, но те не бива да са нито пречка, нито извинение да не надграждаш себе си.
Къде остана България за теб и има ли връщане назад?
България е и винаги ще бъде мястото, където се чувствам у дома. Тя за мен е крепост, смисъл и една вечна мечта – да бъде такава каквато заслужава да бъде. Няма да преувелича, ако кажа, че чувствам тъга, основана на това, което се случва с държавата ми. Направих избор да бъда далеч от нея, но този избор в никакъв случай не се оказа лесен.
Хората си представят, че „емигрантите“ имат всичко, което искат във всевъзможни аспекти на живота. Не е така. За мен винаги нещо ще липсва, когато не съм в България. Семейството ми, най-скъпите ми приятели. Светът е отворен, но запазвам у себе си вярата, че и България винаги ще ме приеме. Имам амбицията да направя нещо за страната си. Тя не е продиктувана от желание за самодоказване. Тя е вътре в мен – необяснима и силна. В този ред на мисли – да, има връщане. То обаче не е назад, а по-скоро го възприемам като възможност за едно по-добро бъдеще, в което ние – младите, добили самочувствие, перспектива и хъс изграждаме нашата нова България.
Къде предпочиташ да се реализираш, говорейки си сериозно и защо?
За да имам възможността да постигна изброените в предишния отговор цели, засега пътищата ми с България не се пресичат. Имам нужда от опит, сблъсък с още култури, разбирания и комуникация с различни хора, за да намеря начина, тъй като желаният резултат е вече ясен в главата ми.
Би ли приложила някой ден уменията, които придобиваш в момента тук, на родна почва?
Мястото, на което се намирам способства да разширя идеологията си и постави основата, да започна да работя за постигането на това, към което се стремя – на личностна и по-обширна основа. Няма да спирам дотук.
Моето поколение има незаменимата възможност да пътува, преоткрива, да бъде, където пожелае, да мечтае с размах. Това само по себе си е безценно. Възможностите са навсякъде около нас и аз се радвам, че аз, с подкрепата на родителите ми, мога да се възползвам от тях. Те са тези, на които дължа много. Това, което по някакъв начин бих желала е да виждам повече вяра в младите хора у нас. Повече самочувствие и желание за промяна. Няма кой друг да я постигне. Това е възможност и отговорност. Умение е нещо, което придобиваш така или иначе. В процеса на работа, в обучението си. Как го използваш, това е съвсем друга вселена. Единственото, на което не трябва да отстъпваме е примирението. Има ли го, няма да има прогрес. Не е нужна революция или друг сорт на такава драматична проява. Нужни са вяра и страст в това, което правиш. Аз съм готова, някой ден, да ги вложа там, където сърцето ми винаги ще бъде – в България.
