Авторът Калин Терзийски или за една несъстояла се литературна среща в Самоков

Анна Манова

За хората, които се интересуват от литература и съвременни български писатели името на Калин Терзийски е познато. И със сигурност са били изкушени да прочетат нещо от автора.

Терзийски е познат на аудиторията като сценарист в предаванията „Квартал“, „Лица“, „Каналето“, „Досиетата Хъ“, „Шаш“, „Пълна лудница“. През 2003 участва в провеждането на обществените експерименти на Мартин Карбовски. Част е от организаторите на популярните публични четения „Зачитане“, а през 2016 г. участва в телевизионното риалити „Фермата“. Издал е сборници с разкази и три стихосбирки, през 2010 г. издава романа „Алкохол“.

В предпоследния ден от месец март писателят Терзийски гостува в Самоков. Всъщност срещата не се състоя, дали заради лоша организация или заради съвпадащо по час културно събитие в града- не стана ясно.Той беше придружен от младата поетеса Кристина Крумова, автор на стихосбирката „Глухарче”. Оказа се, че това не е първо посещение на Калин Терзийски в Самоков, но е първо като автор. Нямаше как да пропусна момента да поговоря с писателя, пък макар в една да го наречем леко неловка ситуация, в която авторът го има, но публиката е отсъстваща.  Разговаряме пред фоайето на Художествена галерия “Проф. Васил Захариев”, където беше планувана срещата.

Здравейте, г-н Терзийски. Това първото посещение на Самоков ли е като автор и като цяло?

Аз съм идвал много пъти в Самоков – още от дете, защото градът е много близо до София. Много хубав град. Когато дойдох тук си помислих колко красив и лъчезарен е станал Самоков и то благодарение на тези неща, които са пренебрегвани по обективни причини, които ги има един град и го правят чудесен. Това са прекрасната природа и близостта до голям курорт. Също й малкото, но хубави хора. Градът е процъфтял много.

Първото ми идване като автор, за съжаление, е неуспешно. Мога да кажа че такива неща са сериозно изпитание и много добър маркер за готовността на един творец да се бори, каквото й ще да става. Не мога да обвиня Самоков, че е некултурен град, защото не са дошли никакви хора. Така се е случило. Това няма да ме отчае или откаже да продължа да ходя из България.

Случвало ли Ви се е подобно нещо и в друго населено място, писателят да е на линия, публиката – тотално да отсъства?

Случвало ми се е неведнъж да има някакви спънки, организацията да не е добра, да не се получи нещо. Може би ще повлияе на някой, който не е млад, но има пораснало самомнение и с тази мнителност, която развива човек с годините, когато реши, че светът му дължи много повече отколкото той получава. Това е много типично, особено за българските артисти, за хората на изкуството. Те имат усещането, че винаги са пренебрегнати и не получават достатъчно. За съжаление в това има много голяма горчива истина. Не получават много, но въпросът е: от кого? Това, че са дошли двама или трима човека не трябва да ги кара тях да се чувстват зле или да са виновни. Съвсем други са тези, на които наистина трябва да се сърдим. И потребителите на култура, нека ги наречем така по модерен начин, ние трябва да се сърдим на институциите, на огромния административен апарат, занимаващ се с култура, да се сърдим на държавата с всичките и политики и с единната и антикултурна политика. Тези, които не се вълнуват от култура дават лош пример на децата си. Така ще превърнете и тях в едни хора, които са удобни за манипулиране, обричате ги да бъдат роби. И на всичкото отгоре, когато се обърнеш и към тях и им кажеш, че нямат отношение към културата, изкуството, науката и образованието изпадат в ярост. В такива случаи държавата трябва да подвие опашка и да се извини, че няма необходимото отношение.

Може би отговорът от страна на държавните институции ще бъде, че се отпускат пари за култура и изкуство.

Отпускат се пари за култура, но са крайно недостатъчно. Те се дават точно там, където културата умира. Всъщност дават се на места, където има бездънни ями, и където изчезва културата – проекти, тарикатски капани за пари. Тарикатите взимат парите за култура, творците – не взимат. Това е истината!

И за да излезем от известната мрачност, в която премина нашият разговор, прави ми впечатление, че имате чувство за хумор и ирония, използвате ги и в писането. Смях или надсмиване?

Хуморът е всъщност единственият защитен механизъм на цивилизованият човек, който не е патологичен. Наистина хуморът е някакво спасение, но не може да се живее само в хумор. Не трябва да приемаме хумора като панацея. Ако човек се смее на всичко, ще пропусне моментите, в които трябва да бъде много сериозен. Дори в последната си книга твърдя, че само със смях може да оцелеем, особено когато положението е нетърпимо и няма друг инструмент за спасение.