ЛичностиОбщество

Авторката на книгата „Животът е жена” Яна Василева – Цури: “Силата на слабия пол е огромна”

Анна Манова

Винаги ми е драго, когато броят на творците, на пишещите хора, се увеличава. Още повече, когато младите автори са продуктивни и периодично, споделят с читателите си преживяното, роденото от въображението им, излязло под формата на поезия или проза.

Яна Василева –Цури е от тези млади, самоковски творци, които периодично изненадват с творчеството си – я с хайку /„Порив”/, я със стихове /”Стихове без име”/, а сега вече е и автор на втория си роман – „Животът е жена”. Освен това има редица публикации в пресата. Творчеството е неизменна част от живота й.

Романът „Животът е жена” излиза на бял свят близо 3 години по-късно след първия – „Неизгубена, ненамерена”. И по мнения на запознати с текста, този втори опит в по-пространната форма е и по-зрял. Или както самата авторка подчертава, че няма как да не се променя човек и да не търпи развитие. Ако това не се случва, това е сигнал, че животът му е в застой и не се развива. От друга страна различието на характерите води до различие в гледните точки и във възприятието за живота, неговия смисъл, ценности и прочие.

Заглавието е обобщаващо и точно в това е чарът му. Поводът за написването му, както споделя Яна Василева – Цури, е връщането на тръпката към творчеството и желанието да разкаже съдбите на три жени. Като тънък психолог писателката разказва за женската природа, различията и сходствата на героините, вътрешните им борби, недоизреченото, подозренията, страховете, мечтите и не на последно място реализацията на жената като майка.

Книгата се появява на пазара малко преди най-женския месец – март и може би не е случайно, защото тогава е планирано тя да бъде представена пред по-широката самоковска аудитория.

Привет, Яна. Срещаме се в началото на новата година, за да си поговорим за твоето ново литературно „чедо” – романът „Животът е жена”. Сподели на нашите читатели какво те провокира към написването му?

През 2015 г. ми се обади един приятел, който също пише и дори е награждаван за творчеството си, с предложението да участвам в национален литературен конкурс с текст от предишната си книга – „Неизгубена, ненамерена”. Така се изненадах от неговата идея, че не ми оставаше нищо друго освен да я приема на майтап. Само че той беше толкова сериозен и настоятелен. Усетих, че вярва в мен повече, отколкото аз самата. Това ми даде невероятен ищах. Почувствах се окрилена, възвърна се позабравената ми муза и дори и реално да съзнавах, че нямам никакъв шанс за конкурса, неговите думи ми дадоха подтик за началото на нов роман. Това е един от примерите, които показват, че думите носят невероятен психологически заряд.

Намираш ли паралел между двата ти романа – „Неизгубена, ненамерена” и „Животът е жена” – сходства при писането им и порива? И къде се чувстваш по-комфортно в зоната на мерената реч или в прозата?

Първото, което се сещам, това са разликите помежду им. Първият роман го написах за около два месеца – пишех всеки ден, понякога по 30 страници на ден. Освен вдъхновение, тогава разполагах и с време. Неусетно запълвах зимните дни. При настоящия роман обаче нещата не се получиха така бързо и гладко. Аз самата се изненадах колко бавно в сравнение с предишната си книга, стигнах до финала. Бях ограничена във времето, спокойно можех да се отдавам на писане само около два часа следобед, докато малкото ми момиченце спеше. След това дойдоха и летните месеци и както е нормално – прекъснах за известно време. Тогава обаче ме сполетя муза за стихове и практически стихосбирката, която издадох през 2015-а изпревари настоящия роман. Това прави около година и половина време за него, разбира се с множество прекъсвания. Няколко пъти съм прочитала написаното дотам докъдето съм стигнала, за да мога да бъда съвсем наясно с характерите и постъпките на героите.

Относно моите предпочитания – знам, че силата ми е в есеистичната мисъл и е логично прозата да ми се отдава по-добре. Човек обаче е добре да предизвиква себе си. И когато реши да се отдаде на нещо ново, за което не е съвсем сигурен, постоянството би било неговият най-голям приятел. Колкото повече правиш нещо, толкова по-добър ставаш в областта. Това е правило за всеки един човек бил той талант или не. Затова е важно да знаем, че ние – хората, можем да се научим на невероятно много неща, сред които може да бъде и нашето амплоа. А нали такъв е и смисълът на живота – да намерим своята мисия.

Не е тайна, че обикновено заглавието продава книгата. „Животът е жена” определено е заглавие, което грабва вниманието. Толкова ли е капризен и непредвидим животът, каквито са повечето жени? Или ти като автор влагаш друг смисъл в него?

Много е интересно твоето разбиране. Колко хубаво, че всеки разбира заглавието по свой си начин. Като цяло обаче отзивите за него са положителни. Дори една приятелка, която ръководи преводна агенция, ми каза, че трябва да преведе книгата на английски, защото с това заглавие, много хора биха се заинтригували. Някъде по средата на написването на книгата, в съзнанието ми изплува идеята за това заглавие. По-късно се колебаех между още едно – „Жената – съпругата на живота”, но реших, че в случая и логично, и визуално „Животът е жена” е по-подходящо.

Ето какво е и моето виждане – първо, в никакъв случай не дискриминирам мъжете и нямам това за цел. От биологична гледна точка обаче жената е тази, която дава живот. Също така в приказките за принцесите, за жената, героите преминават от девет планини в десетата. За хубавата Елена и за още колко жени се водят войни в историята. Какво значи това? Че силата на слабия пол е огромна. Жената вдъхва живот на всичко, тя обръща внимание на дребните неща, тя може да бъде приятелка, любовница, домакиня и управител, а и да върши доста неща едновременно. В самия роман също става въпрос за жени и то три на брой.

Да, това е и следващият ми въпрос. Разказваш историите на три различни жени, с различни съдби, мечти и възгледи за живота. Може би голяма част от дамите могат да открият себе си в някоя от тях, защото историите им са общочовешки. Ти до коя от своите героини чувстваш близост или си коренно различна от тях?

Една от моите приятелки беше припозната от нейния бъдещ съпруг, още след прочита на първите две изречения. Двамата зачетоха заедно книгата докато ми гостуваха в началото на януари и чувах как се смееха на точността, с която съм я описала. Друга приятелка ми сподели, че съм писала като истински психолог, който отлично познава хората. Това явно означава, че на места се припознава. Други, които също са прочели книгата, посочват любимата си героиня, като ми прави впечатление, че тя или е много близко до тяхната същност или е точно противоположния образ. За мен – старала съм се да се дистанцирам от образите, но намирам общо с всеки един от тях. Харесват ми самостоятелността и енергията на Айя, мъдростта и дълбочината на Белла, и отдадеността и скромността на Карина.

Романът „Животът е жена” започва с това, че хората се различават и в еднакви ситуации могат да реагират абсолютно различно. Какво толкова ни отличава едни от други?

Хората се различават и реагират различно, защото не са еднакви като тип. Въпрос на характер, възпитание и самовъзпитание, както и на самочувствие. А защо не и на лицемерие. Няма какво да се лъжем – то съществува във всеки един от нас. Мислим едно, говорим друго, но понякога то помага за добрите взаимоотношения. Човек по начало не търпи критика. Ако доста често посочваме само минусите на нещо, което човекът е създал, направил, нарисувал, написал, проектирал, щяхме да сме изпълнени с негативизъм и неприязън един към друг. Когато критиката си заслужава, е по-добре първо да се каже една добра дума, за да може отсрещната страна да се настрои да получи и негативното. Иначе няма да го приеме. Но, както пише в книгата – „всичко на този свят е или лично, или безинтересно”.

Преобразяват ли се жените във времето и каква е причината?

О, да – няма как човек да не се променя с времето. Дори и да не иска, това е ествествен процес. Конкретно за жените – животът и ролите, които играем в него, ни учат на много неща. Опитът също си оказва влияние, грешките, които правим – и те. Главната промяна при жените, според мен е в зрелостта, която те придобиват през годините и начинът, по който започват да се отнасят към дадено нещо. Ето, например, учителка ми каза, че има голяма разлика и напредък в настоящата ми книга в сравнение с предходната. Това значи, че за 3-4 години и при мен е настъпила промяна. Относно проблемите при двойките – много често се случват да си подмятат – преди беше различна, не беше такава. Няма как обаче да стоим на едно място и да не се развиваме психически, емоционално, индивидуално, и банално. Казвам банално, а не искам да го казвам – жените си слагат бариери сами – стара съм за това, не ми се излиза вече, други работи ме вълнуват и са по-важни. Всичко това го приемам, но стига да не ги прави нещастни. Ако обаче се чувстват зле, то точно бариерите и заучените фрази са тези, които им пречат. Никой не е казал, че духът остарява.

Възможно ли е да срещнеш някого и без дори да го познаваш да го почувстваш близък?

Абсолютно и напълно възможно. Аз лично мога да почувствам това и само от един поглед. Човешката природа е такава, че търси съпричастност, близост. Тук няма значение дали си интроверт и дали обичаш самотата. Най-пълноценно можеш да се почувстваш само в присъствието на себеподобно същество. Много хора предпочитат животните – имат си котка, куче, хамстер. Но всъщност и на тях им липсва любовта на хората. Просто е по-лесно да я получиш от домашното животно. А на всеки му се иска да го обичат безпрекословно. Много често в отношенията с другите – брат, сестра, мъж, жена, роднина, приятел, ти си обвързан с минали преживявания и дори и да искаш да разтвориш душата си за открит разговор, съзнанието, че познаваш човека и знаеш каква би била неговата реакция, те изморява, не ти се занимава. При непознатия това отпада. Той няма за какво да те съди. Защото и той носи същият товар – и той е човек и ще разбере. Хем е дистанциран, хем е близък. Тогава желанието за чисто човешко общуване става реалност.

Трудно ли е днес човек да съхрани себе си или се старае да влиза всячески в тежкия коловоз на понятието „нормален”?

Трудно е. Добре е да може да балансираме. Въпросът е – можем ли да се държим нормално докато бъдем себе си…

И за финал на разговора един последен въпрос. Пеперудите в стомаха ли са сигнал за взети правилни решения в живота?

Говориш за ситуация, която се разиграват в края на книгата. За смелите, за тези, които искат да опитат или да променят нещо в своя живот, моят отговор е – да. Другото е сигурност, имитация на живот, навик, затушаване на собствени амбиции, привидно спокойствие. Както знаем, човек за да получи нещо, трябва да се бори и да дава от себе си. Доказано е, че колкото си по-зает, толкова по-пълноценно се чувстваш. Аз чувствам, значи живея. Значи ги има пеперудите в стомаха, които ме изправят пред поредното предизвикателство. Ще се справя ли, ще падна ли? Нищо – пак ще опитам. Аз трябва да преборя страховете си. За да победя себе си. За да съм личност и да живея като моите героини.

 

 

 

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close